РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ, ЗАРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ

След завладяването на българските земи от османските турци българският народ е поставен в сложна и трудна за неговото развитие обстановка. Откъснати от нормалното си развитие в европейската културна общност българите силно изостават от буржоазния западен свят. Докато в Западна Европа се развива бурно икономиката, капиталистическия дух, науката и културата, българските земи са потопени в едно средновековно ориенталско общество, което убива прогреса още в неговия зародиш. Българите са в незавидна позиция. Позиционирани в центъра на империя с неумаломощима сила и привидно неизчерпаеми ресурси и военно-политически потенциал, българите се превръщат в една от най-зависимите и лесно контролируеми народности в границите на Османската империя. Продължителността и непрекъснатостта на антиосманската съпротива по българските земи показват желанието на обикновения човек да се отърси от отоманския нашественик. В период, когато в Западна Европа се развиват едни от най-важните в общочовешката история процеси, в земите на българите цари вековния мрак на потисничеството и чуждото присъствие в изконни за народа земи. В този план можем да смятаме преминаването на българите от Средновековие към Ново време за подвиг. Те нямат външна подкрепа, липсват нормалните взаймоотношения с другите народи, изолацията и потисничеството претоварват българския народ, който въпреки това съумява да извърви своя нелек път към възраждане.

Периодът на българско възраждане се определя от XVIII до XIX век.  В  най-общ план това е времето, през което българския народ извървява нелекия път от феодализъм към буржоазия и капитализъм. През тази епоха се извършват множество процеси, които спомагат за преминаването на българите от Средновековие в Ново време. В Западна европа периодът на съграждане на модерната буржоазна цивилизация преминава през три етапа – Ренесанс (XV-XVII), Просвещение (XVIII) и Буржоазен революционен преврат (XVIII-XIX). Според някои български изследователи периодът на българско възраждане от XVIII-XIX век обхваща и трите етапа от европейската еволюция от Средновековие към Ново време.

Процесът на възраждане по българските земи е многопластов и трудно разгадаем. През този период по земите населени с около 6 млн. Българи се развиват сложни действия, които най-общо казано водят до зараждането на буржоазни отношения. Под влиянието на множество фактори – външно и вътрешно политически настъпват бавните, но видими промени в българското общество. Промени, които носят заряда на едно ново и модерно време. Промени, които обусляват развитието на българското общество през следващите векове.

Трудно е да се характеризират историческите условия, при които протича българското възраждане. Според някои автори то е „забавено”, а според други е „ускорено”. Това е така поради факта, че Българското възраждане започва доста късно. В периода XVIII-XIX век в Европа Ренесансът е отстъпил място на Просвещението, което обуслява мнението, че възраждането на българския народ е „ускорено” – то за много по-кратко време успява да достигне постигнатото от европейските държави. Същевременно пред опитите на българския народ да възроди своята култура и нация, се изправят сериозни пречки. Една от тях е гнетът, на които са подложени българите от страна Османската империя.  Друга пречка е властта на Цариградската патриаршия. Освен това българите развиват своя процес на Възраждане в периода на заплетения Източен въпрос. Този въпрос е остър конфликт между три групи то сили. На първо място Османската империя, която се бори да запази тогавашното статуктво и да съхрани териториите си от този период.  От другата страна застават балканските народи, които бленуват свобода и независимост. Третата група е представена от страните наричани Велики сили. Те преследват свои собствени интереси (зони на влияние на Балканите и други).

В този смисъл Българското възраждане е истински подвиг от страна на нашия народ. Той съумява въпреки липсата на държава, на международна подкрепа, на църква и буржоазия, да извърви тежкият и мъчителен преход от Средновековие към Ново време. Разбира се има и фактори, които спомагат това ускорено преминаване на българите през сложния процес на Възраждането. Това е възможността да се използва опита на другите държави, както и външна помощ за изграждане на култура и просвета, без които начинанието е обречено на неуспех.

