Свобода и смърт в Ботевата лирика

Увод: В ге¬ни¬ал¬но¬то твор¬чес¬тво на Хрис¬то Бо¬тев виж¬да¬ме проз¬ре¬ния и об¬ра¬зи, кои¬то въл¬ну¬ват, по¬кър¬тват съз¬на¬ни¬е¬то, бу¬дят съ¬вес¬ти¬те. Те са на¬со¬че¬ни към ге¬роич¬ни¬те и бор¬чес¬ки по¬ри¬ви, към прек¬рас¬но¬то и въз¬ви¬ше¬но¬то в стре¬ме¬жи¬те за сво¬бо¬да и учас¬тие на на¬ро¬да. В своята поезия Ботев изразява както революционните си стремежи, така и личните си вълнения. Пресъздавайки облика на епохата, той разглежда проблемите не само за робството и свободата, революцията, подвига и саможертвата, а поставя и въпроса за ролята на интимното в живота на бореца за свобода. Когато човек преодолео роба в себе си, само тогава той ще бъде истински свободен. Поезията на Христо Ботев е емблематична за българската литература. Тя отразява целият му вътрешен свят, в който бушува истинска буря, която може да затихне само когато свободата бъде постигната, дори и с цената на живота. Свободата и смъртта са две философски категории, които са взаимносвързани и натоварени с дълбок смисъл. Свободата е не просто съзнание на духа. Напротив, свободата е волята на човека да променя неудовлетворяващатата го действителност, да променя света, да се бори с лъжата и фалша, да търси смисъла, за да осветли пътя си. Теза: Централна тематика в Ботевата поезия е преодоляването на робството чрез стремежа към свобода. Стремежът към свободата няма пространствени и времеви граници. Той е вечен, също както и имената на онези, отдали живота си, за да го утвърдят като общочовешко право и неразрушим нравствен ориентир. Красив и възвишен е идеалът за свобода. Ботевото творчество е страстно отрицание на робството, защото свободата се мисли като опозиция на робството във всички негови измерения. В Ботевото виждане смъртта се утвърждава не като възможна последица от бунта на човешкия дух, а като доброволно направен избор, в който се отразява смисъла на живота. Девизът „Свобода или смърт” е изменен в посланията на Ботевите творби и вече гласи: „Свобода и смърт”. Това определя новата роля на индивида в света общността. Смъртта е и край на борбата, и път към безсмъртието и вечността. Тя дава покой на неспокойният дух, има силата и властта да заличи недостойния и да съхрани във вечността, истинския борец. Аргументи: Стихотворението, в което най-ясно са изразени вижданията на твореца за пътя и борбата, е „На прощаване”. Тук е заявена идеята „Свобода и смърт”. Успокоението на душата идва единствено със смъртта. Творбата започва с обръщение към майката. Лирическият говорител се опитва да я успокои, да я накара да рабере , че съдбата му е предопределена от робската действителност. Той е станал хайдутин и бунтовник, оставя жената която го е родила да живее в неизвестност за участта на първородното си чедо. След това идва пояснението, защо иска да поеме по този път. Причинителят за това е „таз турска черна прокуда”, причина за всички нещастия на героя. Затова той избира „тази тежка чужбина”, защото не може да се примири с поругаването на домашното огнище, това сакрално място, метономичен образ на родното и святото. Домашното пространство е не просто опетнено. Там поробителят „бесней” и извършва посегателство във вътрешният микрокосмос на цял един народ. Лирическият герой изпитва силна болка от раздялата с всичко, което обича. Изключителен е образът на либето, чиито поглед и усмивка остават завинаги в сърцето на юнака: „ … либе хубаво… черни си очи вдигнеше… „ Не само либето страда и се страхува за героя. „Черни чернеят за него”, но лирическия герой е решен да посвети живота си на борбата за свобода, защото „клетник не трая сиромашко тегло да гледа”. С обращението „прости ми, веч прощавай”, юнака се сбогува със своята майка, но И иска прошка заради страданието, което ще и причини. Ако той падне в борбата за свобода, би иксал да остане спменът за непримиримостта му към потисничеството, за готовността му за саможертва. Майката е тази, която трябва да предаде завета на по-малките му братя „силно да любят и мразят”. Те трябва да продължат делото на дунтовника за свобода и когато видят врага „с куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват”. „На прощаване” е единственото Ботево стихотворение, в което е представен щастливия изход от борбата с вековния тиранин. Съществува вероятността героят да остане жив: „o, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво! Берете цветя в градина…” Тържествената и романтична картина на вероятното победно завръщане, бързо е заменена от втора възможност – смърт в името на идеала – свободата на родината: „дружината тръгва отива пътят е страшен, но славен аз може млад да загина” Героят е поел по пътя на борбата за да го извърви до край.