Прикованият Прометей – Есхил

Тези, които твърдят, че знаят какво е съдържанието на Есхиловия театрален опус върху мита за Прометей, са големи смелчаги. Защото до нас е достигнал изцяло само текстът на “Прикованият Прометей”, а пък е имало и още две части – “Прометей Огненосец” и “Освободеният Прометей”. Освен това “Прикованият Прометей” е втората по ред трагедия. Имаме нещо без начало и край. Все едно хващаме по телевизията само втората серия от трисериен филм. Затова и когато мислим върху това дали трагедията на Есхил има или няма завръзка, кулминация и развръзка и по-скоро не ги откриваме, поне не в очаквания от нас вид, причината за това се крие главно в този факт. “Прикованият Прометей” много прилича на онези мраморни гръцки скулптури от класическата епоха, които са с отчупени крака или ръце, с отронени носове или откраднати глави. Без да се има предвид тази изгубена днес цялост, изобщо няма да може да се реконструира задоволителна картина на Есхиловия труд. Неуместно е да се твърди, че Есхил не е познавал този банално ефектен начин за въздействие на зрителя – тритактовостта на завръзката (която въвлича в действието и те прави съпричастен на един интересен и вълнуващ сюжет), кулминацията (която трябва да те преобърне и трансформира, да те зашемети, точката на най-силния натиск на творбата върху теб) и развръзка (която да те освободи от напрупаното напрежение и окончателно да те промени). Не че тези елементи липсват в “Прикованият Прометей”. Обратно, Есхил подобно на Омир е автор, при когото едно парче от пъзела е организирано като целия пъзел. Завръзка, кулминация и развръзка има както отделната трагедия, така и трилогията като цяло – за това знаем от единствената напълно запазена трилогия на Есхил, “Орестия”. Симетрията е една от отличителните черти както на “Илиада”, така и на Есхиловите произведения. Есхил е майстор на широките платна, на мащабните творби, за чийто епически произход историците са единодушни. Но и от много характеристики на трагедията се вижда, че тя си носи епическия ген. Работата е там, че Есхил е сред онези автори, които са страхотно ценени от съвременниците, но които след това се превръщат в класици, които никой не разбира и не чете (като казвам “чете”, имам предвид по-модерните времена, когато текстовете за театър могат да се ползват и като книги). През 5 век пр. Хр. Есхил е авторитет, защото, първо, в неговите трагедии се дискутират най-високите идеи на времето. Второ, защото са били смятани за високохудожествени. За разлика от произведенията на малко по-късните Софокъл и Еврипид в Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери. По-скоро става дума за герои-идеи. Това съвсем не означава, че не са художествени или увлекателни. Та дори и в литературата на XX век съществува така нареченият “роман на идеите”, в който положението е горе-долу подобно. Значи, ценели са Есхил по причини, заради които в друго време друга публика би го освиркала като безинтересен. Но това в никакъв случай не означава, че веднъж завинаги той е безнадеждно остарял. Трагедиите му са били считани за 24-каратова поезия. Това е втората причина да бъде тачен. Той се е придържал към Омир, но е употребявал и нови художествени средства. Сам обичал да казва, че “се храни с трохите от богатата трапеза на Омир”. Наистина ползвал Омирови сюжети и пишел с най-високи интонации и патетизъм съвсем според стандарта за качество, наложен от Омир. Но във формата направил много промени. Отдалечил трагедията още повече от епоса, от който произхождала. Докато предходникът му Теспид все още ползвал само един актьор и трагедията представлявала неравностоен диалог, в който актьорът като спарингпартньор само пита Хора, който отговаря надълго и нашироко, Есхил въвел втория актьор и така създал условия за конфликт между герои, условия за истински драматургичен сблъсък. После – на трона на всемогъщото при Омир сравнение Есхил коронясал метафората и етимологията. А какво беше метафората? Етимологията й е “пренос” (“мета” означава “през”, “върху”, а “фора” е форма на глагола, който значи “нося”). Значи метафора – това е преносното значение. Афористично казано – сравнение, оперирано от своето “като”, от връзката между уподобяваните лица или предмети. В трети епизод на “Прикованият Прометей” се казва, че “Салмидес разтваря челюсти”, докато Омир би казал, че Салмидес са скали, които се разтварят и затварят като челюсти. Метафората е по-стегната и ударна от бъбривото сравнение. А етимология – това е проследяването на произхода на думите и понятията. В същия пасаж, в който се говори за Салмидес, има и пример за етимология. Прометей разказва на кравата Ио какво я чака и пътьом казва, че ще стигне Босфора – “сиреч Крави брод”. Босфор значи точно това – “място, през което минава (или е минала) крава”. Протокът ще се казва така точно защото оттам ще мине Ио. Безспорно Есхил е бил голям майстор на стила. С една дребна стилистична хватка той е можел да създаде атмосфера, да въвлече зрителите, да ги направи съучастници в живата картина на разиграващите се събития. Той не е познавал декорите в оная форма, която им придава Софокъл. Затова е било много важно по други начини да убеди зрителя, че случващото се е истина, да го накара да забрави, че е само на театър. Прочут пример от друга трагедия – трагедията “Перси”, е имитацията на бойните викове на варварите перси в песните на Хора от персийски старейшини. Но Есхил скоро, за няколко десетилетия, започнал да изглежда твърде патетичен. След появата на Еврипид, всъщност след разширяването на демокрацията, когато на власт дошли по-ниски прослойки, Есхил станал неразбираем и непопулярен. Друго си било да си психолог като Еврипид. Да пренесеш конфликтите изцяло в дома, в семейството. Докато при Софокъл и Еврипид героите са хора, при Есхил в ролята на героите виждаме само богове и дори по-скоро стихии. Когато Прометей е наказан, той потъва сък скалата както не би могло да се случи на никое човешко същество. Самият Прометей се обръща в монолозите си единствено към стихиите, към силите на природата – в началото и края главно към Въздуха. Всички герои на “Прикованият Прометей” носят следите на стихиите, от които произхождат: Хефест и Прометей са свързани с огъня, яхналия крилат кон Океан и крилатите океаниди – с водата и въздуха, Хермес – с подземната земя, Ио – със земята. Стана дума, че Есхил не винаги е бил това, което е сега, и може би невинаги отсега нататък ще бъде това, което е сега. Все пак всяко време има своята представа за театъра и за класиците му. По времето на старогръцките поети-драматурзи трагедията не е била и литература, нейните функции са били да въздейства върху гражданина посредством възможността за идентификация с героите, които са били представяни на живо пред него. Интересно е мнението на професор Александър Фол, един от специалистите у нас по темата “антична култура”. Той разказва как театралната форма получава възможност за развитие, подкрепяна от атинската държава. Тиранът Пизистрат неслучайно строи театри за представления на Дионисовите обреди. В театъра той и съветниците му са виждали политически инструмент – в никакъв случай точно пропаганда, но при всички случаи нагледен начин да се говори за обществените проблеми. Пизистрат бил един от онези владетели, които са дошли на власт като узурпатори (старогръцката дума “тюранос” е значела точно това), защото, въпреки благородния си произход, идва на власт с помощта на най-бедните селяни от планинските околности. Но като управник се огражда с многобройни съветници измежду поетите и философите на своето време и наред с реформите, които извършва (а те са доста), поканването на Теспид в Атина и поставянето от него на първата трагедия на Големите Дионисии през 534 г. пр. Хр. са актове с голямо значение за държавата. Доказателство за политическата роля на трагедията е един случай с поет, който е побеждавал в състезания преди Есхил да се появи на хоризонта, но и далеч след Пизистрат, тъй като състезанията между трагиците са въведени чак някъде около 500 г. пр. Хр. Това е случаят с Фриних. В 494 г. пр. Хр. той разплакал публиката с трагедията си “Превземането на Милет” и му била наложена парична глоба. В тази трагедия той представял ужасното зрелище на превзетия от персите град Милет. Милет бил един от двата огромни като територия, жители и значение гръцки градове в Мала Азия. Задачата на Фриних била, така да се каже, да нахъси атиняните за участие в задаващите се гръко-персийски войни, а вместо това с трагедията си той ги отчайвал. Внушавал им слабост. А поставянето на една