СРАВНИТЕЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ХАДЖИ ГЕНЧО И ДЯДО ЛИБЕН ОТ ПОВЕСТТА “БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ”

Като революционер и творец Любен Каравелов е една от знаковите фигури на великата и преломна епоха, наречена българско Възраждане. Приносът му в родната литература се изразява в създаването на такива творби като стихотворението “Хубава си, моя горо!” и повестите “Маминото детенце”, “Хаджи Ничо” и др. “Българи от старо време” – така поетът е нарекъл най-българската си повест. Писана и публикувана в Русия (1867 г.) творбата съчетава в себе си всички положителни черти на Каравеловия талант – изразителен изказ, типични, но колоритни образи, сполучлив синтез между описание и точен анализ на нашата народопсихология. Повествованието е концентрирано около двамата главни герои – хаджи Генчо и дядо Либен. За техни прототипи Каравелов избира колоритни личности от родната Копривщица. Прототипът на хаджи Генчо е бащата на Найден Геров – хаджи Геро Добрович Мушек, дългогодишен учител, признат за най-учения човек в Копривщица през първата половина на ХIХ в. За житейска основа на втория главен герой – дядо Либен, Каравелов взема чертите на други двама копривщенци: Либен Стойчо Каравела (дядо на Л. Каравелов) и чорбаджи Петко Догана (вуйчо на писателя). Първият бил едър и тромав на вид, но много жизнен и пъргав, запазил младежкия вид и нрави чак до старини. Вторият, богат търговец, обичал богатството и разкоша. Главните герои на творбата – дядо Либен и хаджи Генчо, само на пръв поглед са противопоставени. В своята пълнота заедно с останалите герои те изграждат цялостния образ на българина – не само през възрожденската епоха, а българина на всички времена. Първата част на повестта започва с пряка характеристика на хаджи Генчо: “Твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той сичко знае и на сичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце”. В обществения живот на Копривщица хаджи Генчо заема видно място – освен че даскалува, по празниците продава свещите в църквата, пее редом с поп Ерчо и му прави забележки, когато сбърка. Ненапразно кадията го нарича “окомуш адам” (учен човек). Хаджи Генчо знае по малко влашки, турски, гръцки, руски и умее да води спорове като “Синтип философ”. Всички в селото го почитат и се боят от него. Дядо Либен е представен като тежък чорбаджия с противоречиво, хайдутско-разбойническо минало. Той е неук, макар и видял много от света. Хаджията обича уседналия домашен живот, а чорбаджи Либен е волна душа, скиталец по широкия свят. Единият слави “ингилизите”, а другият е пламенен русофил. Даскалът е пестелив до скъперничество, а Либен обича да има, но и да раздава без мяра. Хаджи Генчо обича всичко “старовременско”: шалвари с много джобове, всякакви събирания с гощавки – сватби, погребения, където е на челна място и си хапва добре; той търси постоянно работа на учениците си и поводи да ги учи на разум с дърпане на уши или “Когато момиченцето разбие стомните, то хаджи Генчо му изправя кръста твърде немилостиво”. Домът на хаджи Генчо издава характера на своя стопанин. Не минава година, без той да построи нещо. Една до друга са прилепени цяла редица по-малки и по-големи сгради, нахално провесили стрехи над чуждите дворове. Понякога съседите го съдят, но благодарение на красноречието си винаги излиза прав. Домът му прилича на музей. По многобройните рафтове и полици са наредени безброй ненужни неща. Всичко това хаджи Генчо прави, защото го смята за старовременско, т.е. ценно, но неговият дом е съвсем пуст. В него като сянка броди само една покорна, търпелива и мълчалива жена – баба хаджийка. Тя е част от замрялото старо време. Някога тук са живели и децата на хаджията, но той като истински старовременски домашен тиранин лишил от живот двама от синовете си за дребни детски прегрешения, а третия прогонил. Единствената живинка в този дом е Лила – учудващо жизнена и красива. Хаджи Генчо е не само дребнав, но и отмъстителен. Нищо не дава даром и не оставя неотмъстено стореното му зло. Особено докачлив е на чест и по този повод Каравелов отбелязва, че имал “яка воля и твърд характер”. Показателно за големия инат на хаджията е неговото решение да изпрати Лила в манастир само, за да не отстъпи пред дядо Либен. Понякога хаджи Генчо понася обиди (като нахлупения на главата му гювеч), но запазва доброто си самочувствие. Той държи да го наричат Генчо поклонник, за да се забрави прозвището Генчо Кукумявката. Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на прапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат по детски наивен поглед към живота и страстно се вживяват в незначителни неща. Напълно заслужено Каравелов си нарича “стари”, защото са далеч от революционния полъх на времето, изцяло потопени в битовизма на своя ограничен свят. Вълнува ги спокойствието на настоящето и носталгията по миналото и младостта. Те са хора, доволни от живота. Революционният полъх на новото не ги вълнува. Родната Копривщица и домът са тяхната неприкосновена територия, нещо характерно за всички българи по време на турското робство. Двамата герои си приличат много и в грубото отношение към семейството на младини. Ако хаджи Генчо е посегнал на децата си, то дядо Либен изцяло ги е изоставил. Докато е бил зает с неясни пътувания, последвани от шумни пирове, жена му плетяла и продавала чорапи, за да изхрани децата им. За разлика от