Макар че Българското възраждане има свой специфични черти, все пак могат да бъдат открити допирни точки с развитието на други народи. Възраждането на българския народ е сходно с подобни течения в други държави намиращи се под властта на Руската, Австрииската и Отоманската империя. Подобно на румънци, украинци, беларуси, сърби, хървати и други, българите преживяват своето Възраждане под властта на чужда държава. Поради тази причина може да се говори за „Балканско” възраждане, което протича в периода XVIII – XIX век.

Освен като естествена стълбица към развието на народа Възраждането по българските земи се явява и своеобразна съпротива срещу потисника. Подобно на другите Балкански народи Възраждането се е не само антифеодално, но и национално-освободително движение. Това е един от основните фактори, по които различаваме Българското възраждане от европейския преход от Средновековие към Ново време. Докато в Западна Европа този процес се свързва само с борбата срещу феодализма, по нашите земи, той е и един от основните стълбове на съпротивителното движение, довело в последствие до освобождаване на държавата.

Множество са споровете в историографията за хронологическите граници на Българското възраждане. Според Васил Априлов и Георги Раковски то започва от 30-те години на XIXвек, като те се позовават на реформите извършени в този период в Османската империя, както и на излезлите на повърхността възрожденски процеси. Марин Дринов пък определя за начална граница на Българското възраждане годината 1762 – годината на написването на „История славянобългарска”. Тази теза господства в българската историография повече от век. Има, разбира се, и други хипотези. През 30-те години на XX век Христо Гандев се опитва да наложи идеята за равномерно българско и европейско възраждане като ситуира началото на процеса по българските земи от XVI-XVIIвек. Доказателствата за това обаче не са солидни и тази теза не успява да пребори наложилата се теза на Марин Дринов.

По отношение на горната граница на Възраждането въпроса също е спорен. Според историците, които защитават тезата, че Българското възраждане е по-скоро духовен процес (Ив. Шишманов, Боян Пенев) горна граница се явява годината на обособяване на самостоятелна българско църква – 1870г. Съвременната история споделя тезата, че Възраждането приключва с Освобождението през 1878г. Това обаче не е напълно вярно, поради факта, че има множество земи населени с българи, които още са под чужда власт. Това дава основание на някои историци (Генчев, Радкова) да смятат, че Възраждането по тези земи приключва с Балканските войни от 1912 или дори с края на Първата световна война – 1918. По наложилата се днес теза за Възраждането по българските земи, то се разделя на три основни периода.

Първият период се разпростира от началото на XVIII век до първата четвърт на XIX. Той се характеризира с упадъка на Отоманската империя. С превръщането й от основна политическа сила в света, във второстепенна държава с упадъчна система на управление. Упадъка в Османската империя е закономерен поради факта, че цялата й система е изградена върху основите на нови завоевателства. Огромният военнен и политически потенциял на империята се гради само върху победите на бойното поле. И след битката при Лепанто от 1571г, когато империята преживява първата си загуба, до Карловацкия мирен договор през 1699г, отоманците преживяват невероятен спад в развитието си. Това се явява благоприятстващ фактор за българите, които имат възможност да вземат участие в съпротивителните движение на съседните държави и съумяват да изградят националноосвободителната си идеология.

Вторият период на Българското възраждане обхваща периода от втората четвърт на XIX век до Кримската война (1853-1856). През този период се ускорява развитието на българския народ в икономическо и социално отношение. Развива се буржоазното общество, както и социална структура на едно слабо развито общество, каквото е българското в този период. Започва и развието на двете най-силни движения в Българското възраждане – борбата за новобългарска просвета и култура и борбата за независима българска църква.  Като цяло в този кратък период се ускорява процеса на съзряване и формиране на българската нация.

Третия период е т.нар. Зряло възраждане. То се ситуира в историческите документи в периода от края на Кримската война (1854-1856) до Освобождението през 1878г. В този период възрожденските идеали достигат своя върхов момент. Борбите за самостоятелна църква и реформация на българската просвета и култура завършват с успех. В този период, благодарение на борбеността на българския народ, както и на Априлското въстание и Руско-турската война се достига до заветното освобождение на българския народ от отоманското владичество.