трагедия било толкова скъпо за онова време, колкото някой холивудски епос от типа на “Гладиатор” или “Терминатор II”. Та с парите за декорите и актьорите можели да оборудват поне един боен кораб от клас “триера”. Да не говорим, че в началото държавата имала и други разходи, свързани с театъра – на зрителите било плащано да ходят на театър. Есхил винаги е поставял трагедии с политическо звучене. Например занимавал го е проблемът за Ареопага. Той е искал да се запази значението на този свещен съд в момент, когато неговата песен е била изпята – демокрацията е изисквала други начини за въздаване на гражданска справедливост. Чрез трилогията “Орестия” Есхил показал, че е против превръщането на Атина в имперски град, че е против богатството, което разваля. Това съвсем не значи, че трагедиите му са били пряка агитация. За такава деградация на театралното действо е било малко раничко. И всеки, който прочете “Прикованият Прометей”, ще се убеди без проблем. А в “Орестия” далеч по-важно от политическите намеци било да се напомни на зрителите, че всичко трябва да се мери с нравствените критерии, които винаги са пуснали корени в миналото. И днес се случва, когато се говори за политика, да се намеси категорията морал. Но това са все предизборни трикове – модерната държава е рационална и моралът няма нищо общо с реалната политика. За Есхил не е било така. Ако може да се обобщи какво все пак е било основното послание на Есхиловата трагедия, то това е била идеята за Съдбата. Есхил постоянно напомнял на атиняните, че дори безсмъртните богове са безсилни пред Съдбата. Какво остава за човеците, тези “еднодневки”, на фона на голямото време на боговете. И все пак – единоборството на човека със Съдбата, единоборство смело, но предрешено, е било една от главните теми на старогръцката драма изобщо. Защото в живота на античния човек сляпата случайност е играела решаваща роля, а строгите, жестоки механизми на битието изглеждали наистина непознаваеми, неподвластни на волята и разума. Не бива да забравяме, че гърците от онова време били хора, склонни към анализ и рационално осмисляне на нещата. Те вярвали в силата на разума. Идеята за всемогъщата Съдба присъства и в “Прикованият Прометей”, където нищо не се случва, без да е било предвидено от мойрите, които предели нишките на живота. И Прометей, но и Зевс се подчиняват на предписаното. Тъй че всеки ще получи заслуженото за своето поведение. Но Съдбата може да се открие и във всички останали трагедии на Есхил. Например в трилогията “Едиподея”, от която е запазена само последната част – “Седемте срещу Тива”. Поставена в една от щастливите години на атинската държава, тя напомняла на гордите с успехите си атиняни, че нищо не е вечно, че опасности дебнат отвсякъде, че не бива да се предизвиква Съдбата. Вината на героя в старогръцката трагедия всъщност винаги се състои в несъобразяване със Съдбата, с полагащото ти се. Именно престъпването на предначертаното, нарушаването на наследения ред е хюбрис, светотатство. Защо все пак в недостигналата до нас трета част на трилогията Прометей се примирява и разкрива на Зевс тайната на неговото сваляне от власт? При всички случаи не от страх. Не от страх, а защото чрез страданието той е стигнал до знанието и е осъзнал неразрушимите връзки, който спояват световния ред. Изключително любопитен е фактът, че един от убедените в прогресивното развитие на човешкото общество философи на XIX век, Карл Маркс, е бил страстен поклонник на Есхил. Маркс, мислителят, който е бил убеден, че човечеството се развива с помощта на революционни промени, е харесвал Есхил, който е консерватор, привърженик на един вече остарял за времето си (средата на 5 в. пр. Хр.) държавен модел. Пазител на заветите на маратонското време1, защитник на модела за живеене и мислене, чрез който, според него, обединилите усилията си гърци съкрушили азиатските пълчища, Есхил не скрива недоверието си към всяко нововъведение. Но за Маркс Есхил, наред със Шекспир, е един от “най-великите драматурзи, които някога е създавало човечеството”. Това може да се обясни с възможността Есхил да е бил криво разбран. Наистина, за Маркс Прометей например е типичен бунтар, който изразява несъгласието си с авторитарния режим на Зевс. Но за него Прометей е и хуманист – готов на саможертва