Социалното страдание и безнадежността в “Зимни вечери” от Христо Смирненски

Христо Смирненски е роден на 29.09.1898 година в Кукуш, където завършва IV клас. Увлича се по литературата и започва рано да печата стихове. Цикълът “Зимни вечери” е една от късните му творби. Напечатана е за първи път в литературното приложение на “Работнически вестник” в броя от 27 януари 1923 година. Основната тема в “Зимни вечери” е тази за страданието и безнадеждността. Поетът създава атмосфера на тревожна напрегнатост. Пустота, мрак, призрачност са основните характеристики на студения град. Описаните зимни картини са признак на социалното страдание. Неговото присъствие води до безнадежността на хората. Човешкото страдание е основен мотив в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски. Сам изпитал мизерията и болката от бедността, поетът рисува картини на човешката неволя, които се запечатват в съзнанието на читателя. Тези ярки картини носят послание- страданието на бедните и състраданието на поета. За Смирненски големият град е бездушен и зловещ. В ролята на наблюдател лирическият герой броди из местата на страдание: “Вървя край смълчаните хижи…вървя в бледосиня мъгла…” Поетът пресъздава живота на бедняците в големия град и показва промяната в тяхното мислене, все по-надигащото се чувство на омраза към обществената неангажираност на управляващите. Читателят може да приеме тезата, че неговото поетично наследство е отражение на променящите се исторически реалности. Неслучайно са търсени зимни картини. Зимата носи студенина, отчужденост, а зимните вечери вещаят беди, глад, нещастие, смърт: “Като черна гробница и тая вечер/пуст и мрачен е градът.”. Ключови думи в цикъла му са мракът и мъглата, черният цвят, който вещае смърт. Епитетите “черна”; “пуст”; “мрачен”; “зъл” и “глух” допринасят за мрачното настроение. Отчуждение и безнадежност лъхат от този свят. Разрушени са рзбирателството и съпричастието в семейството. Бащта, майката и децата очертават кръга на страданието. Един след друг като сенки се появяват безхлебният баща, разплакани жени, слепият старик, старуха, момичето и бедните деца. Познали нанавреме голямата мъка, децата са отхвърлени от обществото и “дреме в очите им скръб”. Жълтите съсухрени ръце на младото момиче говорят за крайна мизерия. Детското нещастие предизвиква болка и състрадание в душата на поета. Пряк израз на съпричастието са думите, които се отронват като стон: “Братя мои, бедни мои братя-/пленници на орис вечна, зла-/ледно тегне и души мъглата-/на живота сивата мъгла”. Лирическият герой приема бедните жертви като свои братя, защото той е част от тях. Но в същото време разбира корените на злото и безнадежността и това го прави различен. Повторението на обръщението “братя”, съчетано с притежателното местоимение “мои”, извисява истинския хуманизъм на духовно богатия човек. Сред големия враждебен град броди и смъртта. Тя е незнайна и странна, нейното присъствие е навсякъде. Умират хората, умират техните надежди, доброто и красивото в душите им. Лирическият герой е едновременно и наблюдателят, който се движи из привечерното градско пространство и съзерцава картините на страданието. Градът е на само географско и битово пространство, но и център на бедност и мизерия, на социална насправедливост. Антитезните противопоставяния , метафорите и изразителните епитети “младостта й цветна”; “блика мисъл неприветна”, с които си служи поетът, помагат да се постигне сила на художествените внушения. Благодарение на художественото умение на поета да изгради пълните образи на страдащите хора, читателят се убеждава, че неговото поетическо творчество е дълбоко хуманен призив за възвръщане на естествените човешки права. Затова лириката на Смирненски звучи толкова съвременно.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

sixteen − one =