Първите признаци за Българско възраждане се дават през началото на XVIIIвек. Разпада на военно-феодалната система в Османската империя обаче датира от около два века по-ранно. През въпросния XVIII  век обаче процесът става необратим. Като цяло основните причини за разпада на военно-ленната система са множеството загуби на империята на бойното поле, както и връзките й с развитите държава, също така и развитието на селското и градството стопанство в границите на империята.

Още през 1699г, след като Австрия разбива отоманците и се подписва Карловацкия мирен договор, се смята, че империята безвъзратно е изгубила свойте позиции в Европа. След няколко поредни поражения митът за непобедимостта на османския завоевател се срива. Страхът сковаващ цяла Европа изчезва. Сред всички загуби на империята, които следват след този договор, най-пагубни се оказват сблъсъците с Русия, която успява да завладее Северното Черноморие и Крим, и освен това си спечелва правото да покровитества автономията на Влашко и Молдова.

Множеството загуби на империята водят до пълно деморализиране на войските. Тъй като цялата система на феодалната Османска империя се гради върху новозавладените земи и тяхното пълно подчинение, в момента когато империята е спряна, нейното настъпление прекъснато, а победния й марш преустановен, се усеща най-ярко недостатъците на тази система. Огромната войска започва да губи своето желание за битки. Това е разбираемо поради факта, че войните се превръщат в кръвопролития, но този път за сметка на османците, а това, разбира се, не носи никаква плячка. Така постепенно империята се разлага на основните си институции – еничарството и спахийството. В еничарския корпус нещата се променят коренно. Все повече мюсюлмански деца биват присъединявани към корпуса. Липсата на смисъл във войните водени от Високата порта, принуждава еничарите да започнат да водят нормален живот – макар и обучени в строгостта на тази система, все повече от тях се женят, обработват земи и създават семейства. Тъй като те представляват реално единствената постоянна организирана войска в империята, тяхното значение нараства неимоверно. Другата основна единица от османското общество – спахийството, също е подложено на ерозия. Подобно на еничарите и спахийте предпочитат да отстъпят мястото си на бойното поле, като единственото, което те искат да запазят от статута си са техните привилегии. Все по-чести спахии отказват да воюват за Високата порта, но същевременно обработват и печелят от земите поверени им от Истанбул. Така постепенно земята се превръща в частна собственост, макар това да не е регламентирано от империята, което от самосебе си води до разлагане на ленно-спахийската система.

Друг фактор за ускоряване на разложителните процеси в империята е включването и в европейската политика. Започва т.нар. режим на капитулации, т.е. империята сключва договори с Франция, Англия, Русия и Холандия, които са неблагоприятни за Високата порта. Това съчетано с неуспехите на бойното поле, както и неблагоразумната политика на султана спрямо селското стопанство, липсата на протекционизъм и ниските вносни и износни мита водят до допълнително изоставане на османската икономика.

В периода XVII-XVIII век в империята се развива и друг опасен за нея фактор. Започват феодални размирици. Множество области предявяват претенции към самостоятелност и желание да се отцепят от централната власт. Това отслабва и без това изощената власт на султана. Той се принуждава да създаде особено съсловие от аяни, чиято цел е да служат като посредници между Истанбул и населението. За аяни обикновено се избират известни хора, които населението уважава. Основната цел на аянството е да укрепи централната власт, но в течение на времето, независимостта на аяните и тяхната мощ нараства, което е опасно за Високата порта, но е прекалено късно да бъде премахнато.

През втората половина на XVIII век и началото на XIX феодалната анархия става особено неконтрулируема. Аяни властват над поверените им области като независими управници. В Беломорска Тракия властва Исмаил Серски и Токаджик, в Русе – Тръстеникоглу, в Югозападна Македония – Али паша Тепеделенли. Един от най-силните и могъщи аяни е видинския властник Осман Пазвантоглу. Той започва дейността си през 1787г. Още през 1792г той успява да събере войска и да завладее видинската крепост. Той властва над областта с много умела политика, като приобщава селяните към своята кауза, като им обещава намаляване на данъците. Той въвежда равенство между религиите и въоражава населението. Силата и умението на Пазвантоглу стигат до там, че той води самостоятелна външна политика и преговаря с европейските държави като самостоятелен владетел. Това не се харесва на Османската империя и от Истанбул се организират няколко похода срещу Видинската област на Пазвантоглу, но без успех. Високата порта си връща властта над размирната област едва след смъртта на силния отцепник през 1806г.

