„Самотен гроб в самотен кът” – Пенчо Славейков – Смъртта и гробът

Най-съществената промяна на програмната нагласа на лирическия субект в „Сън за щастие” отбелязва последната творба: „Самотен гроб в самотен кът”. Нейната радикална различност поставя друг акцент на финала на книгата и преосмисля значението на съня за щастие: ”Самотен гроб в самотен кът пустиня около немее- аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е .” Пътят и движението не съществуват като категории.Въведени сме в място,което е отрицанието на движението – оттук нататък няма път за човека. Родният кът също е обезмислен – това е самотен кът , с белезите на чуждост, тъга и смърт. Главният образ, който се издига от самото начало, е гробът, а съществената характеристика – самотата. Азът в този текст е определен чрез глагола „зная”, който се противопоставя на „аз дишам”. За разлика от чувствената отворена нагласа към света. Тук лирическият говорител изхожда от знанието,от познанието на себе си и на самотата. Това,което човекът със сигурност постига , изминавайки пътя си , е познанието на самотата. Това е неговата „ябълка” от дървото на познанието. Настойчивото повторение на самотата (8 пъти в 12 стиха) се сплита здраво със свързаните с него „пустиня” , „сиротен” и дори „немил”. По този начин всички определения в текста влизат в едно поле от значения и показват същността на самотата като човешка екзистенция . Нищо друго не характеризира така всецяло човешкото съществуване, както самотата. Тя присъства дори в първата творба, макар и да не се схваща проблематично. Изправен пред смъртта в тази вселена на самотата, лирическият Аз оценява стойността на любовта. Тя е напразен копнеж и обезсмислено страдание. „Милваната ръка” е метонимия на образа на любимата, която насочва към обектния й характер. „Немил живот сиротен” е също метонимия на образа на нещастният влюбен и терминът, изграждащ фигурата – живот, – е показателен за неговата субективна роля. Тук трябва да отбележим типичната за Славейков употреба на образа на гроба, в който най-често е погребан живот, не мъртвец. И в това произведение живота не е просто свършил, а е погребан в самотния гроб. Смъртта не е небитие, тя е само друго онтологическо ниво, състояние,което с главните си белези не се различава от живота. Сякаш самотата и страданието са неунищожими , те властват както над живите, така и над мъртвите.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four + seventeen =