РОМАНТИЗМЪТ И БОТЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ „НА ПРОЩАВАНЕ”

През цялата си история българската художествена литература е доказвала качеството си да бъде равностойна с останалите западноевропейски литератури. Нейната красота, нейната магия, нейните теми, интерпретиращи вечни проблеми, дават сериозна предпоставка да бъде ситуирана в европейските културни и духовни измерения. Романтизмът е едно от най-значимите направления от края на 18-ти до средата на 19-ти век. То едновременно обхваща всички сфери на социалното съзнание и променя мирогледа през епохата. Именно в този план стихотворението на Христо Ботев „На прощаване” е въплътило в себе си много от идеите на културното движение на европейския континент. Романтическите мотиви за бунта срещу ограниченията, за свръхценностите като свобода и равенство, за действеното преображение на света намират своето тълкуване и при възрожденския ни поет. Трагедията на личността е в неразрешимия конфликт между идеал и действителност, заради който се избират формите на „ескейпизма” – вид бягство в други нереални и въображяеми светове, недеформирани от пошлата социална несправедливост. Свободата вече не е алтернатива на смъртта. Избирайки я, човек избира и гибелта. Саможертвата и естетиката на безсмъртното са метафорите на най-висшата правда – независимостта. Символите като „дом” и „път”, типологията на героите от Романтизма, се превръщат в своеобразен мост между творбата и новото литературно мислене. През 40-те и 60-те години на 19-ти век Българското възраждане претърпява промяна на идеите, поставени с „История славянобългарска”. Засилва се присъствието на национално-романтичния патос. Литературният процес, свързан с модерната европейска литература, е причина да се появят и жанрове като балада, поема, стихотворения с будителски, революционен и исторически лайтмотив. Има силно влияние на фолклора. Извършва се замяна на култа към разума с култа към сърцето. Както при Романтизма страданието трябва да се трансформира в едно негово своеобразно противодействие, така и в „На прощаване” тъгата би следвало да се преобрази в оръжие срещу робията. Тази идея е постиганата чрез речевия обрат „не плачи” – „не тъжи” – „но кълни”. Свещена е майчината клетва за бунтовника в стихотворението, тъй като е зов към бога да се накажат униженията и злодеянията в скъпия роден свят. Лирическият герой е „първо чедо” и неговата мисия е да крепи патриархалните ценности, да бъде опора на майката и продължител на рода. Ала подобно на романтическа личност, той избира пътя на борбата и влиза в спор с родовите норми. Проявява се бунтарското начало. Никой не можа да бъде безучастен към жестоката съдба на род и родина: Но кажи какво да правя, кат си ма,майко,родила със сърце мъжко,юнашко, та сърце майко, не трае да гледа турчин,че бесней над бащино ми огнище. Оскверняването на дома и силната омраза над поробителя е причина за непримиримостта на свободната личност, разкъсала веригите на робския страх в душата си. Всяко неподчинение на несправедливите условности, наложени не по волята на индивида, присъства и в литературата на Романтизма, и в литературата на Възраждането. Стихотворението изобилства и от символи, които имат огромно смислово значение. Един от тях е образът на реката: Ах,утре като премина през тиха бяла Дунава! Тук реката е както вечно движение, така и границата между два свята – „свое” и „чуждо”. Отвъд Дунава е робството, социалният гнет, под ударите на който е българският народ. Но там е и мечтата – бленуването да се завърнеш. Преминаването на разделителя на световете ще дари на бунтовника духовен порив. Водата ще го пречисти, за да се осъществи себеотдаването на единствената вяра – идеалът за национално освобождение. Същият мотив присъства и в романтическото произведение „Граф Монте Кристо” с единствената разлика, че Едмон Дантес преминава през водното пространство не за да извърши саможертва в името на подвига, а да стигне преобразен до обществото, което го е забравило и на което ще отмъсти. Водата има двойна семантика. Падането в нея е като кръщение след раждане, но и като възкресение след смърт. Морето около замъка Иф отделя във вертикала тъмните и мъчителни години в затвора от предстоящото завръщане и компенсация на лишението. Западната литература разглежда едно от превъплъщенията на литературния герой – изгнаничеството. Отделен от родината, бродещ из враждебния чужд свят, неприобщен – това е характеристиката на романтическия изгнаник. Този вид типология отнова присъства