Пътят и споменът в елегията на Димчо Дебелянов “Да се завърнеш в бащината къща”

Всеки човек, изпаднал в отчаяние, най-често търси спасение от пробле-мите си сред втоплината и уюта на родния дом. Това е мястото, което слага началото на един дълъг път, определящ човешкото съществуване. В еле-гията “Да се завърнеш в бащината къща” Димчо Дебелянов използва спомена, за да разкрие душевното състояние на лирическия герой. Той проследява трудното му завръщане към корените, превърнало се в единст-вен начин за искрено разкаяние и утеха след преживените нещастия. Пътят, който е извървял лирическия герой към духовното си пречистване, е проправен от спомените за родната къща и свързаните с нея топлина и уют. Пътят към спомена и споменът като път през времето пра-вят възможно своебразното му бягство от непоносимата действителност. В тях възкресява бащината къща. Пътуването към дома е характерно за живота на героя, преминал под знака на болезнената раздвоеност между спомен и реалност. Желанието за завръщане в бащината къща се противопоставя на реалния свят, в който пътуването назад във времето е практически невъз-можно. При това положение споменът се оказва единственият начин за лирическия герой да осъществи желанието си и да намери покой и утеха в миналото. Гаснещата нощ и заобикалящите го мрак и тъмнина пораждат у него непреодолимо чувство за самота. Глаголът “гасне “ отключва асоциацията с угасващия пламък на живота. Създава се унесещането за близък край, за примиреност на лирическия герой със съдбата. Тя го е обрекла на страда-ние в изкуствения свят на големия град, далеч от бащиното огнище. Потискащото настроение се допълва от следващите три стиха, разкриващи страданието на самотната душа, на всички “скръбни и нещастни”, отхлърлени и изолирани, поради нежеланието да се вплетат в студенината и отчуждеността на заобикалящото ги общество. Определението “черната” към думата умора подсилва впечатлението за бремето, което носи лирическия герой. Повторението в различни форми на прилагателното “плах” окончателно внушава чувството за несигурност у лирическия герой: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешно дни ти завещаха – ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. Дългият път към дома започва с първите няколко “плахи стъпки”. Домът го привлича с топлината, радостта и успокоението, които носи спо-менът за него. Лирическият герой не вижда смисъл в съществуването си “тек” и “сега” . Поради това предпочита връщането назад във времето, овладяно от спомена. Домът се назовата чрез думата “двор” – още в началната строфа. По този начин пространството се стеснява – особено за външни фактори. Прагът като символ на границата между “вън” и “вътре”, между добро и зло, “сигурно” и “несигурно” неслучайно е избмран за мястото на срещата между сина и майката. Преди да пристъпи вътре, той трябва да получи опрощение от жената, дала му живот, и едва след нейната топла прегръдка има право да влезе в стаята. Тя на свой ред е изобразена като олицетворе-ние на обич и сигурност, благодарение на което синът намира търсената закрила: Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона… Появява се и образът на иконата като символ на духовното пречистване и на светостта на домашното огнище. Епитетът “старата”, отнесен към иконата и използват като определение за майката, подчертава саркалният образ на майката, чиято опрощаваща прегръдка е равносилна на молитва – разкаяние пред иконата. Светлият спомен за майката не само води, но и крепи лирическия герой по дългия път към дома. С успоредяването на майката и иконата се поставя акцент върху еднакво символното влияние върху него. Единствено бащиният дом , съхранил чцистотата на нравите, може да дари покой на неспокойната душа на сина. Но житейският път, който предстои на лирическия герой, все още не е извървян. Той обаче пред-чувства, че краят му наближава: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина… Идеята за смъртта е опетизирана чрез метафорното сравнение на чо-вешкия живот със слънце. Пътят в елегията се явява символ и на чове-шкият живо, белязан от вътрешната раздвоеност между спомен и реалност. Пътят му до този момент не му е дал човешка топлина и истинска обич. Такъв път е безсмислен, а броденето на човека по него се превръща в напразно скитане. Това е причината, поради която лирическият герой вижда наближаващия край на живота си. Творбата разкрива идеята, че когато няма друго спасение, единствено завръщането в родното, общочовешките ценности могат да придадат сми-съл на съществуването. Споменът за най-скъпото, не само поддържа жива мечтата, но и спомага за нейното реализиране, макар и само в съзнанието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − 8 =