СЕКСУАЛНОСТ И РЕАЛНОСТ.СЪЩЕСТВУВА ЛИ АДАПТАЦИЯ КЪМ СЕКСУАЛНОСТТА?

“Често пъти, отказвайки се от наслаждение, вие само сбирате желанието в подмолите на съществото си. …Дори тялото ви знае своето наследство и права и не се оставя да го мамите.” Джубран Халил Джубран (“Пророкът”) Като увод се изкушавам да отбележа, че темата ми изглежда колкото привлекателна, толкова и мъгляво формулирана. Това създава в мен противоречие между желанието да я изследвам и напрежението от неяснотата. Все пак, първото бързо и убедително надделява, пък и въпросната неяснота създава провокация, на която трудно се устоява. Всички последвали размишления, потекли в ума ми, еволюираха и се трансформираха и, въпреки че логиката в тях може да убягва на пръв поглед, ще се опитам да ги проследя в приблизително хронологичен ред. Най-напред си помислих, че сексуалност и реалност са почти синоними и съответно въпросът за адаптацията е донякъде безсмислен. Нали “адаптация” чисто семантично предполага, че в случая сексуалността е нещо външно и чуждо, а това, според мен, не е така. На практика сексуалността е повече от реална, а реалността – сексуална и ние сме живи точно защото сме сексуални. Не знам как би реагирал Фройд на тази мисъл, но се надявам, че би се усмихнал окуражително. По-късно си дадох сметка, че тези размишления са колкото спонтанни, толкова и пристрастни и едва ли казаното дотук може да се твърди с такава категоричност, колкото и добре да звучи. Сексуалността и реалността са по-скоро в отношения на взаимно посредничество, като реалността създава условия за реализацията (и фрустрацията) на сексуалността, а тя, на свой ред, е начин на контакт и свързване с реалността. Двете се припокриват само дотолкова, доколкото реалността може да бъде външна (в случая, точно за нея става дума) и вътрешна, част от която е сексуалността. В същото време, сексуалността се озаптява от външната реалност и придобива специфични очертания в зависимост от актуалната за времето култура. Това, разбира се, не е задължително, но при положение, че културата и обкръженето налагат някакви модели (по мое мнение, не винаги най-целесъобразните), човек е изправен пред избора дали да бъде девиантен в техния контекст, или не. От друга страна, сексуалността е част от външната реалност, неин медиатор и творец; придава й цвят и смисъл, и полага границите на собственото си съществуване в нея. Що се отнася до адаптацията към сексуалността, то тя може да се опише по много начини. От една страна, това означава поне отчасти да напаснем “искам” с “трябва”, което често е тежка задача, с която всеки се оправя както може. Сигурно ви прави впечатление, че това звучи така, сякаш да се адаптираш към сексуалността си, значи просто да развиеш зряло Его и аз мисля, че е точно така (по-точно – първото се съдържа във второто). Малцина щастливци успяват да го постигнат, запазвайки завидно равновесие по опънатото между Ида и Суперегото въже. Други затръшват здраво капака върху врящото гърне от нагони на Ида, дори за по-сигурно сядат отгоре, рискувайки в един момент да изхвърчат от неизбежния взрив, от който в най-добрия случай ще се сгромолясат в кабинета на някой психоаналитик. Трети се престрашават да повдигат от време на време капака на гърнето, дори да си топнат краката вътре, но го правят вцепенени от страх, че всеки момент Суперегото ще ги види и накаже, размахало камшика на чувството за вина. Те се държат като гратисчии в трамвай, които постоянно се озъртат за контрольори и в крайна сметка не успяват да изпитат никакво удоволствие от возенето. И в този, и в предишния случай е тъжно, че се прахосва много ценна енергия, която иначе може да се използва за много по-полезни неща, като например да се изследва на практика сексуалността, или да се пишат есета за нея. Във всеки случай, често Егото проявява впечатляваща изобретателност, когато трябва да се защитава от безобразните щения на Ида. Тъй като тези щения не признават никакви ограничения, включително и пола на обекта си, тук се сещам за четвърти тип нещастни хора, които се справят с ужасното нещо, което напира и иска своето, като го хвърлят в чужд двор и активно се заемат с унищожаването му, като да речем, преследват и пребиват хомосексуалисти. Има и една пета, особено екзотична категория люде, които смело отварят кутията на Пандора и дори не се опитват да укротяват плъзналите оттам чудовища. Всички останали доста нелюбезно ги наричат “перверзни” и в най-лошия случай ги пращат по затвори и психиатрични клиники; в най-добрия – гнусливо отвръщат поглед от внезапно разтворените им в парка шлифери, а късно вечер, тайно и жадно, със или без срам, гледат по TV 1000 далеч не толкова невинни действия. От всичко казано дотук става ясно, че сексуалността, колкото и да си е наша и вътрешна, има свои изисквания, с които всички трябва някак си да се справяме и в крайна сметка да се адаптираме към тях. Нуждата от адаптация се състои в това, че тези изисквания не винаги са приемливи за външната реалност и за да й угодим, се налага да организираме изгладнялата глутница от частични нагони в здрава и устойчива структура, да сложим ред в хаоса и с две думи да заприличаме на нормални зрели хора. Вероятно тук Фройд би ми напомнил да уточня, че за да станем нормални зрели хора (“нормални” в смисъл на по-малко невротични от други), от нас се очаква да почнем да пренасочваме либидото си към по-подходящи обекти, да се научим да изпитваме вагинален оргазъм (?!) и да свикнем с мисълта, че не можем да спим с родителите си. Тоест да трансформираме инфантилните си копнежи в други, по-зрели и приспособени към правилата на реалността. Друг е въпросът какви точно са тези правила и каква част от инфантилната си сексуалност човек може да запази, без да бъде набеден за перверзен. Лично аз съм склонна да поспоря с някои твърдения на Фройд, но това е друга тема, пък и не съм запозната толкова детайлно с всичките му произведения, че да успея да обоснова достойно критиката си. Така или иначе, известно е, че в по-невръстните си години човек функционира по правилата на принципа на удоволствието и на този етап това, поне теоретично, му е простено. По-късно обаче, дебнещият на прага на ранното детство принцип на реалността неумолимо ни връчва своя кодекс от закони и въобще не се интересува дали това ни изнася. На всичко отгоре, първият принцип не е като чифт отеснели обувки, които можеш да изхвърлиш, а императив, който е част от нас и никога, ама наистина никога, няма да ни остави на мира. Проблемът е, че това изцяло се отнася и за втория принцип (въпреки че на него можем да му се изплъзваме от време на време). Ако приемем, че сексуалността има две представителства – едно вътрешно, пълно с кипящи страсти, които искат всичко и то веднага, и един външен модел, задаващ кога, какво и как можем да направим (да не забравяме и страховитото Суперего, което само чака да кривнем от пътя, за да извади камшика), значи адаптирането трябва да е в двете посоки. По тази логика излиза, че добре адаптираната сексуалност предполага някакво относително равновесие между принципа на реалността и принципа на удоволствието така, че “и вълкът да е сит, и агнето да е цяло”. На пръв поглед изглежда сложно, но, слава богу, всевишният ни е дарил със способността да сублимираме. Е, вярно е, че това изисква майсторлък, но колкото и недодялано да се прави, донякъде спасява положението. В края на краищата, това е единственият начин да се пусне духа от бутилката без риск да се превърне в нещо опасно. Ако човек се научи да сублимира, да отлага, когато е нужно и периодично да проверява доколко е “в час” с действителността, то би могъл да се окичи с медал с надпис “добре адаптиран”. Разбира се – всичко с мярка, тоест всички тези добродетели могат лесно да станат “перверзни”, ако с тях се прекалява и злоупотребява. Да сублимираш, например, е прекрасно, стига да не го правиш непрекъснато – така просто можеш да спреш да правиш секс, а това не бива да се допуска. Мисля, че точно въпросът за мярката е най-централният и разликата между норма и патология е наистина количествена, а не качествена. Добър пример за това е садо-мазохизмът – норма е, когато е просто игрива сексуална практика, с която човек се освежава от време на време, знаейки, че го прави “наужким” без, разбира се, да осакатява партньора си. Играта загрубява, когато това се превърне в единствения начин за правене на секс. Тук обаче, държа да уточня, че това според мен е патология само когато някой изисква от друг да бъде “садо” или “мазо” без той да е такъв. С други думи, ако садист се събере с мазохист, те биха били хармонична и добре адаптирана към сексуалността си двойка, колкото и кошмарни неща да правят. Добрата адаптация означава да се научиш така да надхитряваш света, който иначе само се чуди как да те саботира, че да можеш да извличаш от него максимално удоволствие срещу минимум фрустрация и санкции. Как, кога, какво, с кого – всичко това е относително и се променя с времето. Сексуалността има и чисто културни аспекти – нали културата е тази най-горна инстанция, която диктува всичко останало. Има неща, заради които преди няколко века биха те изгорили на клада или пребили с камъни, а днес от същото можеш да печелиш по 100 долара на час. Същата тази култура с нейните капризи създава парадокси в една и съща точка от времето – стрийптизьорката в бара и ексибиционистът в парка правят по същество съвсем еднакви неща, но хората определят нея като професионалистка (не, че е престижна работа, но е начин да се изхранваш все пак), а него като перверзен нещастник. Но това е вече тема за друго есе, така че няма да се задълбавам. Адаптацията към сексуалността има и социални измерения – например да усвоиш подходящи за целта социални умения, чрез които да получаваш достъп до желания обект/и – тоест умения да флиртуваш и съблазняваш. В заключение искам да обобщя, че за мен адаптацията към сексуалността значи, преди всичко, съобразяване със сексуалността на другите и изискването те да зачитат твоята. С други думи, доколкото сексуалността ти касае околните (особено настоящия партньор/и), то нейната зрелост и добра адаптация е преди всичко въпрос на съгласуваност и доброволност. С риск да се отклоня от психоаналитичната традиция и да зазвуча нагло философски, смея да твърдя, че човек има изначалното право да върши със сексуалността си (а и със себе се въобще) каквото си иска, колкото, когато и както намери за добре, стига да не пречи на никого. Или не е така?

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 1 =