Романтичната мечта за човека в “Граф Монте Кристо”

Романът „Граф Монте Кристо” е сред емблематич-ните произведения за своя автор, а самият Александър Дюма е един от типичните творци на романтизма. Неговите романи покоряват с това, че разработват вечни теми от човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Техният патос ги прави верен спътник на младия човек при изграждането му като личност, свободна и зависима само от доброто. Героят на романа „Граф Монте Кристо” е представителен образ на епохата на Романтизма. Той е необикновена личност, способна да се пребори със злото не само в своята съдба, но и да възмезди страдащото добро в света около себе си. Едмон Дантес дава израз на естествения стремеж към щастие и към пълноценен живот, като удовлетворява една изконна човешка мечта – всеки да получи това, което е заслужил с постъпките и характера си. Неговата справедливост в преценките, търпеливост и устойчивост в страданието, последователност в действията го правят всичко онова, което реалният човек не може да бъде. Той е колкото романтично извисен и неотразим, толкова и човешки близък и понятен на читателя, защото чрез него се сбъдват желанията му за тържество на справедливостта и за достойна човешка личност. При изграждането на персонажната система на романа е проведен основният естетически принцип на Романтизма за изключителния герой в изключителни обстоятелства. Казано с други думи, като художествена програма романът си поставя за цел не да обследва света и обществото с неговите несъвършенства, а да разкрие такива модели на човешко поведение, които трайно решават конфликтите на човешкото съществуване на равнище личен живот. Този естетически принцип е в основата на масовата култура, която очаква от своя читател активно съпричастие, поради което и залага на ясно различимите ситуации. Етичната яснота, която никак не затруднява читателя да разпознае добрите от лошите герои, е типична романтична особеност, която в масовата култура стига до мелодрама. Сюжетната структура е проста – извършено е злодеяние срещу един почтен човек и извършителите понасят своето наказание. Веднага трябва да кажем, че в иначе познатата тема за престъплението и наказанието, която крие много морализаторски възможности, Дюма търси приключенския ракурс. В тази история конфликтът, въпреки значимите социални измерения, които могат да се открият, е по християнски обобщен до нравствен сблъсък между злодеи и добродетелни, между вероломство и благородство, между почтеност и подлост. Ето защо героите са организирани на принципа на контраста бяло – черно. Няма нюанси в поведението нито на злосторниците, нито на техните жертви. Дан-глар, Кадрус, Вилфор, фирнан, от една страна, и Едмон Дантес, Мерседес, абат фариа, Морел -от друга, са полярни в своята морална противоположност. Едните са въплъщение на злото, чиито прояви мобилизират главния герой в неговата самотна борба срещу тях, другите – на доброто, което не позволява да бъде победено завинаги, при това съобразявайки се единствено със себе си и имайки само своите чувства като коректив на постъпките си. Самотата на един ренесансов герой в неговата съпротива срещу злото (например Дон Ки-хот или Хамлет) поражда бездни от драматизъм и слож-ни философски размишления, но романтическият герой е убеден в своята правота, защото схваща себе си не като търсеща смисъла на живота личност, а като оръдие на Божието възмездие. Неговата поведенчес-калогика е проста: неправдата трябва да бъде отмъс-тена, страданието да бъде възмездено, а злото да бъде победеко тук и сега, а не в някакъв общ битиен смисъл. Действието на романа се задвижва от явната несправедливост – заточаването на Едмон Дантес в деня на годежа му и ограбване на щастието му – която поражда мощна нравствена реакция и у главния герой, и у читателя. Героят израства от обстоятелствата, като сам моделира своята личност в ярка индивидуалност. Такъв е Едмон Дантес, чиято лична съдба е проектирана върху едро щрихираната картина на историческите събития от началото на XIX век. Дюма концентрира вниманието си върху частния, а не върху обществения живот (за разлика от Балзак, който почти по същото време чрез своите характерни герои като Растиняк и Го-рио от романа „Дядо Горио” прави подробен социалнопсихологически разрез на същото общество) на своя герой. Превъплъщението му от обикновен момък, един от тълпата, в загадъчния, изпълнен с тайнственост и самотна ексцентричност граф, е характерно за романтичния герой с неговите роли. Това превъплъщение е обект на подробно внимание: по своята чудатост то е сходно с приказните мотиви от „Хиляда и една нощ”. Промяната обаче не засяга характера му и вътрешния му свят – той е уникално чист, когато попада в затвора, злоумишлено наклеветен, и е все така праволинейно праведен, когато извършва невъзможното – измъква се млад, здрав и богат от зловещата крепост Иф. Подобно на митологичния и приказния герой, който преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници, в затвора младият Дантес с помощта на не по-малко странния абат фариа се образова повече, отколкото ако би посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си във всички сфери, т.