Проблемът в “Ралица”

Поемата “Ралица” представлява живописна картина на българския селски живот. Тя завладява с напрегнатите чувства и битовите детайли. Поемата поразява с нравствените и психологични проблеми, които поставя. Ралица поразява със своята искреност, откритост в чувствата и доброта. Още в самото начало на поемата чрез типично народно сравнение “Като оназ вемерница в небето, / една бе в село Ралица девойка, / и цяло село лудо бе по нея.” Авторът ни предстява една красива и обаятелна девойка, спечелила симпатиите на своите съселяни. Още от древни времена физическата красота е била въздигната в култ, но старите хора “век живели” имат основание да кажат./”…Ех кабил ни край не е / на хубаво да води тая хубост”. / Още тук авторът предрича причастната съдба, която ще сподели тази нещастна девойка./ Споделената любов на Ралица я кара да предпочете това, което и е на сърце, пред скъпите армагани, които Стоичко Влаха и предлага. Нейният категоричен отговор, който се явавя и отказ да се предаде пред материалните придобивки, печели симпатиите на читателите. Верността и към Иво, непокваренността на душата и помислите и са естествен резултат от възпитанието, което и е дала леля и. Възпитана в патриархален дух, тя самата е патриархална девойка, на която са чужди колебанията на сърцето и продажността. В този смисъл Ралица се явява носителка на утвърждаване през петвековното робство качества, които българската девоиюйка, съпруга и майка трябва да притежава. / Силата на волята и и нравственият и стоицизъм и позволяват да превъзмогне мъката по вече мъртвият Иво и любовта към него да се превърне в майчина грижовност и всеотдайност. Гледайки “ваклите очи на своята рожба” тя вижда своя съпруг и мисълта за миналото отново я кара да се усмихне. /”… и пак оная хубава усмивка / на устните и цъфва…” / но тази усмивка вече не е същата, защото в нея човек може да види дълбоката мъка, обзела душата и. Грижовността, която “невеста Ралка” проявява кем Ивовата майка противоречи на традиционните представи за вечна разпра между снаха и свекърва. Всички живеят заедно в сговор и разбирателство, а “старата” е щастлива, защото знае, че снаха и може сама да изгради своето домашно огнище и да го запази от кавги./ Намирайки Иво мъртъв тя се проявява като проницателна личност. ”… западаше и мисълта за Стоичка”, но нейната но нейната чиста душа, отхвърля тази мисъл и тя успява едва да издума “Божичко нима!?”. Фактът, че пред себе си не може да признае на какво е способна човешката злоба, е показателна за нравствената и извисеност. И тя се примирява към сполетялото я нещастие, а сърцето и прибира “…скъп спомен за часни дни”. Дори и смъртта не може да и попречи да остани вярна на съпруга си, дори и след такова нещастие тя остава “ненадсломена” от живота с “несломено” сърце./ Пенчо Славейков персонифицира любовното чувство на девойката чрез сравнението “Той беше строен явор столоват, / тя тънка, вита кършена лоза: /лоза се около явора обви -/ около Ива Ралица девойка!” Тук авторът внушава още веднъж нейната външна красота, както и нежността и, както и необходимостта, която изпитва от мъжка защита, разбирателство и топлина, които единствено Иво е способен да и даде. Тя се доверява напълно на своя съпруг, не скрива дори и Стоичковия тъжен поглед “изпод вежди при всяка среща мятан неприветно”. В свенливото достойнство и волята, с която тя отблъсква домогванията на Стоичко Влаха, и долавя силата на нейната любов, високата и етичност. В тази непоклатимост на сърцето и в тази висша нравственост има нещо прекрасно, а Пенчо Славейков непрекъснато е в търсене на прекрасното и неприходното в човешките взаимоотношения. Едва ли е възможно да се създаде по-внушителен образ от този на Ралица – девойка от плът и кръв, която впечатлява със своята непринуденост и стремеж да се отнесе към всеки с добро. Всеки гост е добре дошъл в нейния дом. “…и всеки тя посреща засмяна, / и тънки дари стелеше пред тях, / и охолно разправяше на всеки, / що и лежеше драго на сърце.” / Краят на поемата е внушителен поетичен анализ на българската жена, една сдържана, но силна възхвала на майката, заради умението и да създава и пази живота, на жената, чието конкретно олицетворение е Ралица. Нейното неповторимо очарование се дължи на любовта, озарила живота и. За Ралица любовта е състояние на душата, която не се определя от никакъв стимул. Всеотдайността и верността са характерни за нейната любов. Правейки своя избор Ралица доказва, че българката вече е осъзнала своята екзистенциална свобода.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + 12 =