Смъртта и гробът в поезията на Христо Ботев

В Ботевата поезия като основен проблем се откроява един от най-значимите проблеми на Романтизма – изключителното значение на свободата. В творчеството на поета проблемът е интерпретиран в контекста на националното робство. Основна ценност, която осмисля човешкия живот, нравствения избор, пътищата на спасението – за Ботев свободата е всичко това, но не само: той е първият, който насочва вниманието към проблема за личния ангажимент на всеки българин. Само когато той е осъзнат от всеки, постигането на свободата ще стане възможно. Въплъщавайки всичко, което се нарича “дух на народа и времето”, силата в еднонационалната съдба и интимно личното, Ботев е единственият, който заслужава да бъде наречен “гений”. Макар за марксическата критика той да е само емблема на революцията и да му бъдат приписвани определения като “комунист”, “атеист” или “социален утопист”, съвременните литературни критици разчупват това ограничение на творчеството и личността и виждат както общочовешките измерения на проблема, така и личната обвързаност на всеки българин. В Ботевта поезия се съчетават библейски сюжети и образи, култът към идеята за свободата и легендарната образност. Своето място в творчеството му намират и романтически мотиви като изгнанието, покрусената младост и терзанията на душата. Проблемът за смъртта е другата страна на проблема за свободата. Смъртта присъства в различни смислови измерения: като предопределеност, следствие от някаква вина; като съзнателно направен избор, който може да се реализира в рамантично красиви и страховити символи. Смъртта не е само край на живот, тя може да прерасне във вечен живот в паметта – това е смъртта на юнака от “На прощаване” и “Хаджи Димитър”. Но смъртта може да бъде и жестоко трагична /каквато е в “Обесването на Васил Левски”/, а в “Моята молитва образът й е вплетен в своеобразна молитва за свобода и смърт” в името на народа. А гробът, като знак на смъртта, се превръща в граница между тленното и вечното и става стъпка към безсмъртитето. Образът на смъртта присъства още в първото Ботево стихотворение – “Майце си”. Там тя е представена като изход от драмата на Аза. Формата е изповедна – син “ридае” пред майка в труден час. Чувствата, които го изпълват – болка, горест, страдание, правят образа на света изключително мрачен, изцяло в негативен план. Затова и жанрът е елегия. Заглавието посочва адресата – едно от най-близките същества. В поезията на Ботев майката е преди всичко свързана с дома, тя е стожерът, топлината, лоното, уютът. Докато робското пространство е застрашено и студено, тя е призвана да пази топлината на битието и човешката интимност. Елегията притежава строго личен и нтимно съкровен характер. Азът е прокуден от дома си – лишеността му от истински дом поражда страданието. Долавя се нарушената хармония в света и се очертава драмата на мислещата личност. Тъй като основният образ /този на майката/ е в плана на фолклорното /”мале”/, е вплетен и мотивът за клетвата. Майката е призвана да пази и бита, потриархалната норма, даваща сигурност на човека. Затова се усеща чувството на вина пред тях: “Бащино ли съм пропил имане…” там лирическият герой търси корените на злочестата си участ – в погазените норми. Появава се и метафоричният образ на попарената младост, която “съхне и вехне люто язвена”. Всичко това бележи едно духовно умиране, срещу което се бунтува цялата същност на лирическия аз. Драмата на прозрението обрича на убийствена самота и неразбиране от другите. В центъра на изповедта стои едно особено емоционално състояние – нравствената невъзможнаст да се живее в света. Дълбоко в себе си героят е принуден да води друг, различен живот – живот в тайно страдание и мъчително душевно терзание. Това е един от основните лирически мотиви в Ботевата поезия – изпепеляващата раздвоеност и изтерзаност на душата. Използваният похват за постигане на внушенията, свързани с този мотив, е противопоставянето между външно и вътрешно; видимо и същностно. В “Майце си” то е изключително отчетливо изведено – лицето е весело, душата е скръбна; лицето е открито за всички, душата броди в непознати тайни маршрути.: “весел ме гледат мили другари”, “приятел нямам / да му разкрия що в душа тая”. Анжамбманът подсилва на текстово равнище усещането за душата като място за скритите и най-съкровени неща. В обрадза на майката се осмисля евангелската триада – вяра – надежда – любов. Но тя е и последната опора в света по пътя на лирическия герой към необратимото слизане надолу . “Но за вси желби приготви яма”. Ямата е вариация на мотива за гроба. Смъртта е представена в натуралистичен план – като гниене и завладяване от студа, като разпадане на тленното: “пък тогаз нека измръзнат жили/ пък тогаз нека изгния в гроба”. Загубил всички надежди за разбиране, Азът пожелава смъртта не като изход, а като примирение. Всички възможности в настоящето са изчерпани, Азът е абсолютно отчужден от света и изчезва в гроба. Макар стихотворението “Майце си” да е различно от високо патетичните “На прощаване”, “До моето първо либе” и “Хаджи Димитър”, то не влизав противоречие с високите понятия за борба, свобода и саможертва, с които сме свикнали да свързваме Ботевия герой. То само показва, че страданието от неразбирането може да доведе до безсилието на личността и духовната й смърт. Образът на страдащия, неразбран и самотен борец за свобода продължава да бъде разгръщан и емоционално уплътняван в стихотворенията “Делба” и “Към брата си”. Именно самотата откроява истинските психологически обеми на човешките вълнения в Ботевата поезия. За да отвориш очи за свободата, трябва да имаш отзивчиво сърце, което да те приобщи към една болка, много по-голяма от личната; да те изправи пред една отговорност, много по-голяма от тази пред дома и майката. Липсата на това отзивчиво сърце провокира поета да определи света в “Към брата си” като “мъртъв свят коварен”. Защо светът е мъртъв? Защото е застинал в една отчайваща историческа неподвижност. За Ботев животът е развитие, порив и търсене, а застиналият робски свят е равен на духовна смърт. Там се корени и коварството му. Смълчаният свят е лишен именно от отзивчивост. Със своето мълчание той предава и отхвърля мислещите и страдащите. Избавянето от примката на мъртвешкия сън и коварството е единственото, което може да спаси човека от душевно умиране. В този смисъл “Делба” е насочено към онзи, който “вижда” и е способен да осъзнае причините за мъртвината на света; онзи, който дели не само една съдба, но и едни и същи идеи, чувства и идеали: “По чувства сме братя ний с тебе/ и мисли еднакви ний таим”. Точно той е призованият да последва пътя на борбата и саможертвата в името на истински ценното. “Делба” не е просто споделяне на трудности и идеали, това е разделяне на профанното /”присмех глупешки”/ от великото; на “светските кумири” от идеалите, за които си струва да жертваш себе си; да тръгнеш по пътя на една смърт, белязана от достойна цел: “на смърт, братко, на смърт да вървим!” Лирическият аз откроява този път себе си като този, който вижда в стихотворението “Елегия”. То разглежда проблема за свободата и робството в един елегичен план, изразяващ покрусата на поета от безпътицата, обхванала българския народ, и възмущението му от фалшивите спасители. Лирическият герой дава израз на страданието от факта, че робството е не толкова принуда, колкото вътрешно състояние наа народа. Над люлката му стоят Юди “приспиващи” порива му към свобода и обещаващи фалшиво спасение. Натрупването на имена – готови метафори, събуждат негативни реакции у читателя. Вековната процедура за “владеене” на душата е “Търпи и ще си спасиш душата?!” – и тя изцяло отстъпва правото на собственост върху народното тяло на Юдиния син. Това е реална ценностна замяна, работила в определени периоди от човешката история. Поетът е категоричен в осъждането на примирението на народа – за него то се съизмерва с мълчанието. В лириката на Ботев мълчанието е нравствено зло и социално престъпление. За духа на Ботевата поезия езикът е достойно и силно средство по мярата на човека, който го говори, а липсата на всякаква гласова изява /”Мълчи народът!”, “…не чуй се от тях глас за свобода”/, а с това и търсенето на промяна и алтернатива на статуквото, е белег на духовно умиране. Болката в предните стихове преминава в гняв в следващите строфи. Робството е обрисувано метафорично, с натуралистични детайли – “кървав пот” се лее от чело и други. Най – силно експресивна е картината на поругания народ – тяло: “кръстът е забит във живо тяло,/ ръжда разяда глозгани кости…”. Тук е развит един много съществен мотив – за постоянно умиращото поругано тяло, което едновременно принадлежи на живота и смъртта; на дома и на гроба. Ботев християнизира образите на душата и тялото – така той иска да изложи максимално