“Преди да се родя” – Ивайло Петров

Повестта „Преди да се родя” на Ивайло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на вре¬мето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родината в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос – носител на човешките ценнос¬ти, е разколебан. Повестта „Преди да се родя” предлага нео¬бичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, се¬мейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното об¬щество е обвеяно с романтиката на един под¬реден, изконен свят, в който се формират ис¬тинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния ха¬рактер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е предста¬вен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непри¬нуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление сво¬ите истини за един свят, осъден да остане в миналото. „Преди да се родя” е пародирана автобиографична повест. Заглавието на творбата на Ивайло Петров привлича вниманието с необичайната си смислова насоченост. Читателят може би очаква повествование, изпълнено със спомени на други хора за основния персонаж, които биха били свързани с времето, отбелязано в заглавието. Едва ли обаче може сериозно да се възприеме възможността някой да разкаже за всичко преживяно от все още неродения човек. Ивайло Петров предлага своя обективен, но и иронично съпричастен поглед към патриархалния свят, част от който е той самият, както и неговите най-близки хора. Особеност на сюжета е, че обхваща всички важни събития от живота на рода, които предшестват раждането на разказвача. Експозицията представя рода и животът му. Текстът продължава с решението за женитба, сватосването, сгледата, откупването, кражбата и годежът. Най- важната част в текста, кулминацията е сватбата. Повестта завършва с раждането на разказвача. В текста има две сюжетни линии- основната представя живота и перипетиите на рода, а второстепенната- живота на епизодични герои от селото, допълващи представата за патриархалния живот. Използван е класически начин на разказване- композицията следва хронологията на събитията. Личния живот се вписва в природно- трудовия цикъл- зима-пролет-лято-есен. Цялата повест е представена през погледа на неродения разказвач- използвано е Аз- повествование за достоверност на изказа. Авторитети в текста също са пародирани. Бащата е описан през ироничния поглед като глуповат и свенлив младеж, който не е готов да поеме отговорността за продължение на рода, възложена му от семейството. Майката, Бера, е представена чрез своето покорство още в дома на баща си. За физическата и красота говори единствено художествения детайл- седефеното копче. Дядо Иван е реалист, скептик, прагматик човек. Оценява миналото, тачи умрелите, но е по-заинтересуван от настоящето- от патриархалните ценности, оцеляването на рода и продължението му. Жена му, баба Неда е груба прозаична жена. Тя е необразована и не притежава културните обноски характерни за аристократите, макара тя да се смята за такава. Но високото и самомнение за нея и рода е без никакво покритие. Патриархалните ритуали съпътстващи сватбата и раждането на разказвача, също са пародирани. Сватосването, сгледата, откупването и кражбата на момата в повестта са показани от една комична страна, не злонамерена, но представяща, част от грешките, случващи се в патриархалния свят, които дотогава не са показвани. Сватосването е пародирано чрез почистването на къщата и най-вече с мъките на дядото по закланата кокошка. По време на сгледата, Петър обърква Бера, защото при първата им среща от свенливост не вдига глава и от нея той вижда само едно седефено копче, а на седянката тези копчета са в изобилие. Откупването на невестата се превръща във военно сражение- игра на достойнство и „пуешко надуване”. Двата рода са с претенции на аристократи, но има разминаване между тези претенции и действителното. Комичността при кражбата на момата е постигната чрез объркването на момите и макар това да е добре дошло и за Петър, и за Бера те отново се събират. Сватбеният ритуал в повестта е представен през един силно пародиран поглед. Всички обичаи са спазени, но те са пародирани, чрез битовото снишаване- сватбата е „претупана”. Тя не се състои в църква, а в дома на семейството, защото невестата е открадната. Младоженците са специално пременени- Бера е забулена с було, взето на заем от съседите, както за да покаже невинността на булката, така и за да скрие сълзите и пролени по загубените дни в бащиния дом и предварителното оплакване на дните в новия, а Петър е облечен в шуба, а на главата му- наложен калпак. По време на венчавката младоженците са представени като „осъдени на смърт”. Пародирани са и трапезата и попът- той е пиян и вместо за молитви и благословии, той мисли за задоволяване на материалните си потребности от храна и ракия. Попът благо описва на младоженците семейния рай, който ги очаква- труден живот, изпълнен с мизерия и работа. Героите са пародирани и чрез съпоставката им с известни литературни личности. Трапезата и „благата ракия” са представени по-разгърнато и натуралистично, чрез използване на спортна терминология. В текста също е пародиран и ритуала на инициацията- прехода от детството кум зрелостта, чрез изпитания, който е свързан с патриархалния закон за продължението на рода. Раждането на разказвача е пародирано чрез съпоставката с раждането на телето. Баща му е много по-силно заинтересован от раждането на телето, отколкото на собственият си син. Той не приема поздравления за бъдещото си бащинство, дори не го докосва при раждането, само го поглежда от прага и си отива. Първото нещо, което вижда разказвача от света е беззъбата уста на баба Трена, комичността е разгърната и чрез досадната муха, която досажда на новородения разказвач. Любовта в произведението е пародирана чрез липсата на всякакви чувства у младите. Тя няма никакво значение- важно е продължението на рода. Сватбата на младите е просто поредното сключване на сделка, от която зависят човешки животи. Любовта няма място в патриархалния свят, тя или ще се появи с времето или не, но и в двата случая животът продължава по същия начин, колелото продължава се върти. Точно с тази житейска философия в патриархалния свят за хората смъртта е нещо напълно нормално и неизбежно. В основата на разбирането за смъртта стоят християнските вярвания, че човешката душа отива в отвъден свят и това зависи от божествената воля, затова смъртта не е нещо трагично, а част от естествения кръговрат на битието и човекът я приема. Когато Петър е на прага на смъртта, родителите му не скърбят така силно, въпреки че е първородния син, защото донякъде са претръпнали- погребали са и три други деца преди него, а сигурно ще погребат и други след него. Майката на Петър го оплаква по няколко пъти на ден, както от скръб, така и от егоистични подбуди- тя завижда на умрелите за мира и покоя и намеква, че и тя се е запътила натам. Баща му също не скърби за него. Той е прагматик и мисли не само за умрелите, а и за живите. Пародията е разгърната и чрез терзанията на дядото- той се тревожи много повече за икономическите проблеми- дълга и разорението, отколкото за загубата на първородния си син. За Бера смъртта на Петър е вдигане на цената й и самочувствието. Тя не скърби, но от егоизъм оплаква бъдещия си съпруг, напомняйки си, че човек е умрял само заради нея. Разбирането за щастието в двете семейства, живеещи в прагматичния патриархален свят е материалното. Те се надпреварват, като на фронта, кой ще поиска повече и не се интересуват от младите- бракът трябва да се състои, трябва да има продължение на рода. И двете семейства вдигат цените на децата си много по-високо от реалната им цена, а също не са и способни да платят обявената за другия цена. В крайна сметка сделката не се – щастието не е постигнато за нито една страна- никой не получава материалните си искания, а също и продължението на рода не е осигурено. Патриархалният живот за модерният човек се свързва с примитивния начин на живот. За него той е свързан с необразованост и отживели традиции. Дотогава патриархалният свят е представян като висша ценност и по-добро място за живеене въпреки ограниченията на този живот. Ивайло Петров показва този свят от нов ъгъл за обществото, представя го от гледната точка на модерния човек.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 − seven =