е. постига ярка индивидуалност, така че с повторната си поява на бял свят покорява парижкото общество със своята изис-каност, осведоменост и сила. Ако сравним неговия престой в замъка Иф с престоя на Робинзон на острова – ограничено пространство, достатъчно дълго време, преосмисляне на миналото – ще видим, че Робин-зон намира себе си, открива простичките истини за своя живот и използва изключителния си шанс, за да се върне към корените си, а Дантес, обратно, окончателно напуска ролята си на обикновен марсилски моряк. Следователно Робинзон се спасява в ежедневния труд, а Дантес-чрез романтичното бягство, изпълнено с риск, и в една чужда самоличност. Колкото и болка да му е донесло осуетяването на щастливия му брак с Мерсе-дес и раздялата със стария и обичан баща, ако той се бе оженил за любимата девойка и бе станал капитан, никога не би се откъснал от обичайния ход, никога не би се отделил от масата – а тъкмо това е заветната цел на всеки романтичен герой. И макар че за Дантес това става поради стечение на обстоятелствата, той ги използва блестящо, за да се превърне в еталонния романтичен герой. И ако продължим сравнението с героя наДаниел Дефо, ще видим, че завръщайки се в ро-1 дината си след повече от две десетилетия, намира там заработеното от него богатство. Граф Монте Кристо е несметно богат, но не като резултат на усърден труд и инициатива, а в резултат на чудо. При това той използва това богатство тъкмо за своята мисия на възмездител – да финансира наказанието на злодеите и възнаграждаването на страдащите. Бихме могли да предположим, че ако Едмон Дантес не беше толкова почтен и благороден младеж, не би спечелил благосклонността на фариа и би останал без парите, но нека не забравяме, че те не го опорочават, както са опорочени другите герои, чиито постъпки са мотивирани от жажда за пари, власт или завист. При изграждането на образа писателят залага на необикновеното, на случайността и на съдбовните съвпадения, които осъществяват това, което в реалността е невъзможно. При това читателският интерес в заплетената фабула се поддържа с непрекъснато заплитане и разплитане на тайни, чрез връщане назад към миналото, откъдето се изваждат неочаквани сюжетни линии и герои. В сложните извивки на действието добрите стават още по-добри, а лошите – още по-лоши. Загадъчният граф Монте Кристо се появява на парижките балове от никъде, никой не го познава, но той познава всички, знае историята на всички, умее да покорява всички. Той внушава едновременно де-монизъм и ангелска чистота, предизвиквайки възхита у положителните герои и страх у отрицателните. Неподвластен е на суетата и подлостта, които владеят враговете му, и с това е по-силен във всяка ситуация. Неговата сила идва както от неестествените му възможности, така и от моралната убеденост в действията му. По този начин се налага идеята за абсолютната истина на героя – той е оръдие, чрез което Бог възстановява нарушената хармония в човешката душа. Показателно в това отношение е отмъщението над Кадус – в момента, когато той умира, Едмон Дантес театрално му се разкрива, като изисква от него покаяние (главата „Божията десница”). Графът е неотклонен в плановете си и провежда отмъщението си не просто като случайност, а нанася удара срещу враговете си там, където най-много ще ги^ боли: Вилфор полудява след толкова много смърт в дома му, след като той преди това безогледно е изпращал на смърт враговете си; Данглар бива разорен, след като с подлости и корупция е натрупал несметни богатства, а фернан (генерал дьо Морсер) се самоубива след разкритията за неговото старо предателство в далечната и непозната Янина. Прякото морали-заторство на романа е, че всеки получава заслуженото си, а граф Монте Кристо изчезва сякаш в небитието, подобно на Божи съдник. Романът не оставя читателя да се двоуми има ли право Едмон Дантес на всичко това. Той отмъщава не заради себе си, а заради доброто – така възмездява страдащите и наказва злонамерените. Лекотата и увереността, с която го прави, съответства на свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и съвършенство. Образът на граф Монте Кристо при цялата си житейска несъстоятелност е силно въздействащ. За здравия разум е ясно, че не е възможно една личност, макар и изключителна, да си присвои ролята на върховен съдник, както и да се справи със злото, срещу което се е опълчила. Но няма сила, която да попречи на човека да мечтае за тази роля, която му връща увереността в моралното начало в човешкия живот. Затова убедителността на граф Монте Кристо не е в неговата странност, а в неговите благородни намерения да победи всичко онова, което застрашава щастието и красотата в живота. Гергана Лазарова

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × two =