ефективно универсалните послания, които те излъчват. Библейското носене на кръста, тръненият венец са дълбоко символични актове, оповестяващи тоталното властване над тялото. В творбата функцията на кръста като инструмент за насилие е още по-категорично подчертана – тялото не само изнемогва под неговата тежест, то е пронизано от него, изтерзано, жестоко пробито. Разглежданата сцена има и други смислови проекции. Наведеният под тежестта на кръста Христос. Митологемата за кръстните мъки, която от носенето на кръста до снемането от него, е притча за сляпото земно “притежаване” на Бога, чрез обладаване на земната част от божия син, здраво сраства с образа на народа – мъченик. Посланието на “Елегия”, макар и неназовано пряко е, че народът трябва да отмести своя “камък гробен” и да възвести възкресението си. Тук кръстът е символ на още нещо – използването на догмата на християнството за спиране на порива към свобода у народа. Фалшиви спасители обещават на изстрадалия физически и духовно народ измамно спасение и го убеждават, че съдбата му е в чужди ръце. Лирическият герой на Ботев е неспособен да се примири с това. Петата строфа е като разговор със себе си и “ние” – тези, които са призвани да променят статуквото на робството. Лирическия герой се задавя в горчивината на съзнанието – както народът безропотно търпи, така и “ние” – “без срам, без укор, броиме време” от или до /?!?/ физическата и духовна смърт на народа, породена от несъзнаването на робската участ. Фигурата на безсрамния броител е междинна, стояща между роба и бореца за свобода. Именно тя трябва да въплъти разбирането за свободата като част от новата ценностна система, подобаваща на новата религия на свободата, която проповядва, че всеки, който има очи и уши, трябва да види и чуе и след това да направи нужното за отстраняване на неправдата. Нещата се усложняват от факта, че лирическият герой не е съвсем изключен от това “ние”, защото всички ние сме заедно не само в страданието, но и в безсрамието. Между “Елегия” и “Делба” има тясна идейна връзка, независимо че са твърде различни по тема, художествени похвати и настроение. Революционният подтекст на “Елегия” излиза на преден план, превръща се в конкретна програма за действие чрез слово / “дума заветна”/ и дело / “на смърт да вървим”/. Но в Ботевата поезия има и друг вид смърт – истински пожеланата; тази, която е в края на избрания път. За нея Боян Пенев е казал: “Смъртта – това е най-красивият образ, който е очаровал Ботева…” смъртта е естественият изход от кървавата битка- като буря, която “кърши клонове”. В “До моето първо либе” страдащата гора, страданията на сиромасите и разкъсването на дома илюстрират в най-пълна степен робството. Човекът е обезличен и разединен – преосмисля се библейският мотив за братството / “брат брата предава”/, погубена е духовната енергия, робският дом е обезлюден. Тази картина се озвучава от страдалческия глас и песента на робството. Тя е изпълнена с отрова и лудост – това е светът на смъртта. Единственото, което иска Азът, въведено като условие пред любимата, е тя да настрои душата си на струните на народното страдание. Робството може да бъде преодоляно само с цената на смъртта. Преображението става в бурята чрез деиксиса “там”, което го свързва с високите ареали на героичното. Тази смърт наподобява фолклорната сватба със смъртта. Сватбата е сравнена с природен катаклизъм, който ритуалът трябва да възпроизведе. Алегоричните му измерения правят разчетими конкретни знаци – прекършени клони, свиването на венци, ритуалният плач, стрелянето с пушки и други. Човешкото изключено, защото това е една страшна и опияняваща сватба със самата смърт. Картината е вричане в Свободата и сливане с подвига. За разлика от натуралистичната смърт в “Майце си”, в “До моето първо либе” смъртта е естетизирана в образа на “мила усмивка”. За лирическия човек на Ботев смъртта е свободен избор и върховно себепостигане на човека. Аналогични са внушенията в “На прощаване”. Смъртта е представена в стиховете “бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци,/ черни ми кърви в земята, /в земята, майко, черната!”