За него най-голямата награда е : „да каже нявга народа умря сиромах за правда за правда и свобода” Друго силно емоционално стихотворение на Христо Ботев е „Обесването на Васил Левски”. В творбата смъртта е представена като нац.трагедия. Загинал е единственият и най-достоен син на родината. Той е въплащение на идеята за свобода. Най-достойното и ярко проявление на индивидуалността на своя герой Ботев открива в подвига на Левски. С неговата смърт умира и надеждата, мотивацията и мечтата за по=светло бъдеще. В началото се създава една картина която е обезживена : „Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачиш ?… Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята,… жените плачат, пищят децата.” Черните гарвани олицетворяват смъртта и траура. Вълците, виещи в далечината одухотворяват връзката с подземния свят. Мрачната картина е допълнена от още зловещи звуци: „Зимата пее своята зла песен, вихрове гонят тръни в полето,…” В стихотворението „Хаджи Димитър” са представени най-съкровенните виждания на твореца за свободата и смъртта. Началото на творбата(баладата) е оптимистично: „Жив е той жив е !” След това идва пояснението: „потънал в кърви, лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана…” Както се лее песента на жътварката така се и лее кръвта на юнака. Противопоставени са пространствата „горе” и „долу”. „Горе”, на Балкана-символът на славата и героизма-е борецът за свобода,умиращ, но свободен. „Долу” е робското поле. Жътвата обаче има и друг символичен смисъл, а именно извоюване на свободата. Поетът рисува един свят на хармония и единство, в който се смесват приказно и реално, природно и човешко, преходно и вечно, с единствената идея да докажат, че: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” Стихотворението „Елегия” се чете както болезнено съпреживяване на страданията народни, поразила душата и превърнала народа в безволен роб. Още с първите си строфи, с началната метафора, творецът подтиква читателя към размисъл. „Кажи ми, кажи, бедний народе кой те в таз робска люлка люлее?” Постигнат е поразителен ефект: думата „народ” е снабдена с едно единствено прилагателно „бедний”, но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното „робска” не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата „люлка” свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане „кой те люлее”, не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Направена е съпоставка на народния мъчител с исторически личности като Лойла и христовият предател-Юда. Поробителят е брат по убеждение на предателите и потисниците. С гневен поглед народа посочва причинителят на всичките си страдания: „…ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!” Красноречивите епитети и худ. похвати, използвани от Ботев, разкриват чрез думите на лирическия герой думите на роба. Като смок врагът изсмуква силите, дори на тези, които биха искали да променят съдбата на народа. Заключение: Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най–великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда Ботев оставя след себе си едва двадесетина стихотворения, но всяко от тях е една изстрадана болка, една ясно осъзната личностна и категорична позиция. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична, гражданска и творческа съдба и е достигнала до нас като съкровена изповед. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. И когато искаме да оценим най-високо и най-благородно една борба, един подвиг, една поезия, или един живот, ние казваме просто – БОТЕВСКИ.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen + nineteen =