Сборният образ на отсъствието и самотата – Атанас Далчев – „Повест”

В контекста на цялата Далчева лирика на дебютната му стихосбирка „Прозорец” (1926) „Повест” е творбата,която най-сентенциозно и емоционално изразява самотата на търсещия дух,драмата на интелигента,разкъсван между предметното си битие и стремежа към познанието. Далчевият лирически субект е човекът на знанието.Вглъбен във философските си търсения,той съзнателно се е изолирал от света на материалното,но не може да го игнорира съвсем. „Повестта” на своя живот лирическият Аз чете в студената си самота,без да знае,че животът неумолимо тече край него.Човешката трагедия е в невъзможността да съчетае силата на простите неща и полетите на вечно търсещия дух. За разлика от други свои стихотворения,в които поетът съзнателно е отстранил всякакви следи от лирически субект,тук лирическият говорител е умишлено подчертан чрез припокриването на „Аз” и „стопанин”: И аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал. „Стопанин” и „къща” са в абсолютна опозиция с отрицанията „не живее”, „никой”, „никъде”, „от никъде”, „не съм”.Само в една строфа поетът насища с негативизъм сборния образ на отсъствието,на нищото.В лишения от човешко присъствие дом са останали само мъртвите предмети.Тях Далчев ударно извежда в началната анастрофа. Прозорците –затворени и черни и черна и затворена вратата, а на вратата-листът със словата: „Стопанинът замина за Америка”. „Прозорец” и „врата” са ключови думи в поезията на Далчевия предметен реализъм.Те са необходимият акцент,скрита надежда за излаз от духовна самота на лирическия Аз,отчаян зов за контакт със света.Но тук те са „черни” и „затворени”-и метафорично,и конкретно е подчертана липсата на обитаемост,отсъствието на живот,самоизолацията. В делничното си битие Далчевият човек се лута между вещите,неочаквано придобили за него зловещ диаболистичен смисъл „…и ето сякаш сто години/как разговарям само със портретите.” И ден и нощ,и ден и нощ часовникът Люлее свойто слънце от метал. Понякога аз се оглеждам в огледалото за да не бъда винаги самотен. „Прашните портрети” са знак за липса на родова памет.Човешката индивидуалност е разтворена,обезличена и дори „коварното и празно огледало” не може да отрази свидетелството за насъщност,за битийност,за присъствие в мъртвия дом.То е отнело идентификацията на Аз-а,лишило го е от име и спомени за изминалото.И стопанинът търси своята Америка,за която не е заминавал,за да създаде нова биография на обезличения си живот,да започне всичко отначало,защото сегашният не може да се задържи в изтичащото време на човек без минало и настояще: А по стената се изкачват бавно и договарят на потона дните ми: без ни една любов,без ни едно събитие животът ми безследно отминава. Като вопъл на отчаяние и безутешно страдание,заключен в своята самота,лирическият Аз изтръгва тайната си горест-живот без любов е живот без следа,без смисъл.Простите неща осъществяват естествения ход на човешката съдба.Затова индивидът,съзнателно изолирал духа си от радостите и тревогите на битието,е пропуснал да живее: И сякаш аз не съм живеел никога и зла измислица е мойто съществуване! Безизходен и безнадежден е опитът на лирическия Аз да излезе от затворения кръг на индивидуалната си същност и земното си битие.Накъде ще натежи изборът и ще има ли избор-ето в това се заключва трагедията на човешкия дух,но и надеждата за преодоляването на херметизма на Далчевия лирически живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 + four =