Смъртта на Странджата – пета глава от повестта “Немили-недраги”

В повестта “Немили – недраги” пета глава представя мъченическата и героичната смърт на Странджата като класически пример за мъжество и родолюбие. Знаменосеца умира в изгнание и мизерия, а не както е мечтал – в славна битка на Балкана. Но неговата гибел е осмислена и като героизъм. Експозицията представя промяната на народната кръчма, след като стопанинът й е повален от смъртоносна болест. Тлението на живота на Знаменосеца е внушено чрез преображението на неговата изба, в която се възцаряват студът и разрухата. “Огнището загасна, дето весело къкреше бобът; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавиците и дебел пласт прах ги покриваше вече…” Картината създава печално настроение. Скромната изба на благородния герой вече не може да служи за дом на изгнаниците. От обител на съзаклятници, от пространство на един български свят в чуждата земя, от уютно и оживено кътче народната кръчма става трагичен декор на последните мигове от живота на Знаменосеца. Описанието на кръчмата контрастира с това от първа и трета глава на повестта. Победен от болестта, домакинът си отива, обърнал гръб на всекидневието, устремил се към вечността. Старите хъшове не са около смъртния одър на Странджата. На него му е съдено да умре в самота и страдание. Започва да се разпада общността, която е крепил с духа и всеотдайността си. Всеки от другарите на Знаменосеца се опитва сам да се спаси от глада – “тая най- първа и жестока нужда”. Хъшовете са сурови хора, срещали са смъртта и тя не ги трогва. Те търсят начин да оцелеят, за да бъдат полезни на отечеството, когато то има нужда от тях. Вазов не упреква хъшовете, но се долавя горчивината му от това, че съдбата отрежда Странджата да бъде изоставен именно, когато има най- голяма нужда от подкрепата на своите приятели. С още по- трагични нотки звучи краткото авторово уточнение, че единствен Бръчков остава до смъртния одър на стария събрат. Младият поет е прозрял, че има една по- висша грижа от оцеляването на тялото – нравственото “подкрепление” за “таз юнашка душа”. Благородният жест на Бръчков е съпричастие към последното изпитание на умиращия патриот. Новакът в хъшуванията става изповедник на стария герой, осъзнава съдбата му на мъченик и всеотдаен патриот. Бдението му край одъра на Странджата е истинско посвещаване в хъшовството за поета. Доказателство за мъченичеството на Странджата в предсмъртните му дни е пестеливото му портретно описание. Бледността на лицето му, “ужасно” хлътналите очи, потъмнелите рани създават представа за непрекъснато отпадане на болния, който страда и от кашлицата, раздираща гърдите му.Болестта сломява тялото, но не и духа на Странджата. Той стоически търпи физическите страдания и споделя с младия си събрат само душевните терзания. Поведението му пред смъртта е пример за духовната сила на един герой. Пряката му характеристика и сравнението стават израз на тази идея: ”Той познаваше, че няма да го бъде, но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка.” По тежка от мъките на изтощеното тяло е болката от несбъдната мечта. Мисълта, че чака смъртта прикован на легло в чуждата страна, а не я среща в бой за свободата на родината, тормози Странджата, защото е патриот. Вазовият герой е неутешим, че умира в постелята, а не в сражение на Балкана. Пред смъртта в паметта на стария хъш възкръсват образите на близките му, останали в родината, с която е навеки разделен. Тежи му и фактът, че за целия си достоен и героичен живот не е успял да събере имущество, което в знак на благодарност да завещае на Бръчков. “Аз нямам нищо. Нищо нямам…освен едни паници – те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.” В признанието има сдържана болка и желание за последен благороден жест. Многократното повторение на отрицанието “нищо” и уточнението, че Бръчков е принуден да продаде съдовете от кръчмата, за да плати погребението на своя другар, потвърждават, че хъшовският живот обрича достойните българи на несрета и мизерия. Преките