. Разкъсаното тяло остава в планината, по върховете – там, близо до небето. А над всичко се извисява духът му, който ще остане безсмъртен, защото общността ще го помни. Помненето става чрез песента – заветът, оставен за поколенията. Завет за саможертва в името на висша ценност – свободата. “Моята песен юнашка” ще съхрани сътвореното от героя. Смъртта в “На прощаване” е предопределена от “сърце мъжко юнашко”, което не може да се примири с поругания дом. Млякото, с което е закърмен героят, е вляло в него героизъм, нужен, за да жертваш себе си в името на свободата. Съдбата му е предначертана от майката “юнашка” – когато в жилите ти тече такава кръв, не ти си избрал саможертвата, тя – теб. Остава само да прозреш, че трябва да предадеш завета на “своите братя невръстни” и единствено прославата – помнене да искаш за награда. Същите внушения има и в баладата “Хаджи Димитър”. Там, чрез саможертвата си, той съумява да свърже в едно цяло различни светове и по този начин да внуши идеята за ценността на свободата като главен определител за човешкото. Първият стих на творбата е най-важен за свързването на света на живите с този на мъртвите и последващото развитие на баладичния сюжет, в който се изяснява, че героят на практика умира, независимо че смъртта отсъства. Героят е на границата между живота и смъртта. В непрекъснатото противопоставяне на тези твърдения изкристализира идеята за безсмъртието. В традиционните култури смъртта е част от живота, където често пъти героят отива, за да почерпи сила и мъдрост. Подобно на митовете за Орфей, Еней или Одисей, този мотив е разгърнат и в “Хаджи Димитър” със същата идейна насоченост. В света на епоса ценността принадлежи на миналото, но е насочена към бъдещето. Това, което ги свързва, е настоящето с помощта на паметта, преданието и песента. Тези мотиви се съхраняват от общността, която е призвана да помни героят и делото му. В баладата това е обвързано с мотива за пеенето и възпяването – “Балканът пее хайдушка песен” и “певци песни за него пеят”. Тези стихове се свързват с одаичната структура, защото песента е сакрална памет за миналото и изречена оценка за ставащото. Песните в баладата свързват полето и Балкана и конкретизират страданието и подвига извън индивидуалното – човешките им измерения. Образите на Балкана и полето символизират света на подвига и света на делничния труд; пространството на свободата и пространството на робството. Балканът е въведен чрез стиховете: “там, на Балкана”, което се свързва с героичното, а “нейде в полето” – с робството и страданието. Връзката между тях е причинно-следствена – за да се преодолее робството, трябва да има подвиг, но в същото време двете пространства запазват своята относителна ценност и самостойност. Изходната точка на пространството е Балканът – той е сцена, но и самостоятелен герой – своеобразен посредник между Земята и Небето. Напомня смисъла , в който функционират свещените планини в други култури и религии Във всички тях планината е представена като местоживеене на боговете /Балканът е гръцкият Олимп; Синай за евреите/. Планината е символ на познанието и Балканът идентифицира сакралната памет на българите. Планината символизира световното дърво и вертикалния пространствен модел на света, спрямо който героят е на на-високото място. А връзката между дървото и кръвта се осъществява в акта на жертвоприношението. Балканът има още едно символично значение – свързва се с баладичното – става част от вечното и нетленното, действията на героите постигат своя сакралният смисъл. Тук са героят, животните и самодивите, които заедно изграждат символичното семейство и оформят един сумарен образ на Дома. Домът като място, където човек става личност. В стихотворението всичко това е заменено от митологичния порядък на природата. И сакралното пространство но Балкана става дом, в който свободата и истината са вечни. Ботев успява чрез Балкана, полето и песните и непрекъснатото преливане между тях да въведе като основна идеята за единството но света, където човек е част и център на съобщността. В творбата по своеобразен начин се преплитат езическите елементи /жертвоприношението/ в християнска визия. Можем да разглеждаме баладата и като своеобразно проявление на пантеизма – човекът – посредник на природата, едновременно бог и личност. А издигането на човека до център на вселената е една от основните културологични операции н Ренесанса. Хаджи Димитър е вид културен герой, който успява да овладее необхванати от човека пространства. Той постига свободата с героичната си смърт и така показва правилния морален избор. Изграденият романтико-митологичен образ на света внушава идеята за свободата като оснавна морална ценност за