„ПРЕЗ ЧУМАВОТО”

Подобно на останалите творби в сборника „Старопланински легенди”, и в разказа „През чумавото” става дума за любов и смърт. Мотото от „стар летопис” въвежда в атмосферата на представяните събития. Разказът трябва да покаже какво се случва във времената на смъртно изпитание, как през страшното „чумаво” време хората успяват да опазят белезите на човешкото. Чумата има устойчив фолклорен образ. Тя обикновено е с женски черти и е обобщение на всички страхове, които владеят хората пред лицето на опасната неизвестност. При нейното нашествие всички са безпомощни, никакви качества, никакви героични жестове не са в състояние да внесат успокоение и да открият път към спасението. Именно тези черти поставят чумата в основата на такива жанрове като баладата например. И фолклорната, и литературната балада се привлечени от заложения в образа драматизъм, от възможността да се изследва трагизмът на обречените. Йовковият разказ се въползва от богатството на традицията – и равнището на сюжета, и при моделиране на образите, и при разрешаването на конфликта. В началото на разказа чумата е само слух, който се оказва достатъчен, за да смути душите и да затвори къщите. Както добре знаем, неизвестността е основен източник на страха. Писателят се оказва великолепен познавач на механизмите на страха – той показва как „болното време” се превръща в „болно място”, където хората четат страшните знамения. Разчитането на прокоби и знамения е най-точният показател за ситуациите на преход, на тревожност. Знаците трябва да прояснят по някакъв начин ситуацията, да преодолеят мъчителните състояния на неопределеност. Основният проблем на всяко „болно място” е доколко може да се намери изход от него. Творбата на Йовков е точно това – тя „проверява” възможността да се надделее над несигурността и страха. Нека да проследим предложените и отхвърлените решения. Първото решение е маркирано съвсем бегло – хората се събират „да тълкуват новината” за чумата и се чувстват сплотени пред общата заплаха – „И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят.” Когато опасността е „за всички”, и самото чувство за страх се „преразпределя”. Тук общността се явява като своеобразен психологически щит, където отделният индивид може да повярва в своята сигурност. Страхът бива символично победен от колективното споделяне, затова и смехът може да се завърне. Второто решение е изведено от друга логика. Ако външното пространство е опасно и „болно”, то трябва да се изградят някакви нови защитени и сигурни пространства. Тук колективът се явява не като спасително място на споделянето, а като източник на опасността. Всеки сам поема в ръцете си спасението, изолира се от възможните контакти с опасността. Символ на това решение стават залостените врати на къщите – „На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите.” Този подход на изолиране от опасността е много важен за по-нататъшните внушения на разказа. Той полага в основата си личната грижа и изоставянето на другите. Тук връзките и сцепленията между членовете на общността престават да работят. Болният става опасен „чужденец”, с когото всякакви контакти са забранени. Третото решение залага на символичните защитни действия, които биха могли да въздействат върху злото, да неутрализират бедата. Това е типичен митически модел на реагиране – прибягване до заклинанието, магията – „Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба.” Магията е процедура по символично въздействие – тя неутрализира злото, като го обезсилва чрез определени знакови построения, които играят ролята на „прегради”. Червената нишка тук има същата роля, както и затворената врата, тя символично препречва пътя на чумата към „скрилите” се зад магията хора. Всички тези бързо взети и добре познати решения обаче се оказват неефективни. Страхът от чумата е застрашил самия социален ред и е открил пътя за нови беди. Освен болестта и гледът става реална опасност. Необходимо е ново решение и общността го открива в образа на хаджи Драган. Това е човекът, чиито тежки порти са „обковани с желязо”, а хамбарите му са пълни. По традиция доверието се делегира на онзи, който изглежда най-силен, най-неуязвим за злото. Следователно това е четвъртото намерено решение – откриването на специфичната фигура на водача спасител: „Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драган започна да се шепна по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси селото.” Хаджи Драган се оказва добър лечител. Той прекрасно знае, че страхът се наждае преди всичко от символична терапия. Това означава, че трябва да се изгради някаква нова ситуация, в която чумата да бъде символично елиминирана, да стане безопасна и неважна. Обявяването на сватбата на Тиха е тъкмо такъв жест – ако чумата е актуалността на смъртта, то сватбата е актуалността на живота, ритуал на възраждащата се надежда. Жестът на хаджи Драган носи всички белези на героичния поведенчески модел – той пренебрегва заплахата, надсмива й се, предизвиква я. В сянката на тези жестове и застрашените са склонни да се обърнат към вярата, да усетят полъха на надеждата. Тук работи логиката по аналогия – след като водачът не се страхува от злото, следователно то не е страшно и за всички останали. Основна характеристика на водаческата фигура е найният силен идентификационен потенциал – вярващите „поемат” със сърцата си силата и безстрашието на своя вожд. В четвъртото решение водачът е „преграда” от друг тип, която обаче съхранява функционалните аналогии с червения конец в магията и залостените порти в реалността. И така, сватбеният ритуал има задачата да зачертае чумата, да заглуши чрез веселието страха от смъртта – „Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се едни други, играеха до премаляване.” Така представената ситуация има дълбоки корени в културната традиция – тя е известна като „пир по време на чума”. Този пир е последната въможност на човека да бъде, макар и трагичен, победител, да се надсмее над присъстващата безпощадна смърт. Подобни „пирове” и „сватби” са винаги двойствени – в тях живот и смърт са тясно преплетени. Затова и сватбата на Тиха не се превръща в място на избавлението, тя е същото „болно” място. В едно изречение ситуацията е обобщена точно в тази посока – „Но имаше нещо болно в това веселие.” Съвсем по схемата на баладичните решения чумата се явява, за да преобрази съдбите на героите и да открои символните параметри на ситуацията. Моделът на сватбата смърт, така последователно използван в целия сборник „Старопланински легенди”, се задейства с появата на болния Величко в църквата. Литературната, а и фолклорната традиция добре познават мотива за завръщането на мъртвия гост. Така и в разглеждания разказ Величко изиграва тази популярна роля, той пристига като отхвърления, но незабравен жених, за да отнесе своята избраница и да се „венчае” с нея в селенията на смъртта, С появата на болния всички досегашни ритуали и изпитвани форми на спасение са се оказали провалени. Чумата се е явила и е обърнала всички в бягство. Тъкмо бягството е петото поредно решение, предприето в тази творба. Бягството е пределният израз на човешката безпомощност, то е привършване и на последната капка вяра, че злото може да бъде победено. Край на ритуалите, край и на надеждите за победа – единственият останал шанс е да се отдалечим от злото. Писателят има обаче още една възможност, още едно последно решение. Последното, шесто, решение на кризисната ситуация се нарича саможертвена любов. Тогава когато общността е достигнала предела на своето разпадане – дори майката не смее да пристъпи към умиращия си син, – Йовков създава своя художествен мит за приобщаването. Прегръдката на Тиха и Величко очертава контурите на тази нова общност. Това е възвишената символична общност, която се основава на силата на любовта и съпричастието. Това е общността на саможертвата, на високо нравствените „легендарни” жестове, които имат ролята да координират света на ценностите. Спасенията са възможни – казва ни творбата, – трябва само да се намери правилният изход. Като фрагмент от смисловата „мрежа” на болестта и спасението е представена и самата Тиха. В голяма степен тя е изградена като жертвен образ. Обобщено казано – тя е „вградена” в ритуала, който трябва да спаси общността от страха и смъртта. В разказа „През чумавото” Йовков за пореден път показва, че добре владее кодовете на културната традиция и умело ги използва за налагане на своите внушения.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen − one =