в името на човечеството. А за избора на Маркс от значение са били и мащабите на Есхиловата трагедия, великанските образи, които обрисува в тях. Всичко е великанско. Актьорите са ходели на високи, много високи обувки – котурни. Носели са внушителни маски. Представлението на една трилогия траело цял ден, а в състезанието участвали трима драматурзи. Тъй че съвсем като в народната приказка зрителите “три дни яли, пили и се веселили”. Известният режисьор Питър Брук, пък и не само той, днес също поставя Есхиловите творби по този начин – с дължина цял ден. Но днес това вече е експеримент, на тези постановки ходят малцина особено издържливи почитатели на театъра. “Прикованият Прометей” има много общи черти с епоса, в частност с Омировите поеми. Още в пролога всеки съвременен читател може да се убеди какво място заемат изрежданията, колко повторително е изградена трагедията. Под натиска на Власт Хефест приковава първо едната ръка на Прометей, после другата, след това забива клин в гърдите му, след това с верига оковава ребрата му, стяга в железа краката му. И през цялото време Хефест е ръчкан, съпротивлява се с думи, вайка се. Читателят днес остава с впечатлението, че не е изпусната нито една подробност от приковаването. То е прекалено детайлно, нищо не е останало за доизмисляне от читателя, за досещане. Всичко е изведено наяве. Когато по-късно Прометей разказва какво е направил за хората, той става направо досаден в подробния си разказ. Почти (почти – защото не е чак толкова конкретен, предметен, изброителен, нагледен) в стил Омир той изрежда самовлюбено какво е изобретил или дарил. Ами когато предсказва бъдещето на Ио? Тогава наистина става страшно: той споменава какви ли не места – една подробна картография на познатия свят, след което пък раздипля генеалогията (произхода и родствените отношения) на героите от царския род, на който тя ще сложи начало. Развитие на действието Пролог Власт и Хефест (и безмълвната Сила) разговарят накрай света. Власт припомня на Хефест задачата му – да прикове бунтовника Прометей, защото той е откраднал от ковачницата му пламъка, за да го даде на смъртните. Хефест трябва да пригвозди Прометей за скалата, но това го измъчва – той е роднина и приятел на Прометей. А в крайна сметка трудно му е и затова, че трябва да накаже един бог (титаните също са богове, но от старата генерация), макар и бог, който е предал боговете. Хефест завижда на Власт и Сила, че са изпълнили Зевсовата заповед, а също и че лесно се справят с ролята си. Думите му са афористични и откровено политически: “Безмилостни са всички нови властници”. Власт юрка Хефест да приковава по-бързо и по-здраво, Хефест през цялото време мрънка и се оплаква. Когато Власт, Сила и Хефест излизат, Прометей се обръща към всемира и сочи позора на своето приковаване. Парод Хор от океаниди, дъщери на титана Океан, идват да посетят съчувствено Прометей. Хорът обяснява, че “Зевс властва безбожно с новия свой закон”, че изкоренява стария род на Уран. Прометей обяснява, че Зевс скоро ще има отново нужда от него – да разкрие плана за свалянето му от престола. “Закон е сега произволът му, зная”, казва Прометей за Зевс, но ще дойде моментът, когато Зевс ще потърси приятелството му и “желан при желан ще се върне”. Първи епизод Хорът пита Прометей за вината му. Прометей разказва как в навечерието на войната на Зевс с чичовците му, титаните, е предложил услугите си на титаните – знаел е, че могат да победят само с хитрост. Но понеже помощта му била отхвърлена, той минал на страната на Зевс, който след победата си, решил своеволно да унищожи човешкия род. Прометей не бил съгласен с това и ги спасил. Нещо повече – в душите им вселил надежди слепи и така ги предпазил от страха от смъртта. Дарил им и огъня, който по-нататък сам ще им дари още много. Идва и Океан. И той състрадава на Прометей, обещава му да ходатайства пред Зевс, ако Прометей сдържи гнева си и си трае. “Ако послушаш моите напътствия, ти няма на ръжен да риташ, виждайки, че властвува жесток, безотговорен цар” – така гласи обобщено съветът на Океан. Прометей отказва помощта и приканва Океан да не се бута между шамарите. И без това Прометей страда за братята си Атлас и Тифон, не му се иска да пострада и Океан. Океан го послушва. Първи стазим Хорът съобщава, че