Ролята на вещите в “Тавански спомен”

Човек винаги е изправен пред избор, а нравствените ценности – пред изпитание. Преживяването и премислянето на спомените помага да се натрупа житейски опит, да се стигне по-лесно до правилно решение, когато изборът е труден, а пътищата – много. Какъв е смисълът на припомнянето, на общуването със спомените – това е един от съществените въпроси в поемата “Тавански спомен”. Авторът й Валери Петров не е дал пряк отговор, но е внушил, че споменът не е просто връщане към отминал момент от живота, а повторно осмисляне, поглед от страни и през призмата на времето, което ни помага да опознаем себе си. В заглавието на поемата има нетрадиционен епитет – “тавански”, т.е. нещо, което става на тавана, принадлежи на тавана – или забравено, ненужно, но оставено там с мисълта че все някога ще потрябва. И ето че Валери Петров като вълшебник изважда спомена от джоба на балтона. Уж обикновени предмети – “снимка развалена”, “шишенце със одеколон”, “два бонбона в книжчица зелена”, “два билета филмови”, а се оказват историята на една любов и още по-точно спомен за една малко тъжна раздяла. Оказва се, че големите предмети са малки ключета, с които се отваря невидима врата, а зад нея: и видях я същата, в розово облечена, същата усмивка и ръката същата, и от ваксинацията малката следа. Видението, веднъж дошло, отказва да си отиде. Обикновените предмети се оказват упорити: В тъмното парфюмът нежно ме обхвана сладък бе бонбонът, снимката шумеше Дошли от миналото, вещите сякаш започват да разказват. От снимката започва сюжетът. На нея момичето е във “розовата дреха”. Снимката е черно-бяла, но за това пък е паметта – тя връща розовия цвят на роклята. А розовият цвят и розата са символи на чиста любов. В няколко стиха следва споменът за любовните вълнения. На моменти наред с възвишеното чувство се усеща и самоиронията – колко много “строфи и любов и кофи със сълзи”. Все пак, стига се до всекидневна, банална развръзка – раздялата. Светът е станал друг. Отново виждаме предметите, детайлите, но вече са други – досадни и неуютни, защото не ги гледат очите на влюбени. Пътят към спомена, тръгнал не от сърцето, а от дребни, незначителни вещи продължава все така, без да срещне нещо значително. Срещаме емоционално безцветни неща: “стълбичката дървена”, “стаичка, цялата във прах”, “масичката в “Бившата орхидея””. След романтичния полет реалните неща имат драматичен оттенък: Празни бяха срещите, глупави – алеите, стаята ми – хладна, пастите – безвкусни и дори ядосващи – стенните рога, и по жиците вече бягаха тролеите И сънуваните устни са други, хороскопът не е весел, бонбоните не са сладки (за това са останали в джоба на балкона), “на чорапа й бримка” се е изнищила. От стрелбището е останала и “премия цял одеколон”. Остава да се появят билетите от кварталното кино и снимката. Филмът е стар и вече гледан. Последният надпис на екрана “Край” сякаш оповестява края на измислената им любов. Тя се е оказала лош спектакъл. Е, филм не могат да заснемат, но поне снимка ще направят. Декор е “фона с бясна Ниагара”, а режисьор – фотографът. В повредената от слепването мокра фотография са останали “явни знаци” – в нейната снимка е останало неговото “цвете”, а в неговата – “едната й ръка”. И тук се е получила някаква шега – младежът й е дал цвете в знак на обич, тя пък му дава ръката си. Епизодът с фотографа е реален. В спомените си Валери Петров си спомня, че това действително се е случило. Стиховете на Валери Петров ни карат да приемем илюзорното като реално. Сякаш със собствените си сетива сме усетили присъствието на нещата – с очите си сме видели всички детайли на разказа, с ушите си сме чули джаза, даже аромата на евтиния одеколон сме доловили. Можем да открием скрита красота в незначителните делнични неща, и обратното – в уж красивото да видим скритата пошлост (филма, шлагера, фона на фотографа). Поемата постепенно разгръща мотива за отчуждението на човека, който загубва своето любопитство и затъва в сивотата на делника. Като проследява цялата история героят сякаш търси причините за несполуките в любовта. Образно, това, в което се превръщат чувствата е изразено с метафората: Като стар часовник, тихо и полека, любовта в сърцата, изхабена спре Светът вече не е същият, той се изпълва с безброй вещи и хора, които влюбените преди това не са забелязвали, защото са търсели единствено близостта на влюбения. Дори и празникът е “празен” когато няма радост, защото сърцата вече са изстинали: “същите маршрути, със същите спирки …, като квартален остарял трамвай”. Всичко наоколо е погрозняло, скуката и досадата са заменили празника на душата. Оказва се, че прекъснатата любов се е превърнала в болка, горчивият бонбон се превръща в знак на болката. Лирическият герой, под въздействието на времето е преосмислил всичко и вече признава и мисли “че съм бил глупак”. Поемата завършва с въпрос “И как мислиш можем да се срещнем пак?”. Отговор има – да, срещата се е състояла и този път не са позволили на дребното всекидневие да развали всичко. Четейки поемата на Валери Петров стигаме до извода, че човешката душа е превратна. Съмнението винаги съществува, защото животът е сложен, а чувствата винаги имат място в него. Споменът не е просто разказ за живота. Той е самият живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 4 =