Ренесансови възгледи в “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски

Паисий Хилендарски завършва своята “История” в 1762 г. Тя е единственото му произведение – неразделна част от духовното му битие. Написването й, е цел и смисъл на живота на Паисий, изпълнение на висша мисия. Като такава я осъзнава и с гордост изповядва: “Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, събрах и писах, от руските прости речи преведох на българските и славянските прости речи.” Целият живот на Паисий е насочен към създаването на епохалната история, чиято същност авторът определя в автографа преди предисловието: “Славянобългарската история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития, събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745г. А събра тая история в 1762г. на българския род.” В тази своя историика авторът изказва много и тежки истини. Излага своите ренесансови възгледи за народ, език, националност, общност. Понятието “народ”, според великия възрожденец, е неразчленимо единството от славяни и българи и се опотребява в смисъл на етническа общност. Сред славянския род българите се отличават с ред физически белези, морал и предимства: “От целия славянски род най-славните са били българите.”, но основно ги характеризира в сравнение с гърците. За разлика от южните си съседи, които са мъдри, но лукави и несправедливи, българите “нямат изтънчени думи” и са “прости и неизкусни”, но са незлобливи и гостоприемни – “в своя дом приемат и гощават всеки”. В миналото нашите прадеди са имали култура, достойна за уважение, но поробителите турци я унищожават и довеждат талантливия ни народ до културен застой. Паисий отбелязва, че, попаднал под властта на диво и жестоко племе, българският народ проявява огромна духовна сила и издръжливост, за да запази векове езика и българския характер.Не е изчезнал и борческият дух от миналото – по времето на Паисий типична форма на народната съпротиво срещу поробителя е хайдушкото движение. В сравнение с другите поробени народи българите страдат най-много поради близостта на Цариград. Затова Паисий ги поставя по-високо от събратията им сърби и руси: “Да бяха малко опитали от това, те биха били благодарни на българите, защото в такова страдание и насилие държат неизменно на своята вяра”. Паисий подчертава християнската нравственост на българите. За тях това е въпрос на съхраняване на българския род в противопоставяне на османския нашественик и на един друг, не по-малко опасен враг – гърците. Ако с другите си съседи България е воювала понякога, то с гърците е във вечна война: “Гърците смятали българите за прости и глупави, укорявали ги със своята мъдрост и култура и всякога се стараели да ги покорят под своята власт”. В лукавите упреци на гърците се крие агресивност, което предизвиква справедлива омарза и съпротива от страна на българите. Поради гръцките домогвания Паисий обръща повече внимание не на обичайната кротост и незлобливост на нашия народ, а на онези негови качества, които му помагат да се защити от натрапници. В миналото, изтъква Паисий, българите “на война и бран били силни и храбри. Никак не се боели от гърците в сражение… Гърците имали мъдрост и култура, а българите пък – неуклонна храброст и съгласие в боя”. Тези качества – смелост, безсташие, храброст, Паисий изтъква многократно, за да разчупи робския страх, обзел душите на съвременниците му. Със същата цел се позовава и на авторитета на римския историк Цезар Бароний, който определя българите като “диви и непобедими във война”. Този нетипичен агресивен образ на българина трябва да събужда в поробения народ вяра в собствените му сили, да му дава самочувствие, за да поеме по пътя на борбата за национално освобождение. Според Паисий, голяма роля в националното самоосъзнаване на българина има неговата естествена любознателност. Наблюденията по време на пътуванията на автора из родината му му дават основание да определи съществуването на два типа българи. Едните искат да знаят миналото на народа си и да следват славният пример на предците, а другите са чуждопоклонници, готови да предадат своя род и език. Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Паисий е патриотичен дълг. Познаването на славното минало на народа окриля едните, но може и да поведе в правия път другите, затова те трябва да научат за всичко славно в българската история. Паисий не премълчава отрицателните страни в българския характер. Напред със страха, чуждопоклонството и робското премирение той отбелязва предателството, коварството и завистта, но не смята, че това са типични български черти. В своя ценен труд Паисий Хилендарски очертава основните линии за освобождение на българския народ от чуждото духовно, социално и политическо робство. Това дава основание “История славянобългарска” да бъде определяна като пръв манифест на българското националноосвободително движение. Делото на Паисий поставя началото на нова българска литература и история. Като човек и писател той носи ново самочувствие, надрасло съзнанието на средновековния човек. Пример за това е отговорността, с която подхожда към своята идея, след това сам разпространява своя труд. Като историк Паисий формира ново обществено съзнание, като разкрива значението на ценности, заели важно място в мисленето на българина и в новата история на българския народ.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

sixteen + 9 =