Робинзон Крузо – човекът, който твори съдбата си

Просвещението е епохата, която може най-точно да се характеризира с идеята “Мога това, което знам”. Това е времето, в което осмисленото знание е въздигнато в култ за човешката природа, за достиженията на цивилизацията. Търси се постигане на идеала за човек и общество от индивидуалности, които да образуват една пълна и завършена цялост. А това е възможно със силна вяра в собствените сили и умения и със силата на знанието. То дава възможност на човек да реализира уменията си и да развие нови с цел да подобри както своя начин на живот, така и този на обществото, в което живее. Просвещенският роман е с възпитателен характер, като героят Робинзон Крузо е поставен в ролята както на “възпитаващ”, така и на “възпитаван”. Не е от особено голямо значение, каква позиция ще заеме героят. По – важно е друго – да се докаже превъзходството и силата на знанието като неизменна част от понятието смислен живот. Защото активният, съзидателният живот е истински – този, към който трябва да се стремим, да се борим и както казва Жан Жак Русо “да живеем не значи да дишаме, значи да действаме”. В контекста на подобна идея романът на Даниел Дефо разработва мита за спасителната сила на ума, интерпретиран чрез знание, опит, рационализъм на труда (активност) и волята (настойчивост) за човешкото съществуване. Достоверността, документалната достоверност, за която съдим по аз – формата, както и точно изразените цифрово данни, спомагат за възприемането на историята за Робинзон като истина, като нещо действително. За това спомага и подсилената й възпитателна функция, споделеният личен опит за себедоказване, който съвсем спокойно може да служи за пример на четящия романа. Мотивът за (себе)доказването и доказването на силата на човешката активност в “Робинзон Крузо” е интерпретиран чрез разказа за околосветско пътешествие, с което човек може да се преоткрие като личност. Пътешествието дава възможност за комуникация с различни обичаи и традиции, чрез което става възможно себедоказването като себеотстояване и оразличаване от другия. Непознатият свят, в който попада корабокрушенецът, е чуждо пространство, което може да бъде опознато и култивирано чрез настойчив и усилен труд, много упорство и воля, в резултат на което пространството се видоизменя и се превръща в минимодел на цивилизацията, която Робинзон Крузо носи в себе си и съответно пренася в измерението, в което е попаднал. Но преди да бъдат осъществени каквито и да е външни промени за героя, нужно е изясняването на собствените позиции относно силата и слабостта на собственото аз. Така чрез себепознанието той може да достигне до себедоказването – път, който може да бъде извървян благодарение на вярата в собствените сили и силна воля. “Притеглянето” на обстоятелствата като “позитивно” и “негативно” е основание за по- нататъшно уверено и разумно себедоказване. Разумно е, защото героят не изпада в краен песимизъм, нещо, което би притъпило волята му и жаждата за живот и съответно с това борбата за запазване на живота си. Не е неоснователно оптимистично, за да се пренебрегне действителността чрез пасивно упование на случайността, независимо от съображението: “Обаче останах жив, а не се удавих като всичките си другари на кораба”. Това, което героят осъзнава, е нуждата от реална преценка на ситуацията, в която е попаднал, от съобразителност, усърдие, настойчивост, за да може неудобствата да се превърнат в удобства. Благодарение на усилен труд, старание и изобретателност, Робинзон Крузо успява да създаде чрез своя минал опит и придобит с усърдие настоящ, успява да подреди настоящото си съществуване и да осигури неговото продължение в бъдещето. Постепенно страданията биват превъзмогнати и чрез силата на волята “лошото” избледнява, а като добро започва да се мисли за всичко това, което може да използвано в бита на героя на този остров: “Като размислих трезво върху естеството на човешките съдбини, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме”. Едно нещо помрачава щастието на Дефовия герой – самотата. Изхвърлен напълно сам на този безлюден остров, Робинзон Крузо изпитва нужда да поговори с някого, да сподели своите мисли, чувства, преживявания. Щастливият случай, чрез който героят печели другар, дава нов тласък на усърдието му и променя въобще живота му. Робинзон е изминал пътя от себепознанието до себедоказването и е придобил опита сам да бъде възпитател. Култивирал дивото място, на което е попаднал, героят е поставен пред нова задача – да приобщи новия си приятел–туземец към цивилизацията. Героят прави това със същата настойчивост както досега. Със самочувствието на възпитател, представител на по–цивилизована нация, Робинзон обучава Петкан на език и религия, като го поставя едва ли не в ролята на “роб”, а сам той се вживява в ролята на “учител” и “господар”. Дефовият герой е добър учител, но и Петкан се оказва “мислещ”. Следователно обучението не е еднопосочно и безсмислено. Напротив, то се превръща в урок и за двамата. Туземецът се цивилизова, а Робинзон открива неща, на които преди не е обръщал достатъчно внимание; не е вниквал достатъчно в тяхната същност – нещата, свързани с приятелството, истинското приятелство и привързаността.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

8 − seven =