Цялото разложение на управленческата система в империята карат султан Селим III да предприеме опит за реформи в държавата. Въпреки че той не успява да засегне основите на феодализма, срещу султана се надигат масови безредици. Цялото му оправление е белязано с кръвопролитни бунтове и размирици, които го възспират от продължаване на реформите. В този момент в империята се разраства и разбойничеството. Сформират се дружини от недоволни войници, дезертьори и бунтовни селяни. Разбойниците са именувани според местата, по които върлуват. Тези по равнините са наричани кърджалии, а тези по планините – даалии. Силата на тези разбойнически групи става толкова голяма, че на Високата порта й става невъзможно да се справи с тях. Затова се разрешава на отделни селища да организират сами защитата си.

В стопанството на империята в този исторически момент се развиват две противоположни тенденции: разпад на османската аграрна система и зараждане на частната собственост в българското село. През XVIII и началото на XIX век нараства броя на чифлишките стопанства. В историографията е доста спорен въпроса за характера на тези стопанства. Тяхното формиране, началното му развитие по нашите земи също са спорни. Знае се със сигурност, че тези стопанства представляват поземление владения, които се създават насилствено, чрез фиктивна или реална покупка и присъединяване на пустеещи околни земи. Тези чифлици са управлявани в самото си начало от турци, а в последствие дори и богати представители на потиснатите народи също могат да владеят чифлик.  Въпреки споровете относно чифлишките стопанства, историографията се обединява около тезата, че те имат пазарна насоченост, т.е. представляват стокови пространства. Тези поземлени владения се доближават до частната собственост в буржоазните западни общества. Те могат да бъдат предавани в наследство, подарявани, продавани и т.н., което е един от факторите да бъдат смятани за частни. Друга форма на поземлено владение е т.нар. господарлък. Той се появява през XVIII век и представлява феодално имение със стокова ориентация. Тези стопански промени през този период дават тласък на земеделието по българските земи. Важно е да се отбележи нарастването на градското население, т.е. нараства потреблението и търсенето на стоки и култури. Разширяването на търговските взаймоотношения с европейските държави налага развието на повече технически и зърнени култури. Постепенно се оформят области по българските земи с широко разпространение на една култура.

През периода на Ранното българско възраждане най-ярки са промените в градското стопанство. Този отрасъл заема сравнително малко част от цялостната икономика на българския народ, но нейния дял е съществен от гледна точка развитието на българина. Най-интензивно се развива занаятчийското производство. То е стимулирано от фермана на султан Мустафа III през 1773г, с който той покровителства еснафските организации и им осигурява  вътрешна автономия. Като цяло през периода на Възраждането са усъвършенствани традиционните занаяти, но се появяват и нови такива. Развива се кожухарство и кожарство, абаджийство и гайтанджийство, металообработване и други. Освен това в гръцките корабостроителници се разраства нуждата от стоки за корабите – катран, смола, платна, въжета, дървесен материал. Това нарастване на търсенето обуславя и факта, че на българските пазари вече се изработват и изнасят стоки, създадени от майсторите със собствени средства, а не с материали на клиента и по заявка.  Като цяло в периода към края на XVIII век се разраства богатството на еснафското и занаятчииско съсловие.  Този натрупан капитал дава възможност да се разширят предприятията, като се създава т.нар. разпръсната манифактура, която главно обслужва нуждите на тестилното потребление. Същевременно в този период османска Турция е въвлечена в търговия с големите европейски държави. Най-активни са австрииците, русите и французите, а не малак дял имат и Холандия и италианските градове. Това увеличаване на пазарите и навлизане на външни капитали и стоки по нашите земи допълнително спомага разрастването на градсткото стопанство. Търсенето от страна на западните търговци е разнообразно. Те имат нужда основно от текстилни суровини, восък, кожи, зърнени храни и други. С течение на времето това докосване на българските търговци до западните такива спомага тяхното развитие и обогатяване. Сформират се български търговски колонии в много крайща на света – Букурещ, Браила, Москва, Одеса, Калкута, Смирна и т.н. Допира с европейската търговия спомага развитието на българските предприемачи. Все по-често навлизат примери от западната търговия – търговска марка, търговско дружество и кредита. Това развитие на външната търговия спомага разрастването и на вътрешната търговска мрежа, която обслужва връзките между селото и града, както и по-лесния пренос на стоки от Европа. Осигуряват се седмично пазри, а търговските чаршии функционират непрекъснато и задоволяват нуждите на българите. Все по-голяма роля имат и панаирите. Като цяло това развитие на пазарите по българските земи има много голям положителен ефект – разширява се богатството на българските търговци, а това укрепва самочувствието им. Въпреки положителната си градация, пазарите и икономиката по нашите земи е експлоатирано от отоманския нашественик, който паразитира на гърба на потиснатите народи. Независимо от това трябва да се отблежи възхода, който бележи българската търговия в периода на Ранно българско възраждане.

