Романът “Дон Кихот” – произведение за пътя към свободата

Най-значителното произведение на Сервантес, една от вечните книги на западноевропейската литература, e романът му “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. Произведението е с необозримо богато съдържание. Първоначалният замисъл на Сервантес е бил да представи чрез своя роман пародия на рицарските повествования. Ето защо той организира сюжета около историята на един рицар, който се побъркал от четене на рицарски романи и започнал да мисли себе си за рицар. Тази начална цел на романа се осъществява чрез привидно съхраняване на атрибутите на рицарството при подчертаване на несъответствието между претенциите на Дон Кихот и реалността. И външността, и поведението на героя са само карикатура на рицаря. Несъответни на идеята за рицарството са и възрастта на Алонсо Кехана, и физиката му, и снаряжението, и дръгливата кранта, която той назовава с тържественото име Росинант. Пародия на рицарството са и героичните авантюри на героя, при които винаги се стига до разминаване между намерение и резултат. Отношението на Сервантовия роман към рицарските романи обаче е нееднозначно. В литературната история е обичайно да се твърди, че след “Дон Кихот” вече никой повече не е публикувал рицарски роман. Също така е вярно обаче, че тъкмо благодарение на “Дон Кихот” идеята за рицарството и моделът на рицарските романи съществуват и до днес. Защото освен че ги пародира, романът на Сервантес превръща рицарските романи в свое същностно съдържание. Романът на съзнанието на Дон Кихот, субективният начин, по който той изживява голяма част от авантюрите си, представлява всъщност един образцов рицарски роман. А когато, в един по-късен момент, вярата му се разколебава и той се усъмнява в рицарската си същност, Дон Кихот започва съзнателно да играе ролята на рицар, тъй като за него това е единственият възможен начин на съществуване. Същевременно обаче темата за рицарството присъства в романа и със съвършено различно значение. Рицарството е метафора на едно идеално минало, на Златния век, за който Дон Кихот обича да говори. Златният век е изчезналата обител на духовни ценности, които са били похабени и изоставени. И точно в защита на тези ценности се появява рицарството- за закрила на слабите и унижените, за защита на доброто и възстановяване на справедливия ред. В този смислова перспектива рицарското поведение на Дон Кихот не е просто приумица, вдъхновена от извънмерно четене на рицарски романи, а житейска мисия, подчинена на идеала за съвършен свят, свободен от несправедливост и престъпления. Тъй като рицарското самосъзнание на Дон Кихот е плод на прекаленото четене на рицарски романи, романът “Дон Кихот” се явява и размисъл върху проблема за четенето. Дон Кихот подменя реалността с измислен свят на литературата и полага върху него собствената си идентичност. Рицарските странствания на Дон Кихот могат да бъдат видени и като реализация на мотива за пътя и пътуването в най-универсалния му вариант като образ на човешкия стремеж, на изпитанията и духовното дирене. Поведението на Дон Кихот дава основание всички да го смятат за луд. Лудостта му представлява сериозен проблем за тълкуването на романа. Повечето итерпретации на романа се съсредоточават върху въпроса луд или мъдрец е Дон Кихот . Лудостта му е удивителна с това, че той е едновременно и умопобъркан, и здравомислещ, като граница между тези две състояния не съществува. Обяснение за това странно поведение може да се търси в особеното световъзпреимане на Дон Кихот. Образът на света в съзнанието на героя на съвпада със структурата на реалния свят. Той непрекъснато подменя литература с действителност, а също така единичното и общото, абсолютното и относителното, същността и явлението, причина и следствие. Той e влюбен в Дулсинея не защото действително е обзет от любов към нея, а защото на рицаря е присъщо да има дама на сърцето. Светът на Дон Кихот не познава сравнения, затова той не е в състояние да прави избори. Като ценностно отношение Дон Кихот принадлежи към сферата на мита и на Омировия героичен епос. Освен другите си съдържателни определености “Дон Кихот” е и роман на пътуването. Традиционният мотив в него е интерпретиран като образ на човешкия стремеж към самопознание и себепостигане. Сервантес използва една от най-характерните прояви на мотива в средновековната литература- като рицарско странстване. Едновременно и светска авантюра, и път към духовно усъвършенстване, старнстванията на рицаря представляват най-цялостно и синтетично средновековните представи за пътуването като възможност за човешката личност. В “Дон Кихот” пътуването е образ на свободата и на действителността, на борбата в името на справедливостта, метафора на съществуването в името на идеала. “Дон Кихот” е произведение, което изиграва изключителна роля за историята на западноевропейския роман. С голямо основание може да се каже, че това е първия голям реалистичен роман в литературата не Европа. Би могло да се каже, че “Дон Кихот” не е само пародия на един традиционен литературен жанр с многовековна история, но и сатира срещу замяната на реалния свят с безплътна фантазия, колкото и прекрасна да е тя сама по себе си. И за да бъдем съвсем точни: това не е сатира срещу самия идеал, а срещу приемането на идеала за действителност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 + thirteen =