характеристики на героя и диалогичните сцени съпоставят образите на Бръчков и Странджата. Умиращият разбира на какъв стоицизъм и жертваност е способен младият хъш, предчувства може би бъдещите му героични подвизи и го нарича с обич “юначе”. Той е дълбоко трогнат от милосърдието на младият българин, дарил му последна утеха, оказал му грижа и почит. С патетичните си слова поетът вдъхва вяра във вечната памет за славните дела на герои като Странджата. Кончината на Знаменосеца е трагедия, но и прослава на героичния силен дух. Някогашният поборник прави равносметка на своя живот, защото е родолюбец: ”О, отечество!…Ах, сладка е смъртта за отечеството!” Привързаността към отечеството е източник на сила. Тя му е необходима, за да посрещне твърдо смъртта и да остане верен на идеала: ”Спомените за тия юнашки дни правеха го да му поолекне”. Авторът не рисува конкретни сцени от битки в Балкана, за да постигне психологически вярно изображение. Многословието не е присъщо на човек, който бързо гасне. Мислите на Знаменосеца са фрагментарни, в тях се преплитат настояще и минало; репликите му са кратки, обобщаващи. В житейската си равносметка Странджата с носталгия и радост откроява славните хайдушки дни.Те контрастират на жалката реалност, но помагат на болния да запази човешкото си достойнство: ”…но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка”. Наречието “гордо” и сравнението “като своя гостенка” внушават, че роденият за подвизи може да превърне дори обикновената раздяла с живота в героична битка. Така печели възхищението на съвременници и потомци: ”…твоето име ще остане славно.Ти си герой…България няма да забрави своите храбри синове.” Тези думи на Бръчков са висока оценка, която напомня за копнежа на Ботевия герой от стихотворението “На прощаване” да остане в народната памет. Чрез младия идеалист Вазов приканва българите да помнят делата на храбрите предци. Косвено свидетелство за героизма на Странджата в миналото и в предсмъртните му дни са реликвите и заветът, който оставя на младия си другар.Въплъщавайки идеала на умиращия, те утвърждават идеята за приемственост между поколенията. Светините, свързани с “юнашките” дни, имат символично значение. Късът от хайдушкото знаме е знак за непобедимия човешки дух и вярата в окончателната победа. Мемоарът е исторически документ, доказващ съществуването на революционното движение. Двете вещи са съкровището на умиращия. Той трогателно се разделя с тях с прощална целувка, защото са свързани със смисъла на живота му. Ярък е контраста между вида на документа и духовното му съдържание. Реторическото възклицание “Величествени документи!” внушава свещения смисъл на вещите и за Бръчков, и за Странджата. Приемникът на реликвите е призван да съхрани идеала, който те въплъщават. Дарявайки тези скъпи вещи, Знаменосеца благодари на младежа за грижите и го приканва да поеме по неговия път. Прави го, защото, подобно на Ботевия герой от “На прощаване”, е осъзнал, че животът на един човек не е достатъчно дълъг, за да бъде завършена борбата за свобода. Заветните думи на Знаменосеца: ”Помни Странджата! Умри за България!” са кулминацията на пета глава. Те изразяват гордата самооценка за живота и смъртта на патриота и са призив да се служи на България. Изнемощелият хъш е горд, защото не е изневерил на идеала. Живял е честно и другите има какво да научат от него. Родолюбието, мъжеството, чувството за дълг извисяват Знаменосеца, поставят го в пантеона на безсмъртните. Странджата печели последната си битка, защото побеждава страха, малодушието и отчаянието. Пета глава завършва с кратък епилог, в който Странджата е назован един от “предтечите на зорницата на българското освобождение”. Трагичната съдба на Вазовия герой е пример за всеотдайността на предвестниците на едно друго светло време – на свободна България. Пътят към това бъдеще преминава през тяхната саможертва. Образът на Знаменосеца се огражда от ореола на светостта и се съединява със символа на българската свобода.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − four =