ПСИХОЛОГИЯТА НА РОБСТВОТО, РАЗКРИТА В ПОВЕСТТА „ЧИЧОВЦИ” НА ИВАН ВАЗОВ

Повестта „Чичовци” остава встрани от патетичната, героично-патриотична линия на изображение на недалечното историческо минало на предосвобожденската българска действителност. Тя не разкрива върховите изяви на националния характер, не изгражда примери за подражание, както например в романа „Под игото” или „Епопея на забравените”. По¬вестта „Чичовци” хвърля светлина вър¬ху делника на българина от годините на робството (60-те години на XIX век), из¬пълнен с еднообразие и изостаналост, за¬стинал в своята непроменливост. Неслучайно Вазовата творба носи подзаглавие: „Галерия от типове и нрави български в турско време”. То насочва към типова изява на българския нрав в епоха на робско унижение и човешко безличие. Светът на чичовците се изчерпва със затвореното географско и духовно пространство на малкия провинциален градец. Външните събития проникват трудно и още по-трудно се приемат от гражданите като действително случили се. Вре¬мето няма никаква стойност. Застинало в своята неопределеност и непроменли¬вост, то не докосва съдбите на хората. Един от героите казва: „… сега, да речем, е лето 1868”. Тази реплика говори за липсата на каквато и да е актуалност и събитийност в техния живот. Вазов се отнася снизходително-иронично към този свят, който възприема едновременно като род-но близък и нежелан в пародийния му вид. Чичовците живеят в робска действител¬ност и носят робско съзнание. Те имат па¬сивна нагласа Към света. Любопитни са да знаят какво се случва, но нямат желание да вземат участие в случващото се. Те са дребнави, понякога жалки, изостанали, смешни, ограничени В своите възприятия и оценки, но в същото време – жизнелюбиви и простодушни, по детски наивни. Тези Вазови герои нямат нищо общо с патоса и възвишеността на образите от героично¬то минало. Безобидният хумор на автора тушира крайните проявления на антигероизъм, ограниченост и посредст¬веност, но често пъти преминава в ирония, която макар и добронамерена, пародира поведението, нравствеността и принци¬пите на чичовците. Страхът е определяща черта за Вазо¬вите герои. Той е в основата на робското им самосъзнание. Епохата предоста¬вя възможности за отвореност към външ¬ния свят, чувстват се възрожденските повеи, но робският страх пречи на чичов¬ците да заживеят истински с новото. Известията за случващи се събития не променят същността и начина им на мис¬лене. Дълбоко у тях е вкоренено усещане¬то за непроменливост и консерватизъм. Те се интересуват от политика, просвета и граматика – актуални теми за бре¬мето, но само дотолкова, доколкото мо¬гат да направят впечатление и да изя¬вят себе си пред околните. Разговорите им са безсмислени и не засягат важни теми от обществения живот. Дългите диалози разкриват максимално стесне¬ния им хоризонт, посредствеността и ограничеността на мисленето им. В раз¬говорите им водеща тема е бъдещата свобода. Тя ги кара да се чувстват значи¬ми. Чичовците търсят непрекъснато възможности за самоизява, като мисълта за свобода създава празничност в душите им. В същото време те остават любопи¬тни „зрители” на своето бреме и на пред-революционните освободителни кипежи. Свободата е „чудо”, което предстои. Чи-човците истински вярват в тайното про¬рочество на Мартин Задека „В десятата индикта ще стане”. Следят известията, които понякога достигат до тях, за¬губили своята актуалност. Мичо Бейзадето, пламенен русофил, непрекъснато говори за бъдещата победа на Русия над Турция. За чичовците общественият живот е от особено голямо значение, защото човекът на Възраждането има нужда от общност¬та, за да утвърждава и изявява себе си. В малкия градец общественият живот е съсредоточен В Джаковото кафене, цър¬квата и крайградската местност Силис¬тра Йолу. „Обществото” обсъжда всички „важни” проблеми, като напр. мястото на йотата в българския правопис, сплетните в града, войните на Русия с Турция, кавгата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. Тези сцени от повест¬та са изпълнени с много колорит и искрен хумор. Те разкриват жизнелюбивия дух на българина, жаждата му за познание, но и духовната му ограниченост, недоученост и наивност. Особено важни са „високопатриотичните” разговори, които обикновено се водят приглушено, „на ухо”, защо¬то робският страх диктува поведението на героите. Свободата, като нова идея за ограниченото съзнание на чичовците, не може да отнеме и заличи вековно напластявания страх от поробителя. Сама¬та мисъл за свобода е толкова нова и опи¬яняваща, че в някои моменти надхвърля разумността и трезвата практичност на чичовците. Тя е нова надежда за бъде¬щето. В същото време, за тях свобода¬та е провокиращо съзнанието понятие, назовано с красива чужда дума, дошла от външния свят. Саможертвата в името на свободата е чужда за чичовци¬те. Те не са способни да превърнат мис¬лите си в дела. За тях четата на Филип Тотю е някъде далеч, от друг свят, с кой¬то те нямат нищо общо. Отношението към свободата разкрива най-точно робската психика на чичовците. Мирончо че¬те „Горски пътник” и мечтае за свободата („Свобода, свобода, това ми дай ти…”). В моменти на духовно освобождение чи¬човците са готови да мислят и говорят на глас за свободата. Патриотичният им дух, приповдигнат от изпитото вино, се проявява на Силистра Йолу. За свобода¬та се говори високопарно и с много жар. Речта на г-н Фратю е ярко свидетелст¬во за духа на времето: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ех¬тят от реванието на балканский окований лев!” Неговата високопатриотична и емоционално приповдигната реч би звучала доста по-внушително, ако не съдържаше скритата ирония на авто¬ра. Произнесена