и при Ботев: дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина- да ходим,да се скитаме немили,клети,недраги. Първопричина за съдбата на „лудите глави” , какъвто е и лирическият герой, е „таз турска черна прокуда”. Трагична е участта им, ала всички изпитания са необходими за духовното съзряване преди завръщането в родното. Това завръщане става мислено, само в паметта, но сякаш докосва измъчената душа с топлината на святото „бащино ми огнище”. Тук е формата на ескейпизма като бягство в миналото, за да се потърси хармонията на изгубените отношения. Свидните спомени са свързани с членовете на патриархалното семейсво – баща, братя и „либе хубаво”. Само с това определение за любимата е внушено възрожденското разбиране за страстната романтична любов. Тя присъства и в българския културен фонд, но е преосмислена от поета като невъзможна в епоха на гнет и потисничество. Според него чувството,стоплящо човешката душа, е лишено от смисъл, когато оковите и ятагана заплашват нормалния ход на живота. Любовното щастие ще се осъществи само когато родината е свободна и жертвата в нейно име е направена. Идеите за завръщане са ситуирани на още едно място в текста – последната картината на славното пристигане, бликаща от жизненост и свежест, олицетворени чрез българската природа: „късайте бръшлян и здравец”. Изгубеното родно, както при романтиците, и намирането му реставрира живота. То е събитие, което задвижва света и му придава физическа и ценностна измеримост. Чрез символите на националната съпротива – знамето, сабите и пушките, се обрисува светостта на народния идеал – висша цел за „личните юнаци”. Повелителните глаголни форми „късайте”, „берете” , „плетете” са призив към майка и либе да станат и те част от всеобщата радост. Без тях няма да бъде споделено и удовлетворението, че подвигът се е осъществил, а свободата е извоювана. Двете най-свидни същества ще бъдат прегърнати от блудния син, за да се възстанови душевното му състояние. От едното, майката, ще иска прегръдка и венец, положен от свещените й ръце, което трябва да внуши прошката и благослова. От чакащата и вярна любима се очаква „да чуе” сърцето „юнашко” и да разбере, че каузата има смисъл. Пътят на борбата е и път към смъртта. Това е високата цена на мечтата: Дружина тръгва,отива, пътят е страшен,но славен: аз може млад да загина… Страшен е, защото минава през хиляди изпитания и пречки, през робията, през мракобесието в поробената земя. Ала е и славен, заради съзнанието, че за да го извървиш, трябва да платиш с живота си. Руският романтизъм също изгражда образа на пътя като достоен и единствено възможен чрез съпротива. Пушкин се превъплъщава в изразител на тази идея в творбата си „Арион’’: Аз само, странния певец, навън изхвърлен от вълните, пак химни пея и сега и ризата си на брега суша на слънце под скалите. Делото на декабристите е прославено, а поетът е своеобразен певец на това дело срещу експлоататорската царска власт. Романтизмът съдържа в себе си идеята за ентусиазирано обновяване на човека и света около него. Най-големият романтичен порив е този към свободата. В условията, когато всичко е устроено враждебно, а личността се състои от две половини – идеална и потискана, се изгражда вертикален модел на битието. Горе е чистотата, свободата, а долу е робската пасивност. Разделението проличава и в „На прощаване”. Заветът на бунтовника към братята е да търсят него и идеалите му, опоетизирани чрез юнашката смърт: Кажи им, майко,да помнят, да помнят мене да търсят: бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, в земята,майко,черната. Сякаш тялото на бореца за свобода е разпнато между земята и небето. Тайната на смъртта е показана чрез цветовата опозиция бяло – черно. Високо, „по скали и по орляци” е подвигът, чистотата на идеала, естетиката на безсмъртието. Ниско „в земята, майко, черната” е робството, но и съединяването на юнака с българската земя. Последните думи на лирическия герой са отново свобода и правда. Заради тези ценности той трябва да получи най-голямата награда – признателността на народа. Гарантът за хармония в обществото е независимостта, а до нея се достига само при наличието на личности, чийто идеал е добруването на нацията. Множеството допирни точки между Романтизма и стихотворението „На прощаване” показват как макар и по време на социален, политически и икономически гнет, българската литература придобива европейски измерения, видени през призмата на епохата на Възраждането.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × 5 =