„СТИХИИ” – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

С името Багряна поетесата заема едно от видните места в националната ни литература. Стихотворението „Стихии” е написано под формата на обръщение. Възниква въпросът „Към кого?”. С този човек героинята е на „ти”, но той сякаш е пречка пред поривите на душата ?. Никакви пречки, угризения и чувства, никакви зли стихии не могат да спрат лирическата героиня на Багряна в нейния устрем да бъде призната за човек, за личност. Правото да се почувства личност и да защити своето щастие и любов ? дават самочувствие, каквото преди нея българската жена рядко си е позволявала: Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижимото, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш? Багряна неуморно се наслаждава на свободата – особено когато се усеща като неделима част от вятъра, от морето и бурите, рушащи всякакви препятствия по пътя си напред. Самото заглавие „Стихии” насочва към осъзнатата връзка със същността на природната среда. Творбата „Стихии” е своеобразен духовен авторитет на Багряна, защото героинята ? е неудържима и волна в четирите строфи, представляващи разгърнати риторични въпроси, тя аргументира своето поведение. Сляла се с вятъра, Бистрица и виното, никой не може да я озапти, да я прикове на едно място. Така тя се превръща в Стихия. Лирическата героиня е емоционална и неудържима, което се внушава от наличието на множество глаголни форми във всеки един от куплетите: „иде”, „префучава”, „вдига”, „грабва” – четири глагола, изразяващи неудържимост и само един, говорещ за покой: „спреш”. Тя обаче не е само вятър, а и река. Нейният път е дълъг, минава през различни места, тръгва от прохладната планина и стига до огромното море. Реката знае своя път чрез коловозите на речното корито. И жената знае своя път – търсенето на личностно удовлетворение, на пълноценното съществуване, но понякога придошлата река напуска очертанията на своя път и се превръща в стихия, която причинява беди – завлича къщи и добитък. И жената, търсеща повече простор и неможеща да се побира в границите на традиционното, също става необуздана и може да „разтрошава… мостовете” – връзките с близките хора. С повторението „Можеш ли да спреш” започва е третият куплет. Виното опиянява, води до греховност, отдалечава от реалността. И героинята е вино, което, веднъж закипяло, става неудържимо. Тук проличава и друга черта от женския характер – изменчивостта, неверността, защото както виното е „червено” и „бяло”, така и жената е вярна и невярна, добра и лоша. Последният куплет окончателно потвърждава предположенията относно нейният характер в първите 3 куплета. Волна като вятър, скитницата като водата и непокорната като виното – това е тя. Нейните „примамици” са идентични с тези на стихиите – да бъде навсякъде, да види всичко, да се докосне до непознатото. Патосът в творбата е силно емоционален, а изказът е динамичен и експресивен, което се постига посредством множество анафори и анжамбманите. Дали да успокои себе си, или другите, героинята решава да открие причините за своята различност, за нетрадиционното си поведение, за стремежа към далечното и волното.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen + five =