саможивия хаджи Генчо обаче жизнерадостният дядо Либен не ги разпилява и на старини всички те са около него. Домът е изпълнен с весела гълчава и той е щастлив с добри синове, хубави снахи и внучета. Дядо Либен е човек естет. Обича всичко в къщата му да е хубаво, да радва окото. Облича се гиздаво и на стари години, държи на младежкия си вид, макар и понапълнял. През целия му живот го блазни мисълта да добие юнашка слава. Подобно на хаджи Генчо си е изградил музей от вещи, все свързани с хайдутството: скъпи дрехи, пушки, пищови, ножове, конски седла, юзди и всякакви други юнашки атрибути. Старото хайдушко време живее в широката душа на дядо Либен и той често си спомня миналото. Тогава всички разбират, че е обзет от юнашки вълнения, по навика му да гърми в комина. Философията на дядо Либен е жизнеутвърждаваща и оптимистична. Широката му и волна душа е съградила дом – рай за децата му, в който е нужно само още едно нещо: добра снаха за най-малкия син, която да се грижи за стареца, когато грохне. като истински мъдрец старият хайдутин разсъждава на глас: “Мене дай хубавичка и разумничка снашица, а сичкото друго е празна работа”. Това е “оная подбудителна причина, която е накарала дяда Либена да се побратими с хаджи Генчо” – и двамата с Павлин харесват единствената дъщеря на хаджи Генчо Лила. Дядо Либен, както и хаджи Генчо, не се интересува от политика. Хайдушкото му минало не е свързано с противопоставяне на турците, а с преследване на богатство, както изглежда, със съратници турци. Знайно е, че понякога от любов към родното място предупреждавал копривщенци кога срещу тях се гласи нападение. Трудно е да бъде определен като патриот поради “махленската” ограниченост на чувствата му. Единият от Каравеловите стари българи е даскал, другият – хайдутин, но нито първият притежава сериозни знания, нито вторият – истинско патриотично чувство. Имат ги, но донякъде, доколкото им стигат за изява в ограничена среда. Знанието и патриотизмът им са първични, елементарни и полезни само на тях самите. Те са лишени от връзка с народа и не биха могли да имат по-възвишени цели – това ги отнася към отминал исторически момент. За разлика от много заможни българи през Възраждането героите на повестта “Българи от старо време” не се отчуждават от българското. Редовно ходят в църквата, без да се отличават с особена дълбочина на религиозното чувство. Там хаджи Генчо издига авторитета си като по-знаещ от поп Ерчо, а дядо Либен ходи, защото е българин, а не турчин. Чорбаджията иска да се причести, но в него няма и следа от религиозно смирение и смята, че не е нередно да вземе причастие с оръжие срещу попа. В друг момент преценява, че е по-добре да подкупи служителите на Бога, и така освобождава Лила от манастира. Тези епизоди от повестта говорят не за набожността, а за атеизма като характерна черта в народопсихологията на българина. Българинът приема съществуването на тъмните сили на ада. Каравелов разкрива суеверието като резултат от човешкото невежество. Дядо Либен мрази всякакви врачки, баячки и магьосници. За него “всичките тея пезевенци са лъжливи хора, калпави души и дяволско семе”. За разлика от него хаджи Генчо е по-податлив на суеверия. Още в началото на повестта Каравелов отбелязва неговата склонност да разсъждава за дявола, както и да тълкува сънища. Около него се създава атмосфера на тайнственост и някаква неясна връзка с тъмните сили. “И сътворил се такъв един грях, който убивал щастието на една къща. Хаджи Генчо и неговата къща били окаляни; а щастието на неговото семейство било дамгосано с дамгата на дяволът.” Дядо Либен подкрепя сина си и искрено се гордее с него, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си. Тази съпричастност и разбиране на младите, определят стария хайдутин като личност от новото ренесансово време, докато хаджи Генчо не може да прекрачи времевата граница. Дъщеря му Лила не получава от баща си ни ласка, ни обич. Единственото живо същество, което хаджи Генчо някога е обичал и с което е споделял трапезата си, е любимият му котарак. Старите българи на Каравелов са носители и на положителни, и на отрицателни черти. В сложното обкръжение на робството те се стремят да се утвърдят като личности, въпреки че средствата им понякога са наивни и предизвикващи смях. С различни изразни средства, според авторовото отношение към тях, са характеризирани героите: хаджи Генчо използва черковнославянска лексика, която употребява във всекидневната реч. Читателят недоумява в началото, а после се сме на героя. Противоположен е езикът на дядо Либен. За неговото юначество трябва да има и подходящ изказ – възклицания, експресивни, дори груби думи. В народен дух е и хуморът в сравненията: “А защо, ти, мой синко, гледаш надолу, като мисир на слънце през марта?”. Хаджи Генчо и дядо Либен носят дъха на носталгичното минало с всичките му непотребни наслоявания в характерите и нравите. Затова и тонът на Каравелов е ироничен, дори саркастичен, когато ги рисува. Битът и фолклорът за Каравелов са извори на българщина и родолюбие. На всяка страница от повестта се усеща дълбоката връзка между писателя и неговите герои, както и дастанциращата му позиция. Писателят високо цени народните традиции и добродетели, но не отрича, че в тях има много отживелици, които правят българина от епохата на Възраждането пасивен към обществените и народните потребности.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 − three =