Разликата между образите на Дон Кихот и Санчо Панса

Дон Кихот и Санчо Панса – двама верни другари, тръгнали по един и същи път, споделящи едни и същи приключения или два коренно различни персонажа, живеещи в два взаимно противопоставящи се свята. Този въпрос е толкова противоречив, колкото и главните герои в романа на Сервантес. В началото авторът ни запознава с безрасъдния, но и мъдър в лудостта си, беден идалго – Алонсо Кехана, който от любител – читател на рицарски романи, се превръща в един истински доблестен рицар – Дон Кихот, вярващ в доброто и справедливостта. Неговият идеализъм му навлича доста проблеми, породени от изкривената му представа за действителността, но благодарение именно на тази лудост, която граничи с неимоверна наивност, нашият герой ни става симпатичен по един особено странен начин. Той вярва в убежденията и принципите си, като неотлъчно ги следва, с единствената безкористна цел да направи света по-добър и по-красив, а престъпниците и злодеите да превърне в разкайващи се чеда Божии, чрез своите нравствени поучения. Но както много хора казват – „една птичка пролет не прави”, затова, благодарение на съвета на “услужливия” ханджия, нашият рицар решава, че трябва да си намери оръженосец, който да изповядва същите възгледи като неговите и в чието лице да намери другар–изповедник, споделящ заедно с него ударите на съдбата и подкрепящ го в трудните моменти. Именно тук авторът ни представя вторият по значимост персонаж – верният оръжрносец-другар, Санчо Панса. За разлика от господаря си, Санчо не витае в облаците и не търси въображаеми противници в лицето на вятърни мелници, като си представя, че те са великани с огромни ръце. Той е реалист – материалист, предпочитащ да се наслади стабилно на добрите кулинарни изкушения и на здравия, непробуден сън – според него две от най-ценните човешки блага. Служейки си с множество фолклорни пословици, може би, защото няма достатъчно богат речник или просто, защото не знае как да се изрази, оръженосецът очертава една доста прагматична представа за идеологията на живота си. Както на всеки един материалист, така и Санчовите мечти и желания са от чисто материално естество. Той съзнава, че е просто една прашинка в безкрая и че няма да промени света, затова неговите най-съкровени копнежи са свързани с власт и пари. Пример за това е неговото желание да стане губернатор на голям остров. Дон Кихот, обаче, не се вълнува от материалното и тленното. Стремейки се към възвишени дела, той заживява в един свой собствен свят, в който на почит са невинността и простотата на човешките чувства и ваюзаимоотношения, в свят в който всичко идва от любов и свършва заедно с нея. Негова избранница е Дулсинея дел Тобоссо, която в действителност не е някоя принцеса, а най-сръчната жена, соляща месо в цялото село. Спътник в живота е верният “вихрогон” Росинант, който е ни повече, ни по-малко от една мършава кранта, а храбрият му оръженосец, брат по съдба е селянинът-съсед.Така бедният идалго сложил “розови очила”, вярва че всичко може да се промени, стига хората да го пожелаят, а и самите те да се променят. Опитвайки се, да се оттърве от “оковите” на злото, иска да накара и другите да повярват, че могат да направят същото, а след това да заживеят живот изпълнен с мир, хармония, любов и справедливост. Но за простичкият селянин Санчо Панса тези неща нямат особено значение и стойност. Той сам твърди, че по-добре „врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, т.е., че е по-добре да имаш малко, но да си е твое, отколкото да гониш ненужни блянове в простора. Гледайки това отношение на оръженосеца си, към тези съвсем немаловажни проблеми, Дон Кихот подхожда с търпение и му дава съвети, които би дал на всеки свой приятел и които самият той спазва. А именно, че човек не трябва да се главозамайва и да забравя произхода и потеклото си, ако преуспее,че дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си, да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. Дали от съветите на Дон Кихот или от това, че сам е усетил “невидимите” неща за неговите сетива, Санчо от една огромна противоположност, се превръща в своеобразно копие на господаря си. Когато на смъртния си одър Дон Кихот произнася своята внушителна реч, Санчо доказва, че от един силен контраст, всъщност се е превърнал в дупликат на странстващият рицар. Ако всеки един от нас би направил различен извод от романа, то моят е, че няма значение дали ще си Санчо Панса, или ще си Дон Кихот – важното е да си добър, защото за добродетелността няма пол, възраст или националност, няма значение дали си беден или богат, дали си дебел или слаб, висок или нисък, красив или грозен, идеалист или материалист, оптимист или песимист … Важното е да си добър, както със себе си, така и с останалите.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

20 − twelve =