Робството в романа “Под игото”

За своя дълъг живот (1850-1921) Иван Вазов вижда обичната си родина неколкократно променена. Времето се мени, моралните норми и ценности също. Идеалът на твореца обаче е неподвластен на събитията. Той винаги остава един, изразяващ се в понятието – отечество. Поетът влага своите сили и талант за неговото добруване, посвещава му творчеството си. България за Вазов е всичко – родина, народ, майка. Решаваща роля за неповторимата любов на поета към отечеството изиграва Съба Вазова – майката на поета. Фанатичното твърдение на своята майка “България с най-хубавата земя на света” Вазов приема като свое верую. Така както Съба Вазова направлява и оформя ценностната система на сина си, Вазов насочва своя народ. Промените в родната му страна го вълнуват силно. Най-много поетът е загрижен за израстването на българския народ, което не бива според него да спира , независимо от обстоятелствата. Стиховете на поета приживе са насочени към цели три поколения. Поетът е свидетел на подвизите на будното революционно поколение от времето на възраждането, на загубването на ценностите от хората, родени в робство, но познали вкуса на свободата и на забравянето на прежните български подвизи и величие от израсналата в освободена България младеж. Поетът се изживява като духовен наставник на българския народ. Преди Освобождението за Вазов родина, народ, общество са синоними. Той ги обича с еднакъв плам и с радост им отдава живота и таланта си. Затова поетът трудно приема, че част от обществото след 1878 г. е управленческата прослойка, която Вазов не одобрява. Според твореца тя не служи подобаващо на обществото, не се грижи за неговите проблеми и довежда народа до социален и културен упадък. За да защити своя идеал, за да закриля и възпитава народа си, поетът се променя. Той желае обществото да го чуе и затова настройва музата си в съответствие с народните чувства. Тя се оказва подготвена и орисана за това. Авторът изпитва интимна обич към България и цялата му душа е чакала мига на отдаване. В “Новонагласената гусла” (от “Пряпорец и гусла” – 1876 г.) Вазов се обрича на народа си: на дълга си аз съм послушен. Стихотворението е своеобразен обет авторът да пише само за доброто в българското общество, в България. Творецът пише в името на родината си и не толкова срещу враговете й. Той поражда положителни чувства, събужда най-възвишени мисли у българите. Вазов възпитава българския дух да е свободен и му посвещава живота си. Възторгът му от “израсналите” българи, към които той връща загубилото се според него следосвобожденско общество в “Епопея на забравените” (“Гусла” – 1981 г.) е безмерен. Чрез този цикъл от дванадесет оди Вазов подрежда ценностите на българския народ, като маркира най-високото им ниво – свободния дух. Най-ясно своите тревоги за бъдещето на освободена България Вазов споделя в стихотворението “Линее нашто поколение” (“Поля и гори” – 1884 г.). Авторът сравнява положението на българското общество с “убийствен мраз”, съответстващ на метафората “сън” от възрожденската епоха: линее нашто поколение, навред застой, убийствен мраз; нии топъл луч, ни вдъхновение не пада върху нас. Чрез риторичните въпроси в трети и четвърти куплет авторът се стреми да тласне народа си към осъзнаване. Същите опити за “стопляне” се откриват и в потискащото описание на действителността от стихотворението “Разлюляха се нашите надежди” (“Поля и гори” – 1884 г.) Авторът постига целта си като характеризира реалността с епитетите “зли”, “гибелен”, “горчиви”. За да предизвика разбирането на своя народ, Вазов осъзнава, че критиката не е достатъчна. Паралелно с нея Вазов изпитва нужда да обоснове и оправдае своя избор пред обществото. Прави го чрез позицията на лирическия герой в стихотворението “Епилог” (“Поля и гори” – 1884 г.). Във водения диалог обществото обвинява певеца в безцелност и безсмисленост на творчеството му така, както Вазов се чувства обвинен. Паралелът между автор и лирически герой е много силен и обвинението към поета в стихотворението “един ти пееш за любов” се отнася и за Вазов. Авторът обаче не пее в творбите си за обич между хората, а за безграничната си обич към България. Спомняйки си за робството с носталгия, която изглежда нелепа, той го нарича “чудно време”. Точно нелепостта на сравнението буди реакцията, която авторът провокира с цялото си стихотворение – уплаха, дори страх от създалото се положение. Носталгия се усеща и когато героят говори за надеждата: надежди будеше големи, тогава всякой бе поет. Чрез позицията на лирическия герой спрямо обвинението, че преди е пеел с народа, а вече не, и съдържащото се в отговора изброяване на видни възрожденски личности, Вазов отново изразява мнението си, че не той, а народът е променил своята позиция н то в негативна посока. Сигурността , че е останал верен на себе си, проличава в изказването на героя му: не знам да пея по поръчка, по сметка не съм чувствал. Тя носи на автора оптимизъм, който е неизменен през половин вековния период на неговото творчество. Но Вазов вече не е така снизходително настроен към своя народ. Съветва го да се издигне, да порасне до величието на идеите от поетичното му творчество, а не той да се принизява: и ако той при вас не слазя, то вий стигнете го тогаз С краткото еднокуплетно стихотворение “Що е душата на поета” (“Италия” -1884 г.) Вазов лаконично успява да предаде чувствителността и дълбочината на човешките емоции на поета, т.