българина. Героят е еманация на народното безсмъртие – извършва подвиг, страда в самота и получава награда – признанието на потомците. Чрез нея Хаджи Димитър преминава във вечността. В баладата има одични елементи, които носят идеята за прославата на героя. Емблематичният стих “Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира” – изразява основното послание на цялата Ботева поезия. Творбата се превръща в ода за духовното безсмъртие на героя. Неслучайно пръв д-р Кръстев изказва концепцията за “смъртта като живот” – тя е жертва и подвиг за свобода. “Проклинането” на “цяла вселена” стои близо до езическите внушения – смъртта като прераждане и безсмъртие чрез паметта, респективно песента. Личното присъствие на героя поставя ред в робския хаос. Ботев не свързва съдбата на този герой с ескатологичната идея и апокалипсиса, което е характерно за “Обесването на Васил Левски”. “Обесването…” представлява трансформация на семантичната система на “Хаджи Димитър”. Пишейки “Обесването…”, поетът инстинктивно или съзнателно се е придържал и в същото време се е отблъсквал от схемата на “Хаджи Димитър”. Между двете стихотворения можем да открием ред сходства: в “Хаджи Димитър” юнакът е заобиколен от митически преобразени животни. А някъде край бесилото на Апостола, необлени от митологична светлина, виждаме гарван, псета, вълци – ретрансформация, на която ще се спрем по-нататък. Хаджи Димитър е “юнак в сила мъжка”, а Левски виси на въжето със “страшна сила” – изразът, по своята същност оксиморонен / “виси” внушава безсилие/, представлява идеен център на творбата. В първите варианти на стихотворението можем да видим стих, който акцентува върху страха на тираните от “юнашката сила”: “Юнашка сила/ (…) тирани скриха в земята”. Стихът приковава вниманието върху скриването – силата на юнака, която България е родила веднъж, не може да изчезне. Т, може само да бъде скрита. Но приликите не спират дотук: в “Обесването” четем “Плачи!”, което се отнася към “черна робиня И е своеобразна перифраза на “Пейте робини…” – плачът като гласова изява става вариант на песента. В този смисъл в “Хаджи Димитър” лайтмотива е “пея” и “песен” в различните му граматични форми, а в “Обесването” – “плач” и “плача”. И в двете стихотворения “И ти…” е насочено към околният свят и показва несъчувствено отношение към героя. Но точно в несходствата между двете произведения се ражда и качествената им определеност и художествена индивидуалност. С особена острото читателят е въвлечен в предметно-реалния план на гибелта в “Обесването”, в който няма пощада и чудо не може да се очаква. В публикувания във вестник “Нова България” вариант на “Обесването” в шеста строфа има един “антистих” на добре познатото “Жив е той, жив е!” – “Умря той веч.” Може да се каже, че двете стихотворения са построени върху смисъла на теди две противоположни изречения. Първото показва светлото, химново начало, овенчаващо подвига на бореца с безсмъртие, гордо нарушавайки стереотипа на житейски проверената логика. Другото показва другия аспект на борбата – ужаса и непримиримата скръб пред лицето на смъртта. В съответствие с това се очертава противоположността на двете емоционално интонационни системи. В “Хаджи Димитър” поетът явно и тенденциозно митологизира героя, придавайки му величие, равно на стойността на подвига му. В “Обесването” се сблъскваме с една сурова реалистичност и лаконизъм, в който не личат белезите на разгледаното апотеозно извисяване. Противопоставят се абстрактното многозначително “Там, на Балкана” и прецизното “Там, близо край град София”. Почти нищо не може да се противопостави на поетическият арсенал от “Хаджи Димитър” – има само едно “черно” бесило; реални, чужди на всякакво романтично поведение представители на животинския свят; реално, голо поле с тръни… дори като се вгледаме по-дълбоко, забелязваме, че централният образ почти липсва – като изключим метонимичната поява на бесилата, само два стиха говорят за централния образ: “и твой един син (…)/ виси на него със страшна сила”. Въпреки всички тези различия, изграденият образ на Апостола не отстъпва по нищо на Хаджи Димитър … просто защото става въпрос за друг модел на възвеличаване. В “Обесването” има трансформация на друга художествена система – намираме ред реминисценции от библейския мит за спасителя. “Свещеният” глас на майката родина е “глас в пустиня, а в една от книгите на пророците четем “Глас един, който вика: пригответе в пустинята пътя…”. Майчиният глас е този, който призовава сред скръбта да потърсим пътя към възкръсването си като народ. Защото той, пътят, неизменно минава през смъртта. В “Обесването” четем още: “И твой един син” сякаш перифраза на евангелския израз за божия “единороден син”. В черновите варианти на стихотворението намираме и напомняне на сцената на сваляне на кръста и погребване на тялото: “Долу гяурът!” крясна пашата/ и бързо свалиха в гробът/ твоя син…”; или другият вариант: “Няма го вече!”