Успешното стопанско развитие на българското общество през XVIII и XIX век налага и известни промени в структурата му. Като цяло се заражда нов елит, който е способен да ръководи националноосвободителната борба на народа.

Диференциацията в обществото се вижда на всички нива. Сред селското население се появява тънък слой заможни селяни. Въпреки това най-многобройна си остава прослойката на свободните селяни, които се препитават с обработване на земя поверена им от империята. Като цяло нововъведените стоково-парични отношения, взаймствани от Западна Европа, довеждат до обезземляването на малцина от селяните. Те се превръщат в наемници на стопанството или се преместват да живеят в градовете. Такива хора са рядкост, най-често биват младежи от многолюдни семейства. С разпада на военно-ленната система земята преминава в ръцете на обработващия я, което позволява развитието на стопанството и аграрната култура на обществтото. То може да бъде характеризирано като стоково с начално развитие на капитализъм.

Сериозно се забелязва и социалната диференциация и в българските градове. Там, сред търговците и развиването на стоково-паричните взаймоотношения, се заформя българската буржоазия. Като цяло в градовете има малък брой наемници в манифактурите и занаятчийските работилници, те представляват най-бедната прослойка на обществото. По техния малък брой можем да съдим реално за развитието на социалната диференциация. Може да се определят три основни слоя на обществото – едър, среден и дребен. Групата на едрата буржоазия е представлявана от богати търговци, лихвари, манифактуристи и едри земевладелци. Средната буржоазия е представена от посредници, прекупвачи, манифактуристи и занаятчии. Тя представлява значителна част от обществото и на нея лежи голяма част от управлението на местните селищя.

Най-голямата прослойка в новото Възрожденско общество е дребната буржоазия. В нея са всички дребни занаятчии, търговци на дребно, бакали, селски стопани и т.н. Това са хора, които заемат много важно място в българското общество в този период. Трябва да се отблежи обаче, че макар в съвременната историография да разделяме тези слоеве на обществото, в периода XVIII – XIX това е било невъзможно. Като цяло развитието на буржоазията показва успехът на Българското възраждане, защото именно тази буржоазия в последствие поема функцията на водач и инициатор на Българското освобождение.

През този период XVIII – XIX век започва формирането и на друга прослойка от обществото – интелигенцията. Мнозинството от нея се включва в границите на средната и едрата буржоазия и се представлява от учители, книжовници, духовници и хора получили светско образование в Европа. Макар и малка по численост, този слой от българското общество играе важна роля във формирането и активизирането на народа.

