“През чумавото” – Йордан Йовков

Мотото на разказа цитира стар летопис, който говори за времето на чумата. Текстът въвежда не събитието, а слуха за него: „Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкова много, че не сварвали да ги погребват.” Заглавието означава едновременно „чумавото” като пределна ситуация, в която се разкрива човешката същност, от една страна, и „чумавото” като гледна точка, от друга. Общността „през чумавото” разчита и тълкува случващото се и произвежда действия. Тиха „през (по време на, но и срещу, въпреки) чумавото” осъществява сватбата си. Текстът графично отделя двете си части – едната въвежда вестта за чумата, а другата – вестта за сватбата. „Страшната вест” се оказва призма, през която другият се мисли за „молепсан от чума”, гледна точка, през която се възприема „нездравото, задушно” време и „огнената линия на пожарите, сключена в огромен кръг”. Нещо повече, „всички тия неща, твърде обикновени във всяко друго време, сега добиваха смисъла на знамения.” Констатацията, че „чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде”, изговаря „логиката” на страха и надеждата, която управлява сюжета на разказа. Сцената на срещата на старците с Хаджи Драган демонстрира разликата в емоционалния контекст, през който се четат събитията. жизнеността, хубостта и веселието, персонифицирани от хаджията и дъщерята му, конкурират „мъдрото, отмерено и бавно” говорене на дядо Нейко за чумата. Сцената залага на редуването на двете интерпретации, които в крайна сметка произвеждат противоположни твърдения. На твърдението на дядо Нейко, че „хората мрат…”, е противопоставена новата логика на хаджи Драган: „Кой мре? Къде мрат? /…/ Никаква чума няма, ви казвам аз. /…/ … ако имаше чума, залавях ли сватба?” Преобърнатата причинно-следствена връзка пробужда „надеждата, която всеки таеше в себе си”. Втората част като че ли крачка по крачка се връща към първата. Опитът да бъде променена логиката на случващото се оказва неуспешен. Сватбата не успява да отмени чумата. Страхът от наближаващата смърт изплува изпод ритуала, деформира го, променя смисъла му. Сватбата е възприета първоначално като лудост: „Какво е туй? Луди хора ли има в селото?”, „Луд ли е? В такова време!”. Други са „като замаяни”, „чудят” се. Чудноватата сватба постепенно се превръща в лек срещу чудовищната вест. Многократно повторено от дядо Нейко, твърдението на хаджи Драган е точната антитеза на мнението, че сватбата е лудост, щом има чума: „Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?” Както в сцената на срещата между хаджията и старците, селото се ободрява и развеселява. „Сладкото опиянение на виното”, което ги „люлееше на люлки”, има своя паралелен сюжетен ход – „залюлялото се от единия край на двора до другия” хоро. Молепсаните от страха хора сега са молепсани от лудост: „Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани.” Но както старците, минавайки през двора на хаджи Драган, тълкуват жълтите едри дюли и черните гроздове като „прокоба на напаст” („… старците си помислиха, че ако те изглеждат тъй хубави, то е затуй, защото утре не ще има ръце, които да ги откъснат”), така и сватбата е „небивала”, защото утре няма да има кой да се весели („Щом се приберяха у дома си, същите тия хора, които се бяха веселили на сватбата, сега… /…/ изглеждаха бледи и измъчени като мъртъвци”). Зад „болното” веселие на сватбата започва да изплува „нездравото” чумаво време, зад смеха – страхът (смееха се, за да прикрият страха си”), зад събралото се на сватбата „цяло село” – самотата. Мотивът за отчуждението и съмнението от първата част („На другия ден всеки мислеше съседа си молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостваше вратите.”) е подхванат отново във втората: „И гледаха се плахо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо лошо и не го казва. /…/ Щом се приберяха у дома си, /…/ заключваха вратите си и плахо се ослушваха”. „Страшната мора”, която „души” хората, когато заспиват, трансформира задушното време в началото на текста. Пожарите – знамения на идващата смърт („А вечер пожарите светеха на Балкана”) – очертават сключващия се кръг на страха. Появата на орлите окончателно измества логиката на надеждата и връща логиката на страха: „къде можеха да отиват тия орли, ако не там, където има мърша, където има леш. Отиваха право към долните села, а там беше чумата, там мряха хора. Никой не каза това, но всеки си го помисли.” Ритуалният плач се превръща в оплакване, което дава воля на потисканите страхове: „Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си.” Сватбата – като единение на общността в забравата на опиянението и веселието – не успява да измести страха от смъртта. Лудешко веселие е реакцията на обезумяващите от ужас хора. Разказът отказва да разясни „загадката” на сватбата, може би защото за общността тя е инструмент за справяне с нещастието. Но и героинята, както съселяните й, чрез сватбата си се опитва да се справи с личната си драма: „И Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи.” както общността прикрива страха от чумата, така Тиха прикрива чувствата си. Сцената в черквата огласява страховете на общността („Аааа! Дошла, чумата дошла!”), но и ги материализира чрез завърналия се Величко – „почернял, прашен”, „чумав”. Страшната дума, от която всички се разбягват, е изречена многократно, но чумата става факт от действителността едва когато Тиха остава сама с героя, т. е. когато достига до истината за любовта си, до истинската си сватба. Мълчаливият, тих жест на Тиха, който „през чумавото” осъществява сватбата, преобръща словата и действията на майката – „син ми е, а е чумав” вече е „чумав е, но го обичам”. Всъщност жестът на Тиха снема и противоречивите логики, които общността е възприемала – „има чума, значи не може да има сватба” и „има сватба, значи няма чума”, – в парадокса „има чума, има и сватба”. Обезумяла от ужас, общността окончателно се разпада, а героите „през чумавото” успяват да достигнат един до друг, през смъртта да осъществят сватбата си. Мълчаливата финална сцена се осъществява чрез мотива на погледа: очите на майката, които „бяха като на луда”, са противопоставени на отправения към Величко поглед на Тиха – „и го загледа в очите”. Стореното е разчетено в последното изречение, където „Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.” По този начин текстът разкрива и последния – морален – смисъл на случилото се, който е заложен в мотото: за общността чумата се е случила „Божем попущением” и е „грех ради наших”, грях пред доброто, милостта, любовта, пред човешкото у човека.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven − 9 =