от Вазовия герой, по-скоро за забавление, тя губи своята стой¬ност, превръща се в смехотворно подо¬бие на истинските възрожденски идеали. Ораторското слово на г-н Фратю от по¬вестта „Чичовци” е пародия на речта на Странджата от „Немили-недраги”. Докато в думите на Странджата има дълбоко изстрадана жертвеност и истински копнеж по свобода, то речта на г-н Фра¬тю е низ от ефектни думи, предназначе¬ни героят да направи впечатление пред леко пийналата компания. Всяка опас¬ност, била тя и само предполагаема, ги кара да забравят въодушевлението си. Смелостта им изчезва при появата на он¬башията: „Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка при вида на аления фес на онбаши-ята…”. Само минути след знаменитата реч, Която би трябвало да пробуди пат¬риотизма на присъстващите, с пълна си¬ла се проявява принизяващият страх и робското им малодушие. Заптието прекъсва патриотичните стремления. Вазов рисува детайлно състоянието и поведе¬нието на чичовците в този момент. Дейс¬твията им са силно иронизирани, обра¬зите наподобяват карикатури, а реакциите на героите говорят за една важна черта на характерите им – двойстве¬ността, формирана в условията на робс¬твото и свързана със страха, който оп¬ределя поведението им. Чичовците искат да се представят за нещо, което не са, за да скрият истинските мотиви за дейс¬твията си. Много често това ги прави жалки и недостойни. Страхът често е причина за техните Колебания и нереши-телност, за липсата на ясна позиция, за отсъствието на деятелност. Страхът ги кара да имат едно лице за пред близките хора и друго – за пред чуждите. Тази раздвоеност изключва ясна позиция и следването на определени принципи и идеали. Чувството за самосъхранение е много по-силно от каквито и да било об¬ществени задачи, Хаджи Смион е типич¬ен пример за хамелеон. Във всеки момент той е готов да промени мнението си, за да избегне конфликтите или да се скрие от проблемите. За чичовците е по-удоб¬но да не разбират, за да запазят спокойс¬твието си. Светът за тях е силно субективен – такъв, какъвто съществува в соб¬ственото им съзнание. Появата на зап¬тието при разходката до Силистра Йолу „отключва” човешките им недостатъци и събужда у всички отчаяние и страх: „всички с ужас” гледат заптието; орато¬рът е „вкаменен и недвижим като древна¬та Галатея”. Естествената им реакция е да се скрият: „Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча”. Всички са онемели и смаяни. Те не са способни да поемат от¬говорност за действията си, още по-малко за мислите и чувствата си в този мо¬мент. Най-малката опасност ги връща към благоразумното примирение. По-страшното е, че са готови да търсят виновник, за да се освободят от отговор¬ност. Хаджи Атанасия произнася „суро¬во”: „… Който е надробил попарата, той да си я яде…”. Чичовците се дистанцират от опасността, за да съхранят спокойствието си. Тази житейска позиция, форми¬рана в робската действителност, ги пра¬ви дребни и жалки. Героите се намират в детството на своето духовно развитие, което поражда желанието им да се скрият и да избягат (ако може и от себе си), но не и да поемат отговорност за постъпките и последствията от тях. От пламенен патриот г-н Фратю се превръ¬ща в жалък празнодумец. Поведението му изцяло противоречи на „жарките” емо¬ционално приповдигнати слова, с които иска да внуши сила и смелост у присъст¬ващите: „Не бойте се, братя, кураж!”, „Не се грижете, братя, свободата иска жерт¬ви…”, но в същото време се озърта „пла¬хо”. При първа възможност бяга ,,като дим”, ,като един африкански ураган, като един вихър”. Случката в Силистра Йолу разкрива не¬съответствието между гръмките думи и жалките действия на Вазовите герои. Те желаят да бъдат част от модерния свят, в който свободата е важна нрав¬ствена категория, но затвореността и ограничеността на съзнанието им, вро¬деното чувство за самосъхранение им пречат да възприемат като своя нуждата от промяна. Вазов се надсмива над реакциите и неадекватното им поведение. Без да ги оневинява, той търси мотиви¬те за този тип поведение в условия на робство. Чичовците не са способни да променят себе си, не могат да излязат извън рамките на духовната си затворе¬ност и да приемат желанието за промя¬на като вътрешна необходимост. Затова всяка опасност нарушава духовното им равновесие, а страхът и благоразумното подчинение определят поведението им. Робството е формирало активни адап¬тивни способности, които определят двойственото им поведение. То е обект на Базовата ирония. Раздвоението до го¬ляма степен обяснява поведението и реакциите на героите. Те се чувстват удобно в двойствените измерения на своя жи¬вот. Страхът е този, който ги разделя, а двойствеността ги събира отново в общество, когато „вчерашните извънредни събития” завършват с благополучен край. Ежедневието предполага прикриване на истинските им мисли и привидно пренеб¬регване на робските порядки. Неслучайно финалът на творбата е художествено об¬вързан с началото на повествованието и с водещия мотив за безвремие и застиналост на нравите. Той обобщава робската психика на героите: „… вратата се от¬вори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като стори¬ха темана на турчина…” В малкия и ограничен свят на чичовци¬те възрожденските идеали и патриотич¬ните идеи са преобърнати, а героичността и женствеността, разкриващи духов¬ните измерения на епохата, са далечни и чужди категории. Без да се гордее с те¬зи герои, Вазов ги представя в истинския им облик – с дребните и по-сериозни недо¬статъци, но и с жизнеустойчивостта, съхранила ги в епохата на робството. Това е и едно от посланията на повестта „Чичовци”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 3 =