Прозренията на мъдреца Йовков за човека и битието в разказа “Песента на колелетата””

Творческата ориентация на Йовков е обърната към българското село, но не от гледна точка на неговите социални драми, а чрез вникването на писателя в общо човешките екзистенциални проблеми на битието. Йовков е творецът с философска нагласа и съзерцателен поглед към света на човека. Той търси изявата на вечно непреходното в човешкото битие, стреми се да даде отговор за значимите на всеки човек нравствено етични проблеми. Пословичната вяра на Йовков в доброто начало у човека го кара да се вглежда във външния свят и вътрешните преживявания на човека, с което придава и един психологизъм на творбите си. Йовковите прозрения за човека и живота са свързани с откритието, че в живота има преходни и вечни неща, че човешкият живот е мимолетен, но делата на човек могат да му осигурят безсмъртие. За Йовков щастието и богатството не са тъждествени, а красотата и любовта между хората дарява човека с радост, духовен покой и щастие. Доказателство, че славата и парите не са достатъчни за да бъде човек щастлив е съдбата на Сали Яшар. Той е колкото обикновен, толкова и необикновен човек. Прославил се “ по божа дарба” като майстор на каруци, прочут не само в Али Халифе, но и в цялата околия. Професията му на прост ковач не му пречи да бъде човек с нагласата на мъдрец и философ. Трудът за Сали Яшар не е средство за преживяване, а за себе изява, за материализиране на богатата му душевност. Работата си той върши с увереност, с жар, с творчески ентусиазъм. Авторът казва, че “ идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми. Сали Яшар превръща труда си в труд творчество, красота, защото каруците, които създавал били “същинско чудо” – леки, сякаш сами ще полетят, шарени, гиздави, греещи като цветя, пеещи по пътищата. Авторът внушил, че Сали Яшар е необикновен талант, той не прост майстор, а творец т.е. героя има определена мисия – да създава радост за хората, да ги дарява с каруци предвестници на щастливи мигове. Вдъхновението и творческата си сила за това майстора черпи от съприкосновението си с природата, по време на почивката си гледайки зелените поля, пасящите овце, младите жреци, светлината на залеза. Това са минутите, в които героят се слива в хармонично единство с външния свят, попива неговата красота и хармония, неговата мъдра подреденост, за да я превъплати в своите необикновени каруци. Сали Яшар е съзерцател, но неговият поглед е обърнат не толкова на вън към природния свят, колкото на вътре към неговия Аз. Начинът по който потъва в мълчаливо съзерцание, отдавайки се на мислите си, показва че героят тай в душата си някаква мъка . Неговата лична драма – загубата на двамата му сина, се оказва по-силна, защото въпреки богатството си, въпреки това, че е прочут и уважаван Сали Яшар не е щастлив. Йовков внушава, че има нещо по – важно и по – значимо в човешкото битие от славата и богатството, това е необходимостта от близък човек, от чисто човешката радост от бащинството, мъката по загубените синове, с нищо не може да компенсира тази липса в живота на героя. Човек е устроен така, че да иска да надмогне смъртта. Той се стреми да бъде запомнен след земния си път или с делата си, или с потомството си, защото това осмисля усилията на човека, придава други измерения на труда му. Сали Яшар има същото желание, но той няма да има на кого да предаде занаята си. Така се къса нишката на родовото продължение в майсторлъка да се правят пеещи каруци, за това Сали Яшар търси начин да остане в паметта на хората и след смъртта си като направи благодеяние – се*ап. Първо начално мисли да построи мост, хан или чешма, така както е виждал да правят много знатни люде, но се отказва, защото за един творец не е достатъчно да повтаря чуждия опит, да следва извървените от друг пътища. Той би искал да сътвори нещо свое различно, непознато, и пък му се струва, че да построй хан, мост или чешма не е само недостатъчно, но не е и не комерсиално( почтено), защото построяването им би станало с притежаването на парите. Истинският се*ап означава човек да вложи душата и сърцето си в него. Достигайки до това прозрение Сали Яшар достига до едно нравствено проглеждане. Авторът води своя герой към това проглеждане чрез помощта на личното му преживяване и историята разказана от Джапар. Сали Яшар се разболява, но с времето болестта се задълбочава и работата му спира, с което той разбира, че е тежко болен и че може да умре, и единственото нещо, което иска е да види дъщеря си Шакире. Той изпраща човек да я доведе, но тя се бави и той губи сили и търпение да я чака , докато в тихата нощ чува песента на колелетата от каруцата на Шакире. Това е моментът, в който за първи път Сали Яшар чрез собствените си сетива и чувства осмисля значението на своите творения, защото когато след дългото очакване на дъщеря си Сали Яшар я познава преди да я види по песента на нейната каруцата, в душата му пламва обич и надежда, радост и удовлетворение, които му дават сили да надмогне болестта. Живота в дома му се променя с идването на Шакире, нейната младост, красота и жизненост съживяват мъртвия дом, възкресява красивото минало, раждат надежда и щастливи мигове. Тези чувства на Сали Яшар се потвърждават по – късно в разказа на Джапар за пристигането на Чауш Ибриям: “…, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я – жената на Чауша. “Татко ви си иде мама” – дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде… Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!” Когато Джапар казва на Сали Яшар, че каруците са неговия се*ап с това се завършва процеса на прозрението, проглеждането на майстора за благодеянието. В “Песента на колелетата” Йовков прозира и силата на красотата и любовта между хората. Образа на Шакире е описан с думите: “… ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбите тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по – хубава …Чу се песен, чу се смях и къщата оживя.”, а авторът се прекланя пред красотата казвайки, че “ не, с много неща може да надари бог някого, но няма по – голям дар от хубостта.” По този начин Йовков поставя красотата да е равнозначна на живота, тя има силата да изважда човека от света на мъртвилото да му вдъхва желание за живот, да осмисля битието му. Прозрението на Йовков за любовта между хората е това, което стой над всичко друго, и това, което прави хубав и желан този пълен с мъка свят. За това и любовта между Джапар и Шакире съществува въпреки превратностите в живота, и това е втората сюжетна линия в разказа. В името на тази любов Сали Яшар с необикновена и непозната за него енергия той се захваща да прави каруцата, обещана на Джапар, вече негов зет. Тя също ще пее по пътищата, но нейната песен ще бъде различна от другите. Това ще бъде мелодия на любовта и човешкото щастие. Това е разказ за смисъла на човешкото битие за това как човек отдаден на добрите дела в името на хората може да открие смисъла на своето съществуване. Йовков разсъждава за преходните и мимолетни неща в живота, които изглеждат важни и значими, но които никога не са достатъчни на човек за да бъде щастлив. Писателят утвърждава като вечни, непреходни ценности – добротворството, красотата и любовта без тях животът губи смисъл.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 + 1 =