РОБСТВО И СВОБОДА В “ЕЛЕГИЯ” НА ХР.БОТЕВ

Според литературния изследовател Никола Георгиев големият поет се познава не само по онова, което е написал, но и по ония неща, които активно е премълчал, защото ги е смятал за маловажни и отвличащи човека от предначертания път. За десетте си години активна литературна дейност Ботев е написал само двадесет стихотворения, но в тях са отразени основните проблеми на епохата и нейните движещи тенденции: идеята за революционната борба като единствен изход на народите, проблема за подвига и саможертвата, темите за смъртта и безсмъртието. В стихотоврението “Елегия”основната тема е темата за робството, на която се противопоставя бунтовния патос на лирическия герой. Заглавието на творбата е във връзка с основното елегично, тъжно настроение на творбата, изпълнена с болка и страдание, породени от теглото на поробения народ. Но тук Ботев рисува не само мъката на народа, а сочи и виновниците за трагичното му положение. Силата на сатиричната страст съпътства елегичната болка. И тя внушава революционния патос на творбата. В стихотворенитето Ботев осмисля проблемите на народа в обобщен социоколтурен план, чрез използване на библейски и исторически образи, за да изобличи предателството и демагогията на властващите, църквата и продажната интелигенция. Народът в тази творба е представен като мълчалив страдалец, който безропотно понася робството, и чрез този образ поетът изразява дълбокото си съчувствие към хората на народните низини. Ботев започва стихотворението с мотива за “робската люлка”, за да придаде драматизъм на поетическите внушения, защото люлката се свързва асоциативно с началото на живота, а робството е негово отрицание. Чрез тази метафора той сочи, че има виновниците за тежкото положението на народа – тези, които го приспиват, успокояват, карат го да се примирява. И той ги сочи – “рояк скотове / в сютруци, в реси и слепци с очи.” Чрез метонимията саркастично визира издигнатата и просветена част от народа: търговци, духовенство, книжовници и учители, които са слепи за единствено верния път на революцията. Според поета примирението към злото, което проповядва християнската църква, /”търпи и ще си спасиш душата”/ служи единствено на тираните. Препратките, които прави Ботев към библейските и историческите образи /Юда и Лойола/ внушават представите му за църквата като синоним на предателство, лицамерие и демагогия. Картината на робството в творбата е нарисувана с разтърсващ драматизъм, чрез звукови и зрителни картини. Оковите на поробения народ гърмят “глухо и страшно” . “…. пот от чело/ кървав се лее над камък гробен: кръстът е забит в живо тело,/ ръжда разяжда глозгани кости,/ смок е засмукал живот народен,/смучат го наши и чужди гости.” Чрез алитерацията и серията от натуралистични метафори Ботев рисува експресивна и внушителна картина на народното страдание. Чрез образа на кръста /разпятието/ поетът внушава, че мъките на народа се родеят с мъките на Христос, дори са по драматични от неговите. Чрез кръста Ботев и мотива за спасението, което не бива да се отлага. Перспективите на българския живот трябва да се търсят тук и сега. Мотивът за “нашите и чужди гости”, характерен за Ботевото социално мислене, разкрива виждането му, че главните виновници за тежкото робско положение на народа са не толкова чуждите натрапници, колкото вътрешните врагове, които трупат облаги на неговия гръб. Докато картината на робството и народното страдание е нарисувана от поета ярко, алеорично и метафорично, темата за свободата, като антитеза на робството, присъства чрез революционния извод, който е внушен от начина на изобразяване на народното страдание и от гневното и страстно разобличение на подтисниците и техните слуги. Силата на сатиричната страст съпътства елегичната болка. “Брат на Юда”, “кърджалия”, “предател” ,“кой предал брата, убил баща си” – още от началото поетът реди епитет след епитет, за да внуши представата за най-тежките престъпления, извършени срещу народа. Типичния Ботевски сарказъм, който срещаме във всички негови стихотворения на социална тема, пронизва цялата творба. Причина за този сарказъм е гневът на поета към примирението, послушанието и робското страдание и към виновниците за народното тегло – “Рояк скотове” и “слепци с очи”. В края на творбата Ботев поема и своя дял от отговорността за положението. Чрез формата на личното местоимение “ние” звучат открито самокритични нотки. Само презрение според поета заслужава тези, които “без срам” и “без укор” броят времето на робството и страданието и чакат реда си за свободата. Те са лишени от активност да преобразят живота си и водят живот, равен на живуркане. Чрез сарказма в отношението си към лъжепатриотите, които “чакат” свободата, Ботев внушава виждането си, че пътят към свободата е борбата. Макар в стихотворението Ботев да се приобщава към виновните за народното страдание, чрез гневното си отношение към тези, които проповядват робското търпение, той ярко се разграничава от тях. Чрез бунтовния патос на лирическия герой, поетът ни внушава идеята за революционната борба като единствен изход на поробения народ, както и един нов вид нравственост – жертвоготовност в името на свободата. Но Ботев е поет, слял в едно словото и делото. Прозрението му за пътя на борбата като единствен път към свободата намира ярък израз в поетичните му творби, но още по-ярък – в живота му и в неговия подвиг, превърнал се в ориентир за човешко поведение и връх в българската национална история.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 3 =