жителките на Колхида, скитските тълпи и арийците скърбят за участта на Прометей, Атлас и Тифон. Едва ли не светът скърби за тях. Хорът също смята, че Зевс властва по свой, нов закон. Втори епизод Прометей разкрива какво е направил за хората. Дарил ги е със знания: те различават вече сезоните и частите на деня. Научил ги е: да строят къщи, да строят кораби, да отглеждат животни. Създал е за тях азбуката, дарил им е числата. Създал е медицината и обработката на металите, научил ги е да тълкуват сънища и как да принасят жертви, предал им е ясновидството. Прометей съжалява, че съдбата му е такава. Обсъжда с Хора кой управлява съдбата и намеква, че и Зевс се подчинява на Съдбата. Напрежението нараства, защото Хорът започва да подозира, че Прометей крие нещо важно. Втори стазим Хорът гледа философски на нещата: всичко е променливо и несигурно. Прометей прекомерно е почел човешкия род, но подкрепа от него няма да получи. Защото хората са слаби и се подчиняват на Зевс. Трети епизод На сцената се втурва обезумялата Ио. Тя разказва как е била превърната в крава заради Зевсовата страст. Прометей й разкрива бъдните й мъки. Казва й, че Йонийският залив ще бъде наречен на нея, че ще роди син Епаф, че нейни наследнички, данаидите, ще убият съпрузите си, но една от тях ще запази своя и тяхното дете ще основе царски род в Аргос. Неин правнук (“третият след десет поколения”) ще избави Прометей от мъките. Казва, че Зевс ще бъде свален заради безумните си планове – от свой син. Ио побягва, подгонена отново от стършела. Трети стазим Хорът оплаква неравните бракове. Никой не иска подобно на Ио да бъде харесан от бог. Екзод В присъствието на Хора Прометей злорадства за съдбата на Зевс, който ще бъде свален от трона. На съвета на Хора да не се горещи Прометей отвръща, че не му е писано да бъде наказан за злорадството. Появява се Хермес, пратеникът на Зевс. Мисията му – да научи кой ще свали Зевс – се оказва неуспешна. Въпреки заплахите, Прометей е непреклонен – той е видял как падат двамата предшественици на Зевс, затова и не се страхува от новите богове. Хермес съветва Хора да се спасява, защото се задава Зевсовият гняв. Хорът обаче остава верен на Прометей. Зевс праща буря и Прометей потъва вдън земя заедно със скалата. _^_ Цитат на деня “За Прометей съществуват четири предания. Според първото той предал боговете заради хората, ето защо и бил прикован върху скала в Кавказ, а орлите, които боговете му пращали, изкълвавали черния му дроб веднага щом той започнел да расте. Според втория измъченият Прометей, за да се спаси от орлите, се притискал все по-дълбоко в скалата, докато не се слял с нея изцяло. Според третото минали хиляда години и за неговата измяна забравили – забравили боговете, орлите също забравили, забравил дори и той самият. Според четвъртото всички се уморили от тази безпричинност. Боговете се уморили, орлите и те се уморили, уморено се затворила раната. Останали необяснимите скали… Преданието се опитва да обясни необяснимото. Тъй като за своя основа преданието има истината, то, ще не ще, се връща към необяснимото.” Франц Кафка, “Прометей” _^_ Благодеянията на Прометей (есе) Малцина знаят колко много са даровете, които Прометей прави на хората според трагедията на Есхил. Всички си спомнят, че той е откраднал за тях огъня. И толкоз. За тази му вина става дума още в началото на трагедията. Но по-нататък идва друго. Нека си го припомним. Във втория епизод на “Прикованият Прометей” героят разказва как е дарил хората със способността да различават сезоните и частите на деня. Направил ги е чувствителни към времето, направил ги е да отчитат времето. Научил ги е да строят къщи и кораби, да отглеждат домашни животни. Научил ги е да впрягат коне. Създал е за тях азбуката, дарил им е числата. Създал е медицината и обработката на металите. Научил ги е да тълкуват сънища и как да принасят жертви, предал им е ясновидството. Всички тези дарове превръщат Прометей в божество, което носи цялата отговорност за човешкото общество и култура. Това, от една страна, показва, че Есхил разработва един много стар мит. Второ, Есхил е дълбоко религиозен. Защото според него хората живеят в един свят, организиран и облагороден от боговете, а не от тях самите. По времето на Еврипид, само едно-две поколения по-късно, вярата