“Старият музикант” – Христо Смирненски

Стихотворението е част от лирическият цикъл „Децатя на града”; постоянен декор на сюжета е градът- алегория на отчуждението; през отделните стиховорения в цикъла- образите на детето, живота и смъртта; на преден план е изведена отделната човешка фигура, но въпреки това човекът си остава типаж, а не индивидуалност, съдбата му се определя от съцшалния контекст – градът- пародоксално прострнство, събиращо началото и краят на живота – в „Старият музикант” – трагизмът на малкия човек; встрани от течението на живота маскарад, старецът олицетворява саомотата на живота сред другите – пейзажните детайли щрихират трагедийните внушения на текста- човекът на изкуството е просяк, отминаван от бездушните тълпи; сам в един враждебен, лишен от слънце и във властта на Смъртта свят; замяна на образа на музиканта с този на смъртта, която „тегли полекичка лъка”; автоматизмът на мъчителното съществуване го превръща в небитие- подсказва го и невидимостта на стария цигулар за „пъстроцветните шумни тълпи”, „немотата” на цигулката му – първа строфа очертава образа на стареца—в залеза на живота си той е в неутното пространство на града, оставайки някак в преиферията, принуден да проси глътка живот; „все там, до моста”- внушава се мотива за трагическия кръговрат във времето и пространството асоциация за преход,но и за граница между музиканта и тълпата, между старостта и младостта, между живота и смъртта- в текста именно границата между живата и смъртта е заличена; -студът и гладът са съдба на бездомникар той „приведен седи”, превит от бремето на отиващия си живот; съотнасят се линиите на регърбената фигура, на моста- елемент на градския пейзаж- и на извития лък на старата цигулка: съвпадението на формите е знак за откриване на едно и също във вещестгвеното и човешкото, за подчиняаване на конкретния житейски случай на съдбата в града; странното сливана на ктарческата фигура с околното придава на света кошмарна, диаболична двойсвеност; двойник на страия музикант е „черната старческа мъка”, единственатао, която парадоксално „бди” над него- самотния, бездомния, отхвърления. -втората строфа контрастно противопоставя на самотната фигура образа на „пъстроцветните шумни тълпи”; той симвлолизира маскарада на живота, в кщойто липсва чонвешка споделеност и съпричастие към „грижи и горести вечни на Другия”; зад маската на привидното пъстроцветие надничат еднаквите лица на хората, които „все тъй са зли и далечни”; старецът е невидим за тях и започва по- скоро да прилича на нереално видение, отколкото на човешко същество, пришълец от отвъдното в света на „живите”;старият музикант постепенно се обезплътява, става призрачен силует, когато се спуска „траурен здрач” – третата строфа усилва внушението за онемаване; за невъзможност човешката мъка да получи отзив и утеха, като постепенно разширява пространството, в което се открива малката фигура на човека- единствената в него; никой вече не чува цигулката, просеща милост с „горестен плач”; около фигурата на стария музикант не се долавя човешко присъствие, негови събеседници се оказват единствено студените виелици- те го приканват приспивните си обятия, даряват го с приспиващи ласки; отчуждена от стария човек се оказва и природата- от алегория на надеждите, неопетнени в летежа си от калта на града, „ситен снежец” се трансформира в метафора на ситните стъпки по пътя към смъртта; скован в мрак и туд е целият свят, дори и небесата; единствената светлина струи от луната, която подобно на огладало, поглъща фалшивия градки блясък, за да отрази мъката на „децата на града”, но не и за да даде надеждал -старият музикант се оказва в трагична клопка- „край него” са безличните търпи, „над него” – „черната старческа мъка”, наоколо- „зимните вихри студени”, „зад” гэрба му – Смъртта, която единствена движи лъка на цигулката му; затова немощното му тръгване по улицата се оказва символично пътуване към гроба – последната строфа въвежда фигурата на самата Смърт, управляваща автоматизираните движения на страца- жив мъртвец, останал без душа приживе; инверсиянта „кървава и многоръка” – идеята за силата на смъртта, уловила поредната си жертва и всевластваща в свят, в който мизерията и отчуждението униещожгават опорите на живота; един от изворите на битието е и изкуството като катарзис, но за него също няма шанст в града- гробница на човешкото общуватне; безнадежден е плачът на цигулката в пустотата на града.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × three =