…Светото тяло/ пашата кресна да хвърлят/ турците бързо в гробът…” тези препратки към библейския мит разкриват присъствието на митологичен модел – аналог на светостта и величието на жертвата в лицето на разпятието, което се превръща в път към безсмъртието. В стихотворението родината се персонифицира, превръща се в реална, оплакваща българска майка. Плачът й е далеч от конкретния повод – гроба /тя плаче затуй, че е “черна робиня”/, но в същото време епитетът “черна”, разглеждан в метонимичното си значение с емблемната функция на цвета, ни повежда към “почернената”, “носеща траур” заради смъртта на своя “един син”. Нещо повече, в творбата ставаме свидетели на единството на всички страдащи за смъртта на героя същества, изравняващо голямото и малкото, колективно-необозримото и единичното, вечното и преходното. Целият човешки и природен свят е обхванат от състояние, в което се рушат привичните стереотипи:; объркват се посоките; хората и животните блуждаят в безпътица, псетата вият в полята заедно с вълците. А това става причина за нови деформации и митове. Още в първата строфа непретенциозната “И ти…” въвежда една мистификация – плачът на родината и граченето на гарвана се възприемат като два равностойни звукове жеста. Образът на отечеството се разпада на сбор от представители – на хората, животните и природните стихии. Основанието за равенство на всички образи се подкрепя от паралелизма по отношение на броя на субектите във фразите и ефекта на безсъюзното свързване, без всякакви обяснения и връзки, с презумпцията за тяхната граматическа и образна еквивалентност. По този начин творбата въвежда няколко мита – за родината “черна робиня” и обезлюдеността, изчезването на живите същества. И всички тези митове-деформации имат един и същ художествен смисъл – смаляване, опредметяване на образа на отечеството в безпределната скръб по загиналия герой. Ботевите герои умират самотни – и Хаджи Димитър, и Левски. Но докато в баладата героят е обкръжен от грижовната същност на Балкана дом, Левски е лишен от нея – неговата самота ни се струва изначална и трагично безнадеждна. Такава е и смъртта на човека Ботев – без да знаем къде и как е загинал. Затова думите на д-р Кръстев за “Моята молитва” – “молитва за смърт” можем да отнесем към самия творец. Формата на стихотворението е много подобна на конструкцията на библейския псалм, но е изпълнена със съвсем друга съдържание. Погрешно е да се смята, че творбата е проява на Ботевия атеизъм – точно обратното. Тя разкрива неговата дълбоко християнска същност, защото той утвърждава бог вътре в човека. Всяка строфа започва с отрицанието на традиционната представа за бог – този, който е сътворил хората и настоящето. Това обаче е настояще, н което властва робството като принуда, а човекът е оставен без грижа. От него се изисква ритуално почитане и подчинение, което го прави “съучастник” в несправедливостта. Истинската същност на молитвата е разгърната във втората част – представлява преосмисляне на представите за бога и съмнение в него. Молитвата е насочена към бога в сърцето – единственият, способен да преобърне света. Ботев не е против вярата, а против църквата като институция. Той категорично осъжда неведнъж примирението, към което призовава тя /виждаме този мотив още в “Елегия”/. Молитвата се идентифицира с активността на духа, който търси нови измерения за душата и света : “боже на разумът…”. Героичната смърт и животът се препокриват в идеята за абсолютното осъществяване на човека. Затова е пожелана смъртта. Идеалният и образ е гробът, тъждествен с метафоричната Ботево “там”. Лирическият аз постига вярата в себе си и определя нравствения си избор в борбата за справедливост и свобода. В стихотворението се заявява активната позиция на бореца, чийто глас трябва да бъде чут, да не премине тихо “като през пустиня”, а както литературният критик Никола Георгиев казва в една от