Прошката – есе

Прошката е личен избор, избор на сърцето, който върви срещу спонтанния инстинкт да се отвърне на зло със зло.Тази възможност е сравнима с любовта към Бога, който ни приема въпреки греховете ни, и висш израз е прошката на Христос, който се е молил на Кръста: “Отче!Прости им, понеже не знаят що правят.” Прошката има божествен произход и божествени измерения. Мотивът за прошката се среща в притчата за Блудния син. Пробуждането от греховността настъпва по необикновен начин у човека. То се свързва с волята му да прекрати стария начин на живот. Тогава се случва нещо, което разтърсва човека и го събужда. Подобно нещо преживява Блудния син, когато започва да се храни с рожкове – плодове от дърветата в Палестина, с които се хранели животни и бедни хора. Въпреки своето падение Блудният син успява да стабилизира емоционалното си състояние, да преоцине миналото си и да пожелае друг живот. Заслужава похвала този, който успее да достигне този нравствен връх, недостъпен за мнозина. Такъв човек се е преборил със злото, но колко струва вътрешната му борба, никой не знае. Пробуждането на съзнанието у човека и готовността му да се промени е нещо много важно. Опитът показва също, че в живота преуспяват само тези, които имат кураж да признаят грешката си, да молят за прошка.Обратно, хората, които никога не се извиняват, забавят духовния си растеж, който е несъвместим с моралното упорство. Понякога много по-достоен се оказва грешникът, който изповядва греха си и се разкайва, от този, който не е сгрешил. В мъката си Блудният син проговорил със сърцето си: “Татко, сгреших против небето и пред тебе и не съм достоен да се нарека твои син” и достигнал величието на човек, който търси помирение с Бога. Тази е едната страна на промяната, тя е на сгрешилия човек. Другата се представя от оскърбения. От притчата разбираме, че бащата, който уважил волята на сина си и страдал много за него, не спрял да чака завръщането му. Бащата отдалече забелязал изстрадалия си син, домъчняло му, в сърцето му пламнала милост и “като се затекъл, хвърлил се на шията му и го обцелувал”.Огромна била радостта на бащата, заради завръщането на сина, когото смятал за изгубен или мъртъв.Бащата не изчаква пристигането на сина, нито извиненията му, но тръгва да го посрещне и с прегръдката си му прощава, преди да е бил помолен за това. Така прощават само Бог и добрият човек. Тази притча разкрива два необикновени образа: на грешник, който желае да се промени, и на оскърбен баща, който прощава, защото обича. Прошката като мотив присъства в някои произведения на българската литература. Например, “На прощаване” от Христо Ботев. Цялото стихотворение е една молба за прошка на лирическия герой – борецът за свобода, към майката. Той е избрал трудния път на борбата пред възможността да си остане вкъщи и безучестно да гледа «турчин, че бесней над бащино ми огнище”.Този път може да му донесе слава, но и смърт. Той иска прошка за мъката, която ще причини. Героят е категоричен при избора си и очаква подкрепа и разбиране от майката. Прошката е свързана с прозрението, с осъзнаването на греха. За да стигне до прозрение, човек трябва да премине през страдание и изкупление. Това е включено в творбата на Никола Вапцаров – “Песен за човека”. В това произведение лирическият говорител «разказва» история за един човек, извършил много голям грях -отцеубийство. По-късно той осъзнава огромната си вина, става му по-леко и вече с песен посреща справедливото си наказание. С тази история лирическият говорител иска да убеди «дамата», че всеки човек може да се промени към по-добро и да достигне прозрението след извършения грях, но за това е нужно вяра и желание за борба. С желание за прошка е свързано и духовното пътуване към дома на лирическия герой от “Скрити вопли” на Димчо Дебелянов. Той е «загърбил» бащината къща, майката, за да поеме своя път в живота и сега търси опрощение за това. Да прекрачи прага на родния дом, да бъде посрещнат от любящата си майка и смирен да поиска утеха и прошка от нея “впил морен поглед в старата икона”, е най-съкровената мечта на героя самотник, ненамерил разбиране и утеха в делничната суета. Хората обичат да осъждат другите за греховете им и много рядко се замислят дали те самите не са вършили същото. Според християнското вярване “Грехът не е вина, а болест и вярата е изцелението”. Затова не бива да засипваме грешника с тежки обвинения, да усилваме чувството му за падение. Трябва да уважаваме достойнството на този, който е сгрешил. Не можем да съдим някого за грешките му, защото ние самите не сме безгрешни. Да простиш на ближния си – това е освобождение. Едва когато го извършим, виждаме, че сме се притеснявали напразно за достойнството си, напразно сме си мислили, че прошката е поражение. Много по-недостойно е да таиш в себе си озлобление и желание за отмъщение. Да отидеш при другия човек, за да му кажеш “прощавам ти” или “прости ми”. Нищо не е по-естествено от това между две Божии създания, временно пребиваващи на тази земя. Единствено недостатъците ни са били причина да си мислим, че това е невъзможно.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nine − five =