е. своите, и чрез това да обясни още веднъж своя избор. За да подкрепи своето дело, Вазов се обръща към примера на чужди велики поети. В няколко стихотворения от стихосбирката “Италия” и в цикъла “Поет” от стихосбирката “Звукове” (1893 г.) Вазов изтъква вечността на изкуството, поезията, т. е. на своя труд. В стихотворението “Алфред дьо Мюсе” (“Звукове”) като сравнява сърцето на поета с “кипяща бездна” авторът внушава вярата си в спонтанността и силата на поетическото чувство. Той неколкократно заявява в свои стихове, че по принуда не би могъл да твори, че поетичният му талант не се подчинява на нищо външно. Авторът изтъква искреността на своето творчество и вярата в значимостта му, в предначертания си път на народен поет. Вазов изразява мисионерската си същност и в стихотворението от същия цикъл “Леопарди”: “поета, боже, си орисъл”, но представя дарбата на поета като бреме, “мъка”. В последния куплет авторът пояснява, че проблемът и мъката на поета идват от неразбирането на околните, на обществото, което неразбиране води до агресията му към “певеца”: и за дарът случаен твой да го преследват и в гроба. Вазов вярва в своето безсмъртие, което е разкрито в произведения като “Моите песни” (има няколко стихотворения с това заглавие), “Жива история”, “Съзерцание”. Творецът съзнава значимостта на делото си и ползата за обществото. Най-ярко Вазов дава израз на увереността и самочувствието си като творец в стихотворението ”В бъдещето” (познато като “Моите песни”) (“Под гръма на победите” – 1914 г.) Чрез повторението на стиха: и моите песни все ще се четат в края на всеки куплет Вазов отново подчертава полезността на своето творчество; нещо повече той го смята за синоним на българщина и вярва, че докато България я има, тя ще има нужда от неговите произведения: “те жив са отклик на духа народен ” Творецът е напълно убеден, че е изпълнил добре задачата си. Това негово мнение може да бъде открито в речта на лирическия герой в стихотворението “Моят път” (цикъла “Образи и видения” от “Люлякя ми замириса” – 1919 г.): и пръсках светлина, душите грях, разбрал високо си призванъе, над нивата народна бодро сях зърна на вяра и съзнанъе. Вазов не губи надежда за своя народ. Той го поучава както баща сина си и въпреки острите критики, които му отправя, продължава да го обича и вярва в него. Творецът прехвърля увереността си в силите на народа върху младото поколение, прехвърля надеждите, които предишното поколение не оправдава. Ярко личи пренасянето на авторовата вяра върху идващото поколение в стихотворението му “Не, не вярвам, че докрай” (“Поля и гори” – 1884 г.). Авторът пише в бъдеще време, често подчертава оптимизма си и едновременно обяснява невъзможността народното съзнание да промени нещо в настоящия момент: Дух велик ще оживей в едно ново поколение. Вазов съзнава, че идеалите на предосвобожденска България са изживели времето си и че пред народа стоят нови задачи. За да продължи да изпълнява ролята си на духовен учител, той дава на обществото нов идеал, който да следва – труда. Призивите от възрожденската му лирика се трансформират в заглавия, подчинени на нуждите на новото време. (“Да работим!”/”Не ще загине!”-1919 г.) В стихотворението “Нивата” (“Под нашето небе” – 1900 г.) Вазов умело съчетава три основни плана в своята поезия. Първият е трудът в новата си за обществото възпитаваща роля. На него е посветена първата част на стихотворението. Във втората Вазов критикува, изразява страха си от грешния според него път на управляващата част на обществото. Смисловата градация от “гнило семе” до “бъдеще страшно” прави внушението много силно и чрез него авторът постига въздействието, което желае. В третата част на твореца се възвръща оптимизмът и се вплита авторовата идея за надежда в силите у младото поколение. Авторът обаче призовава и за помощ от поколението, което той почти бе отрекъл в произведения като “Линее нашто поколение”. Обръщението разкрива по-силната убеденост на твореца във възможностите на българското общество. Сейте, сеячи, доброто засявайте в младата нива у нас Вазов твори в сегашно време, говори за днешния ден като изразява мнението си, оформено след много лутания в характера на обществото, че на България ще помогне вярата и действията в този момент. Вече липсва отчаяното настроение на стихотворенията “Разлюляха се наште надежди”, “Линее иашто поколение”. Оптимизмът на Вазов се възвръща напълно и той отново директно сочи задълженията на своя народ чрез повелителните форми в “Нивата”. Служейки на България, Вазов възпитава нейния народ. Отношенията между поет и общество претърпяват външно възходи и конфликти. Творецът обаче никога не спира да подкрепя и обича българите. А те се уповават на поета и песните му и в началото на XXI век.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twelve + 17 =