ПРОБЛЕМЪТ ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ В РАЗКАЗА „ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”

“Песента на колелетата” е един от разказите на Йовков, обобщаващи неговата житейска и творческа флософия в посланието, което отправя към другите майсторът на каруци Сали Яшар. То е предпоставено още в заглавието, което съчетава два символни образа. “Песента” е изражение на духовната и душевната същност на човешкото, но и разнасящ се, оставащ смисъл. “Колелетата” са множествен образ на “движещия се кръг”, асоцииращ живеенето като цикличност, повторителност, постигнатост. В употребената форма този образ предизвиква и представата за “нещо, движещо се по пътищата”, което го вмества в Йовковия свят на вечно пресичащите се и отправящи се за някъде човешки посоки. Писателят често не доизказва заглавните значения – както в “По жицата” липсва определението “телеграфната”, така и в този разказ пропускането на уточняващия обект (каруците) създава загадъчност, която ще търси своите отговори в историята на героите, но и предварително метафоризира авторовите внушения. Образът на Сали Яшар е идейно-естетическият фокус на текста. Чрез него се поставя проблемът за смисъла на човешкото съществуване, потърсен от героя в залеза на земното му битие като резултат от познанието, постигнатите истини от преживяното. За Сали Яшар той се изразява във възможността да остави след себе си нещо, което да го спомня с доброто, пожелано от него за другите. Композицията разполага сюжета на разказа в последователни редувания на неслучване – случване, съзерцателност – действеност, които изразяват равновесието на хармонично допълващите се състояния не само в живота на стария майстор, но и на човека въобще. Откъсът от творбата представя момента, предхождащ прозрението на героя какъв “себап” (добро) може да стори за хората. Размислите му са провокирани и от имането, и от нямането му. Направените от него каруци разказват по пътищата “как един човек може да бъде много богат, но и много злочест”. Загубата на синовете обезсмисля богатството на Сали Яшар, защото те, а не парите му биха били неговото продължение. За родовия човек благополучието (както “златната ябълка” в приказката) има значение на сигурност за следващите поколения, които да го умножават и оставят като завещание на своите деца. А синовете са тези, които продължават родовото съществуване (дъщерите са “чужди” деца, защото са наречени да отидат в други семейства). Затова старецът гледа като изтръпнал земята, която е прибрала най-ценното му, и мисли, “че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака…” Лишаването обаче не поражда злоба и отчаяние у героя. Той започва да мисли, “че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние…което да засегне повече хора, да надживее много поколения”. Сеща се за Каралезката чешма – оазис на пътя в сухото и напукано поле, и за всички, които благославят майстора й, чието име “вечно шепнеха струите на трите чучура”. Мисли и за възможността да направи кладенец, мост на някое трудно място, хан, “където да замръкват пътници”. Всички тези образи, които се появяват в съзнанието на Сали Яшар, олицетворяват живота като дареност, срещане, път, приютеност от-за човешкото. Защото макар преходно и нетрайно, то е способно да сътворява непреходни и трайни ценности, благодарение на които не само е помнено, но и преживявано – отново и отново. Но героят усеща, че не е открил своя себап. Той е ковач и това, което може да прави с ръцете си, не са нито чешми, нито мостове. Затова именно ковачницата е мястото, където майсторът разбира призванието си. Последната ситуация от фрагмента е кулминацията на разказа, съвместяваща действие и размисъл, спомняне и провиждане на бъдещето. Три пъти оставя Сали Яшар чука си върху наковалнята между ударите и се вслушва в тишината. Първия път чува думите на Джапар за връщането на Чауша. Втория път чува каруцата на дъщеря си, Шакире, когато се връща при него. И на третия път (както в приказките) “като насън” вижда “хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки…излизат жени с деца на ръце,…за да ги посрещнат”. Хиперболата (хиляди и хиляди) внушава осенението на героя за това, което е било в него, а той не го е съзнавал: “Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав!…Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” Така прозрението за значимостта на собственото съществуване се свързва с универсалния мотив за “вечното завръщане” и се вплита във философията на любовта, която събира хората и ги прави чуващи и виждащи себе си през загрижеността и очите на тези, които ги обичат. Последната дума от разказа е “съзвучие” – обобщение на песенното като събиращо в една полифонична хармония способността на човека да живее с другите човеци, като изживява удовлетворението от подарената радост в един свят, изпълнен с мъки и страдания, но и с любов, с много любов… Ако в “Песента на колелетата” майсторът на каруци Сали Яшар разбира, че най-важното в живота на един човек е да направи “себап”, то “По жицата” и “Серафим” разчитат доброто най-вече като способност да разбереш другия, да споделиш болката му и така да му помогнеш да продължи да живее. Затова и последните сборници на писателя наподобяват разкази-картини (Искра Панова), изграждащи представата за хармонията на природния и човешксия космос, в който всеки и всичко има своето предназначение, място и смисъл. Прекрасното в това единобитие е неговата пределна простота и в същото време – необозримостта на многообразието му.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

sixteen − 9 =