студиите си, посветени на Ботев,че лириката му “живее” с тревожния трепет, че гласът може да остане нечут. Темата за чуването е повратна в развитието на някои творби / “а ти га чуеш, майно льо, че куршум пропей над село”/, завършва и увенчава делото / “мале, послушай мойта песен юнашка”/. Актът на чуване е непрестанно търсен / “Чуйш ли как плачът сиромаси?”, “чуй как стене гора и шума”/, защото той е акт на отзивчивост, нравственост и воля. Дълбоко имплициран в цялото творчество на Ботев е Шилеровият девиз “ Vivos voco” – “Живите призовавам”. Живите – търсещите, мислещите, готовите да отворят очи за истината, да поемат отговорност за съдбата си. Живите – будните… будните, защото на Ботев винаги му се струва, че около него спят. Заспали са мъртвешки сън в уюта и сигурността на битието. Този мотив виждаме най-широко разгърнат в “Ней”: “Гледам вкъщи свещ гори,/ вие спите – в мен гърди/ силен пламък яд гори”. А в него, в будният, гори пламъкът на мисълта, на истината. Но не само в “Ней” сигурността на дома спира поривите на сърцето. В “Пристанала” – стихотворение, което чертае изход, бленуван от лирическия аз в “До моето първо либе”, либе, чуло плача на сиромасите; там майката “ахна, търти се, заплака” за чедото, излязло от топлината на дома. Майката, пазителка на дома, “ръда, клета, та плаче” и в “Хайдути” за детето, тръгнало по пътя на борбата; намерило друга майка закрилница – гората. Излизането от сакралното пространство на дома превръща чедото от роб в бунтовник, в герой, който да защити родното. Този герой е юнакът, който ще мъсти “за чест и воля” и ще следва лозунга “свобода и смърт юнашка”. Излизането определя избора на смъртта като най-възможен. Но сигурността на битието и стремежът към нея са и силно осъждани в Ботевите сатири, където виждаме духовната смърт на героите. В “Странник” стремежът към чист битово физическо оцеляване е толкова силен, че постигането му става с цената на човешката у героя. Високите стремежи и пориви у него липсват и го обричат на съществуване в тясното пространство на бита. А това е нещото, което поетът дълбоко презира, защото в неговата ценностна стълбица робството не е най-страшното; най-страшното е примирението, съществуването /не животът!/ в робство. Подобни са внушенията и в “Патриот” , и във “В механата” – патриотите на думи, неспособни да осмислят живеенето с дела. Извечното, неизкоренимо усещане за противоречие между думи и дела в Ботевата лирика е тъй осезаемо, че е изострено до трескава противоположност. Във “В механата” четем жалкия хипостаз на великите възгласи “Хляб или свинец!” и “На смърт да вървим” – “Хайде на Балкана!”. Когато се избистря умът, клетвите остават голи думи, животът – духовно умиране. В “Патриот” виното е заменено “парaта”. В името на едно измамно добро живеене се стига до странния акт на самоизяждане. Това е последната фаза на разпадането на човешкото, на неоправляемата животинска лакомост. Дори човекът не е човек, не е тяло; плътта е означена като “месата”. Механата не е мястото,където ще се роди спасителят; където ще прогледне месията на българската свобода, нито парите са нужната нему награда. Героят трябва да забрави себе си, да загърби “игото” на навиците си и традицията и да се бори за идеала си с цената на живота си. Поезията на Ботев показва многообразието на живата, обемите на света като контрапункт срещу остарелите утешения за спасението. Когато не спасението в отвъдното, а нравствените императиви на настоящето се превърнат в ориентир за човека, тогава той става друг. Няма място за него в тясната рамка на робското живеене. В променената мяра за живота робът не просто знае за свободата, той чувства нейната необходимост и е готов да умре за нея. Страданието и търпението, въпреки страданието на вековната религиозна традиция, вече не могат да бъдат път, който води към спасението. Към спасението води пътят на борбата, на една по друг начин разбрана жертвеност. Отвъд ореола на патетизма, с който неизменно се сблъскваме, когато четем за един от националните ни митове, творчеството му е неуморно търсене на нова ценностна йерархия за българина и правилния поглед към нея, който да му позволи да осъзнае свободата като ценност и необходимост. В този смисъл Ботев не е учител на поколенията – той не се обръща към нас с поука или урок, а с пример. Пример как да се живее и как да се умре.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 3 =