Проблемът за разрушителното и съзидателното у човека (ЛИС върху Дебеляновата „Черна песен”)

Димчо Дебелянов е името на една от най-значимите личности в българската поезия в началото на 20. век. Представител на школата на символизма, той създава лирика, изпълнена с блянове по невъзвратимото минало, болка от сблъсъка с реалността и съпровождащото ги елегично чувство на „бедомност” и безприютност. Именно сблъсъкът между нежеланата сегашност и копнежа по „светлото” минало дава отражене в душевния мир на Дебеляновия лирически герой: личността е двигател и на разруха, и на съзидание. Това раздвоение между двата полюса на действеното личи ясно в ствихотворението „Черна песен”. Дисхармонията в света на лирическия герой, породена от противопоставянето на контекстовите антоними блян – реалност, се проектира върху битийното светоусещане на Аза, превръщайки го в същество и на изграждането, и на разрушаването, което, от своя страна, води до прозрение за безсмисленото му съществуване – „живот неживян”. При прочита на „Черна песен” буди интерес още самото заглавие. Песента в митолочитен план представлява инструмент на ритуалното, докато метафоричният епитет „черна” се свързва с нощта, със скръбта, дори със самата смърт. В този смисъл „Черна песен” е алюзия за „погребална песен”, оплакване на безсмисленото съществуване. Прозрението, че животът на дебеляновия лирически Аз се заключва в оксиморонното „живот неживян”, е породено от дисхармонията в обкръжаващия свят. В настоящето Азът е фигура на самотата, защото е загубил семейството, любовта и другарите си: … изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари. („Сиротна песен”) Азът е фигура на „бездомността” – това чувство е породено от скиталчеството в „пустинята” на града и арената на реалността: На нощта неверна верен син, бродя аз – бездомен и самин… („Спи градът”) Азът е фигура на бляна – негово спасение е споменът за щастливото минало: Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор с белоцветните вишни… („Помниш ли, помниш ли…”) От тези характеристики на Дебеляновия Аз проистича заключението, че сблъсъкът на неговото минало с чуждата му, смазваща душевността му сегашност, провокира дисонансни настроения у него: Аз умирам и светло се раждам – разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Още в първия катрен на „Черна песен” се съдържа струпване на антагонистични понятия: ден – нощ, смърт – рождество, съзидание и разруха. Душата на Аза е „разнолика, нестройна”, изпитваща върху себе си болезненото противоречие на бляна и реалността. В следващите две строфи се запазва композиционният похват на противопоставянето: „дни светло-смирени” – „бури над тъмно море”, пролет – есен, креене – цъфтеж. В творбата най-често се срещат контрастите на светлината: нощ – ден, светъл – тъмен, зора – слепота. Тези понятия си кореспондират с „цвета” на заглавието: „Черна песен”, което насочва съзнанието към мисълта, че все пак побеждават черното, нощта, смъртта. За смъртта се загатва в последното четиристишие: „гасне мълком живот неживян”. Ето това са последиците от раздвоението на личността между съзиданието и разрухата. Лирическият аз се намира „на безстрастното време в неспира”, неговият „плач за пристан” е „низ велика пустиня развян”, той е нечут и безсмислен. Настроението в последната строфа е меланхолично, то е усещане за загубен смисъл, то е Дебеляновото прозрение, което е ключово за реалния му живот и за живота на неговата лирическа проекция в творбите му. Конфликтът между съзидателното и разрушителното начало у Дебеляновия лирически човек е израз на страданието, болката и уединението от дисхармоничността на битието, в което той съществува. Многоликостта на Аза в Дебеляновата поезия е носител на меланхолична скръб по миналото и на „бездомността”. Именно сблъсъкът му с нежеланата реалност го кара да достигне до състояние на „разнолика, нестройна душа”, а едновременно с това и до прозрението: „Престани да вярваш и да дириш…”* * „Пловдив”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 1 =