През периода на Ранното българско възраждане съществува и т.нар. чорбаджийска прослойка. Трудно е да се определи нейната точна функция – дали като част от феодалния апарат, или като част от зараждащото се буржоазно общество. Като цяло при създаването си тази прослойка е имала функцията на посредник между властта и народа, по което можем да я приобщим към феодалната система. В последствие обаче българинът разбира под думата „чорбаджия” богат човек. Именно тези богати хора са свързани с новите обществени нагласи. Поради тази двузначност на прослойката е трудно да се характеризира ясно, но по всяка вероятност това е слой, който е видоизменил своята първоначална функция и се е приобщил към едрата и средна българска буржоазия.

Разграничавайки прослойките в българското общество, можем да стигнем до извода, че има социално диференцииране, което от своя страна значи, че българският народ е извървял пътя от феодализъм към капитализъм, от Средновековие към Ново време. Проблемите в империята в този исторически период, както и невъзможността на Високата порта да се справи с трудностите спомага развието на българското общество, което може спокойно да започне своето развитие, своя дълъг път към свобода и възход.

Освен стопанството и книжнината и духовенството преживяват промяна през периода на Възраждането. Забелязва се увеличаване на броя на книжовници и преписвачи. Открояват се няколко школи, сред които най-именити са Рилския и Етрополския манастир. Най-широко разпространена е дамаскинарската литература, чиито най-ярки представители са Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Тодор Врачански. Сред дамаскинарите и преписвачите на българската книжнина в периода XVIII век, силно се отличава името на Дамаскин Студит, чието най-значимо произведение е сборникът „Съкровище”. Новото в сборните по онова време е въвеждането на три основни елемента: светски – представляващ стремежа на народа към свобода; просветителски – носещ заряда на желанието за изучаване както и битов – засягащ типичните форми на народния живот. Тези три елемента биват обособени и представляват характерна черта за българската възрожденска литература.

Най-старите български дамаскини са писани в Тетевенско и Средногорско, а най-новите в Рилския манастир. Най-талантливия представител на дамаскинството по българските земи е рилския монах Йосиф Брадати. Той написва първият си сборник през 1740г, това всъщност е нов превод на сборника на Дамаскин Студит „Съкровище”. Известни са около десетина сборника на Йосиф Брадати, в които освен проповеди и жития се забелязват и уникални авторови мисли, по което можем да определим рилския монах като предшественик на Паисий.

В българската литература и книжнина в периода на Възраждането, най-ярки са имената на Кръстьо Пейкич – представител на католическата интелигенция, Хрисофор Жефарович – името му се свързва с печатната книга „Стематография” отпечатана във Виена и Партений Павлович – даровит политик и книжовник. Тези три личности имат безспорни заслуги към приобщаването на българите към просветителските идеи и култура на  Новото време.

Преди Паисий Хилендарски са правени няколко опита за написване на история на българите, но най-ярко в народната памет на народа си остава „История славянобългарска”.  Животът и делото на Хилендарския монах са проучвани от множество изследователи и историографи. Сред най-видните български изследователи на Паисий са Марин Дринов, Боян Пенев, Иван Шишманов и други. Въпреки много историографи занимаващи се с личността на Паисий, за него се знае твърде малко, което го прави почти легендарен образ в българската история. Според него самия той е роден през 1722г в Самоковската епархия. Според съвременни изследователи най-вероятно става въпрос за Банско. Знае се със сигурност, че през 1745г Паисий отива в Хилендарския манастир в Света гора – едно от най-големите християнски средища през XVIII век. Той, подобно на другите негови братя свещеници и книжовници, страда от недоимък, произвол от страна на властите и несигурност. Тъй като тези години са бедни за манастирските братя, те се обръщат към богатите търговци и еснафи за дарения. Прието е да обикалят и да събират помощи за храма, за да могат да продължават неговото разширяване и поддръжка. В този период Паисий обикаля много и вижда желанието на балканските народи да разкрият своята история, което поражда желанието да напише история на своя народ.

