Проблема за идентичността на модерния субект в сонетата “Пловдив” на Димчо Дебелянов

“Пловдив” е едно от многото Дебелянови произведения, които интерпретират основополагащия символистичен сюжет – сюжета за “припомнянето” на предмодерната, “идеалната” цялостност на субекта. Текстът полага в първия си катрен – както е обичайно за жанра на сонета – темата си, която е “скръбните детски дни”. “Мойте детски дни” – индивидуално-лично минало, не се разпознава отведнъж като тема, принадлежаща на символичния репертоар. Нещо повече, въпреки отклонението от клишето за “щастливото детство” текстът със своето заглавие подвежда към автобиографично четене – известно е, че част от детството си Дебелянов прекарва в Пловдив. Но още метафората за “стъмнения взор” – типичната фигура на смъртта в речника на символистите – пропуква основанията на подобно четене. Изтърпяното от “детето”, отекващо в преживяването на лирическия аз, започва да изглежда подозрително неправдоподобно със своята “безпощадност”. Освен това илюзията за припомнянето на индивидуалното минало на Аза, удържана чрез молитва за детството и миналото глаголно време, трудно се съгласува с местоименното наречие за място “тук”. Вторият катрен подгваща анафорично тетия стих от първата строфа, за да обвърже по-недвусмислено “стъмняването на взора”, “безпощадната буря” и “възгласа:, който забранява и орисва. Не е трудно да се “чуе” какво забранява чутия от героя глас, както и да се въобрази “мястото”, загатнато от думата “тук”. Гласът поставя под възбрана основните християнски добродетели – вярата, надеждата и любовта. А това е смущаваща интерпретирация на грахопадението: не човекът сам е отпаднал чрез непослушанието си от благоволението на своя Създател, каквато е библейската версия, а “някой” е отредил на още невинното “дете” изгнанието в “зли страни… навек”. така в текста, започнал със споделяне на спомена за “скръбните мои дерски дни”, се откроява все по-отчетливо вплитането на библейски, но превратно тълкувани мотиви; върху узжувяването на личния спомен сямаш се наслагва “припомнянето” на “детството на човечеството”. Към объркването около това какво конкретно припомня сонетът – интимно-индивидуални преживявания, разположени във времето, или библейдскомитическия сюжет за разпадането на връзйата между човешкото и божественото, се прибавя и превратната интерпретация на “изгубването на Рая”. Тук редом с плода – но не на дървото за познаване на доброто и злото, а “на любовта” – е забранена вярата: изглежда, Бог не е дал на творението си никакъв полезен ход, забранявайки и вярата, и д диренето. Псвен това не става ясно защо забраните са последвани тутакси от пропъждането на мечтите (на героя) “в зли страни” (метафона на “проклетата” от Бог заради грена на Адам земя), където ще останат завинаги в плен. Нищо в прочетеното дотук не подсказва, че забраните са били нарушени, та да предизвикат проглятието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × one =