в боговете ще се окаже силно разколебана. Атинското гражданско общество ще е склонно да отхвърля значението на обредите и почитането на боговете. Постъпките на хората няма да са ръководени отгоре, а ще са плод единствено на човешките интереси, емоции, дори афекти. Религиозният печат върху света на Есхил е от значение, ако искаме да разберем какво наистина е искал да представи в трагедия като “Прикованият Прометей”. Защото гръцките философи отрано подлагат религията и митовете си на скептична оценка. Още преди да се роди Есхил, в Сицилия живее и твори философски поеми един автор, който ще подложи митологията на ревизия. Това е Ксенофан, според когото боговете носят човешки образи, защото са измислени от хората. Доста еретично звучи следствието от това. Според него ако биковете имаха богове, те щяха да бъдат с бичи глави и рога, а боговете на конете би следвало да са с гриви и копита. Два века след Есхил пък ще се появи прозаикът Евхемер, който ще напише разказ за фантастично пътешествие до група острови в Индийския океан. Там пътешествениците виждат колона с надпис, разказващ за живота на Уран, Кронос и Зевс. Те се оказват някогашни царе, обожествени след смъртта си от хората в знак на признателност. Това е рационализиране на митологията в духа на елинизма, както се е наричала епохата на Евхемер. Боговете са велики хора. Но Прометей – дарителят на изкуствата и науките при Есхил е именно бог. Неговият бунт не е можел да бъде пример за хората. Наистина – той е божество, което не е част от Олимпийския кръг. Той е и бог, който с това се оказва конкурент на други божества. Дал е на хората това, което традиционният грък, по-точно атинянинът, е смятал, че дължи главно на Атина Палада и Хермес. А и на Хефест – на него също се приписвали просветителски акции сред хората, той бил приятел на Прометей. Информация за това черпим от т.н. Омирови химни, друга много древна творба. Но Прометей наистина е по-старо божество от олимпийските богове. Нали се пада на Атина, Хермес и Хефест нещо като чичо-дядо. Затова и даровете, които Прометей прави на хората, могат да бъдат разгледани като дарове на интуицията, въздигната във бог. Прометей определено е бил божество на предзнанието – нали и в трагедията на Есхил той знае нещо, което дори Зевс не знае. Даровете му в този смисъл могат да се схванат и като дарове на една свръхчовешка и надчовешка стихия, свързана с познание, което не е опитно. С него са свързани и други сюжети – различни от разработения от Есхил. Например според далеч по-късния автор Аполодор Прометей направо е създал хората от вода и пръст. Че на всичкото отгоре ги направил да гледат в небето като самите богове – по подобие на боговете. Това пък го допълва Овидий. Обаче други автори изобщо и не са чували за ролята на Прометей в културното развитие на човеството – достатъчно е да вземем за пример “Антигона” на Софокъл. Съществува един мит, според който раздразненият Зевс решил да унищожи човешкия род, но за разлика от ситуацията в “Прикованият Прометей” изпълнил решението си като изпратил потоп. Но все пак оставил една двойка хора, за да тръгне от тях новия човешки род. Това били синът на Прометей Девкалион и дъщерята на брат му Епиметей, Пира. Те създали новия човешки род като хвърляли камъни зад гърбовете си – Девкалион създавал мъже, Пира – жени. За този мит пак ни съобщава Овидий. Но основният източник, който ни разказва за делата на Прометей освен Есхил, е по-старият автор Хезиод. Според него Прометей пожалил хората, но тайно им занесъл огъня, скривайки го в тръстиково стъбло. Нали тръстиковото стъбло е кухо. Хезиод ни разказва подробно и нещо, за което Есхил само намеква. Прометей научил хората как да принасят жертви на боговете. Как? Ами като запазват крехкото месо за себе си, а на боговете оставят кокалите и жилите, намазани богато с лой. Тази измама е двусмислена. От една страна, Прометей учи хората да оставят за себе си по-доброто за ядене. Но от друга, боговете и без това не се хранят с храната на хората – те се нуждаят от дима на жертвените животни, а най-добре гори именно “куклата”, която изобретява Прометей. Прометей има черти, които го сближават с Одисей. Той е хитрец. Той е културен герой. Той е медиатор. Ама че тежки думи. Какво всъщност означава това “културен герой”? Че Прометей е герой, който за разлика от Ахил не само знае как да върти меча, но и ходи на театър и на изложби? Не, разбира се. Културен герой според антрополозите е такава фигура в митологията, която осигурява на хората връзка с боговете и дава на хората всичко онова, което представлява нововъведение, развиващо обществото. “Медиатор”, т.