Изворите, които ползва Паисий при написването на своята „История славяноболгарская” са многобройни. От тях са множеството преписки, грамоти, свидетелства, летописи и други извори, които той събира от Атон, както и факта, че през 1761г е изпратен в Сремски Карловци – едно от големите културни и православни центрове. Там намира произведения на абат Орбини, Бароний и други. При завръщането си в Света гора, монахът продължава своето проучване, като обстойно разчита житията на Иван Рилски, Петка Търновска и патриарх Евтимий. Така в продължение на две години Паисий Хилендарски събира, обработва и систематизира изворите, които му помага да напише своята безценна „История славяноболгарская”. През 1762г той пренаписва своята творба. От този момент насетне се предполага, че отецът е започнал своя обиколка из българските земи в опит да разпространи своята „История”. През 1765г се знае, че е направен първият препис на произведението. Той е дело на поп Стойко Владиславов, които продължава делото на Паисий. Предполага се, че Хилендарския монах намира своя край през 1773г.

Макар по обем да е едва 83 страници, Паисиевата история носи огромна полза на българския народ, като дава начален тласък на неговото национално самочувствие. Въпреки че разкрива миналото, в своята „История” Паисий дава и свойте насоки и идеи за бъдещето. Той умело приповдига духа на българите, възкресявайки велики царе и канове, изтъквайки най-зрелищните победи и прикривайки пораженията. Чрез умелото си перо Паисий завръща времената на великите български управници, в съзнанието на народа. Паисиевата „История” има такова огромно значение за народа, че можем да я отнесем като начало на българската историография.

Като структура „История славяноболгарская” се състои от увод, предговор, седем глава и автобиографичен послеслов. В първия предговор Паисий взаимства идеите на Цезар Бароний, за нуждите от изучаване на история. Вторият предговор представлява уникално, авторско произведение на Паисий Хилендарски, което той написва в приповдигнат, публицистичен стил, приканващ родоотстъпниците да се пробудят и да започнат да уважават историята и народа си. Историографията определя Паисий като пръв идеолог на Българското възраждане. Той очертава пътя на българския народ много умело, без пряко внушение, а по-скоро с намек. Неговото най-важно и голямо желание е да пробуди националното самосъзнание на българина, да извика гордостта от притежанието на собствен език и история. Изречението „О, неразумни…защо се срамуваш да се наречеш българин”, може да се разтълкува като зов за формиране на нация. Авторът описва и изконните български земи – „Илирик, Тракия и Македония”. Друга важна задача, която поставя Паисий е борбата за независимост на българската църква. Другата негова идея, която е внушена в творбата е нуждата от възстановяване на държавата. Чрез своята „История славяноболгарская” Паисий Хилендарски умело намеква пътя, по който трябва да тръгне българския народ, за да достигне могъществото и величието, което той описва в книгата си. Разпространявайки своята творба, монахът се явява и първият български будител.

Разглеждайки и оценявайки Паисиевия труд, трябва да се отбележи, че той се появява в период, когато буржоазията все още не е силна и феодализма не е загърбен. В този план „История славяноболгарская” се явява програмна цел за обслужване на интересите на цялото общество. Макар Паисиевата творба да носи характерни за този период белези, тя запазва своята уникалност, поради вложените авторски чувства и разбирания. Паисий Хилендарски създава едно от основополагащите произведения в българската литература, творба с огромна историческа ценност, вплитаща в себе си хуманистичните идеи  на Ренесанса и Просвещението, в период, в който по българските земи едва „прохожда” Възрожденската идея. За важността на Паисиевия труд можем да съдим и по интереса към него – известни са над 40 преписа и 20 преправки.

Освен първият препис на „История славяноболгарская” от поп Стойко Владиславов, са известни и още няколко негова последователи – Алекси Попович, Никифор Рилски и Дойно Граматик. През 1844 излиза Спиродоновата „История”, която се основава на Паисиевата такава.

Сред множеството будители от периода на Ранно българско възраждане, освен Паисий Хилендарски може да се отличи и поп Стойко Владиславов известен още като Софроний Врачански. По-подробна информация за него черпим от автобиографичната му творба „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Роден през 1739 в град Котел, той отрано остава сирак и бива отгледан от чичо си, който също почива. Завършва килийно училище, но се самообразова и през 1762г е ръкоположен за свещенник. През 1775г пребивава в Света гора, където се докосва до идеите на гръцкото просвещение. Това спомага да се оформят идеите му за просвета на говорим език. През 1794г той се установява в Арбанаси. В последствие е поканен за епископ във Враца, където остава 6 години. В последствие, когато Враца пада под властта на Осман Пазвантоглу, Софроний е принуден да обикаля множество селища, докато през 1800г е заловен и затворен за 3 години във Видин. През 1803 е освободен и емигрира във Влашко, където остава до смъртта си през 1813г.

