Романтични елементи в “Граф Монте Кристо”

„Граф Монте Кристо” – по мнението на болшинството литературоведи – най-добрия роман на А. Дюма, се появява в средата на преломното за жанра и направлението десетилетие – в 1844-45 г. Произведението единно и нагледно въплъщава поетиката на романтичния исторически роман (включващ в себе си едновременно „наполеоновска”, „морска” и „източна” тематика), приключенския роман и „народния” роман фейлетон. Генезисът на сюжета свидетелства за това, че Дюма е преработвал в него исторически материал (записки на адвоката Ж. Пеше, лекаря отровител Е. С. Кастен), семейни предания (историята на маркиза Монте Кристо) и собствените си впечатления от пътешествието на остров Монте Кристо, споявайки в единен сюжет историко-мемориален, легендарен и личностен пласт подобно на романтическия исторически романист. Стилът също носи белезите на романтизма – стремеж към богатство на езика и местния колорит, към правдподобно, превъзходно изображение н аобстановката. Романтизмът отстоява идеалите на новото, свободното, индивидуализиращото и субективно индивидуалното виждане на действителността, раждането на гениалната личност, нескована от остарелите правила и условности. Романтизмът не само признава разнообразието на естетическите вкусове, норми и творчески индивидуалности, но и въплъщава това разнообразие в собствената си практика. „Народния роман” възниква в изменените условия на производство, публикация и четене на литературни текстове: писателят се ориентира не толкова към самоизразяване, отколкото към вкуса и степента на компетентност на широкия кръг читатели; произведение трябва да удовлетворява „читателските очаквания”, с които автора се съобразява (съдбата на персонажа – ще умре ли той или ще остане жив, ще преуспее ли или ще претърпи крах – често зависи от отклика на публиката). Формирането на романтическа личност тук не е постепенно ставане, а внезапно прозрение, тайнственият герой идва неизвестно откъде и изчезва неизвестно къде. И все пак читателят на „Граф Монте Кристо” е добре осведомен за предисторията на героя, неговите действия са загадка преди всичко за неговите врагове. Така самият читател, ако и да не се отъждествява с главния персонаж на романа, то все пак дели неговите чувства, съпреживява и се тревожи за него. През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата. Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природните закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и знанието, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот . Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Той е духовният баща на Едмон Дантес, чудотворецът в неговия живот, благодарение на когото несправедливо страдащия млад човек след годините на упорита битка с времето и съмненията получава свобода, знание и богатство – идеалното съчетание , без което възмездието не би било възможно. Ако в затвора надеждата за свобода ражда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма. Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва наслада от изчакването : “За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бях отвърнал, ако е възможно със същото : око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Белег за романтичния характер на творбата е присъствието на робинята Хайде, в чийто образ графът открива щастието. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Граф Монте Кристо я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот. В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. Типичен романтичен елемент в романа е и мотивът за благородния разбойник – “помощници” на графа в търсенето на отплата са именно хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества – обгърнатите с романтичния ореол на личната свобода разбойници. Достатъчно е да бъде припомнен сякаш отговарящия на древноелинската мяра за сила, ум и красота разбойнически главатар Луиджи Вампа, чиито прегрешения се оправдават освен от тези негови качества и от предаността му към Монте Кристо. Силен в своята драма, самотен в общуването си с хората Монте Кристо е типичният романтичен герой. В образа на Едмон Дантес Дюма проследява катарзиса на страданието, чрез което човекът прозира краткостта на човешкия живот. Развитието на романтичната личност върви по посока на упованието, че световният ред ще възтържествува. Това упование е единственото, което е оцеляло в душата му. И ако е горещо желанието му за възмездие, то не е само да накаже враговете си заради причиненото зло, но и да възмезди самозабравилото се общество в стремежа му за власт и пари. В този смисъл присъдата, която произнася към виновните, е и присъда към времето, което ражда несправедливост. Личността се развива по посока вътрешната необходимост, водеща до напълно осъзнато поведение. Човекът в “Граф Монте Кристо” е горда душа, страдаща от фалша, суетата и жестокостта на обществото. Затова на прага на лудостта Монте Кристо прозира простата истина: „…аз искам, каквото иска Бог”. Силен в своята драма, самотен в общуването си с хората, типичен романтичен герой, образа на Едмон Дантес проследява катарзиса на страданието, чрез което човекът прозира краткостта на човешкия живот. Развитието на романтичната личност върви по посока на упованието, че световният ред ще възтържествува. Това упование е единственото, което е оцеляло в душата му. И ако е горещо желанието му за възмездие, то не е само да накаже враговете си заради причиненото зло, но и да възмезди самозабравилото се общество в стремежа му за власт и пари. В този смисъл присъдата, която произнася към виновните, е и присъда към времето, което ражда несправедливост. Личността се развива по посока вътрешната необходимост, водеща до напълно осъзнато поведение. В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите – ”чакай и са надявай” След тази мащабна игра на случая или съдбата, чийто пъзел реди свръхчовекът с многото превъплъщения – абат Бузони, лорд Уилмор, Синбад мореплавателят, граф Монте Кристо или Едмон Дантес, настъпва щастливият край, обещаващ спокойствие, любов и вяра.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − 7 =