е. свръзка между хората и боговете. Културен герой е не само Прометей. Такъв например е Рахан, героят от комиксите. Такава е и змията от Стария завет. Но приликите свършват дотук. Рахан изобретява огъня, като се сеща да търка тънка пръчка с остър край върху изгнила коруба. След това наблюдава как листата летят от дърветата и пак се сеща – този път да опъне платно върху мачта. Родил се е корабът-платноход. След това наблюдава как, докато чисти риба, водата се стича по люспите й, без да пръска на всички страни, и нарежда каменни плочи под един чучур. По подобен начин измисля водопровода и какво ли още не. Тук няма мит, всичко е логично, обяснено с наблюдателността на подражаващия на природата човек. Културният герой е митичен персонаж, но неговите постижения са списък с първите успехи на хората в обществената практика. Само дето тези постижения са изведени от историята в едно монументално, кръгово, повтарящо се време. Само културният герой е можел да си позволи свободата да открадне от боговете или да изобрети нещо, което също е нарушаване на съществуващия ред. Всеки нов предмет носи със себе си нови ползи, но и нови злини. Онова, което древните са приписвали като дело на културния герой, днес го смятаме за резултат от дейността на човешкия колектив. Но списъкът с най-важни постижения почти не се е променил – за това свидетелства компютърната игра “Цивилизацията”. Когато говорим за даровете на Прометей, накрая, не бива да забравяме и две други неща. Едното е, че той е накарал хората да осъзнаят времето, ритъма. Да започнат да измерват. А това значи, че им е дал и историята. Усещането за край. Някъде Есхил бил казал, че посвещава трагедиите си на времето. Другото е в тясна връзка с първото. За какво намеква Прометей, когато говори за слепите надежди, които е дарил на хората? Да, той ги е направил способни на илюзии. Дал им е надеждата – нещо като наркотик, но без пристрастяване и болка. Хезиод разказва как е реагирал Зевс. В отговор на Прометеевия ход с даряването на надеждите Зевс решил да отмъсти на него, както и на хората. И наредил да бъде създадена жената. Хефест забъркал кал и я опекъл, а Атина я облякла в сребърна дреха и я увенчала със златен венец. Хермес й вдъхнал в гърдите лъжлива и хитра душа. Нарекли я Пандора, защото всички богове я дарили с някакви чарове, с които тя да съблазнява. Накрая я пратили на Епиметей, Прометеевия брат. После всички знаем какво последвало. Тя отворила кутията, в която били затворени човешките пороци и нещастия, но така се уплашила, като взели да изскачат, че в един момент успяла да хлопне капака. Точно под носа на надеждата. Единствено тя останала на дъното. Веднъж дарена от Прометей, чрез Пандора надеждата отново била отнета на хората. Това са различни митове, свързани с Прометей. Различни версии за неговата роля в отношенията между хората и света на боговете. Есхиловата трактовка на образа на Прометей не може да ни остави равнодушни, защото според нея Прометей извършва акт на едно огромно безвъзмездно дарение. Хората прогледнали. Получили история, защото знаели вече да измерват времето. Знаели, че изобщо съществува времето. Животът им станал по-лек с откриването на занаятите и науките. Но далеч по-важно е, че с помощта на жертвоприношенията те можели да омилостивяват боговете. Есхил ни разказва как с помощта на Прометей хората се сдобряват с новите властници – олимпийските богове. Но хората съвсем не станали сами богове. Те си останали еднодневки. На Есхил е била чужда представата, че науката прави човека всемогъщ. Било му е чуждо и разбирането, че човек трябва и може да властва над силите на природата. За Есхил човекът е трябвало да търси съгласие със силите на природата, със стихиите. И даровете на Есхил съвсем не са открития, които да правят хората могъщи, да им дават власт. Чрез тях хората са можели по-добре да разговарят с боговете.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × four =