Личността на Софроний Врачански е особено колоритна и неповторима. Той е сравняван с западно европейските ренесансови творци. През периода, в който твори Софроний може да бъде определен като най-талантливия българския книжовник и творец. След преписа на Паисиевата история от 1765г, той прави още един, а по време на престоя си във Видин съставя два сборника известни като „Видински сборници”. С последствие в годините между 1803 и 1805 той съставя автобиографичното „Житие и страдание грешнаго Софрония”, което се смята за изворов материал за живота на българина през онова време. През 1806г с помощта на родолюбиви българи той издава първата българска печатана книга „Кириакодромион, сиреч Неделник”. То остава в историята и с другото си име, повлияно от силата на автора си – „Софроние”. През 1809г той превежда творбата от гръцки „Театро политикон, сиреч Гражданское позорище”, което е популярно филосовско-политическо произведение. В последното произведение Софроний вмъква и свой мисли относно  нуждата от християнска религия и от просветен абсолюбизъм. Като последовател и поддръжник на Паисий и Софроний Врачански смята, че е особено важно българския език да взема дейно участие в просветителската дейност на народа. Той е горещ привърженик на идеята да се пише на български и всячески се опитва да докаже, че езика е средство към постигане на единна култура и просвета.

Освен книжовник и преводач, Софроний Врачански развива и активана политическа дейност. Тя започва своето развитие в Букурещ, след като емигрира от българските земи. Там той създава първата политическа организация – „Български политически център”.През годините между 1804 и 1808 Софроний подпомага дипломатическите мисии на Иван Замбин и Атанас Некович в Русия, като през 1808 те предават на руския император неговото „Писмо”. По време на Руско-турската война от 1806-1812г., Софроний спомага да се организира българска чета в помощ на руската армия. Когато русите окупират Влашко той влиза в контакт с тях и издейства разрешение за сформиране на български доброволнически отряд наречен „Българска земска войска”. През същата 1811г. Софроний изпраща своята „Молба” до главнокомандващия руските войски Михаил Кутузов. В нея той застъпва идеята за абтономна българска област в рамките на Русия. Според Софроний областта трябва да се оправлява от магистрат, който да създаде автономна църква и изборни институции. Набляга на идеята си да се използва и изучава български език в училищата, съдилищата и църквата. Като цяло „Молба” на Софроний Врачански може да се определи като първия опит на българската буржоазия да постави пред себе си ясни цели и задачи на българското общество: политическо самоуправление, независима църква и национална просвета. Той формулира идеята си ясно – тя трябва да започне с бунт от самия народ и да бъде подпомогната от външна сила (той посочва Русия).

Паисий Хилендарски и Софроний Врачански имат множество последователи. Най-ярките от тях са Кирил Пейчинович – монах и книжовник издал две книги, Йоаким Кърчовски – учител, свещеник и писател, както и Теодосий Синаитски – издател и печатар. Дейността на Софроний след смъртта му през 1813 е продължена от Атанас Некович, който оглавява българската емиграция във Влашко, Молдова и Бесарабия.

Просветителското дело на Софроний Врачански и Паисий Хилендарски е пряко свързано с желанието и борбите на българския народ. Тяхната дейност спомага, дава тласък на обществото да започне борбата, за която е готово. Чрез умението на авторите се посочват някои от основните пътища, по които трябва да поеме българския народ – трябва да се противопостави на потисника, да запази своя национален облик и език, да съхрани църквата и вярата си като символ-стожер на българщината. Постява се началото на идеологията, която посочва пътя – разрастване на националноосвободителните борби до постигане на пълна автономност и независимост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven + thirteen =