“Преди да се родя” – Ивайло Петров

Автобиографичната повест на Ивайло Петров насочва читателското внимание към света на “малкия” човек. Разкрива събития и герои, свързани с детството на автора. Но начинът, по който се разказва, провокира представите ни за патриархалния свят на нашите предци. Интересната позиция на повествователя – разказващ случващото се преди своето раждане – подсказва намерението на автора да погледне на ежедневното безпристрастно, отстранено. Авторът не избира обичайното идеализиране на отминалите години на род и семейство. Постигнато е изразително отразяване на грубия и суров живот в добруджанския край, през едни далечни и непознати за днешния читател времена. Представата за многолюдното селско семейство поставя акцент върху бедността. Децата са мръсни и гладни. Липсва намек за семеен уют и достойно съществуване, независимо от бита. Хората са душевно затъпели и лишени от възможност да намерят своето по-добро място в света. Не случайно грижата за живота е заявена от автора като “първата значителна глупост” на собствения му баща. Не само заради грозното и недостойното й реализиране. В тези авторови думи проличава и неуважение към онези, които са дали живот – може би заради това, че самите те са се оказали част от една гнусна игра, в която “примитивно” и “изгодно” са ключови думи. Разказването се концентрира около годежа, раждането и сватбата. Тези важни семейни обреди гарантират утвърждаването на основни ценности за патриархалната общност. Изброените ритуали сплотяват общността, заздравяват родовите връзки и осигуряват бъдещо поколение. Раждането в нашата култура е не само радостно събитие. То се почита посредством поредица от обредни действия, които отразяват суеверията на българина. Наричат се благопожелания, спазват се определени забрани, за да се съхрани чистотата на крехкия живот. В повестта обаче този повратен житейски момент е представен като твърде ежедневен, лишен от тайнство. Всъщност достигането до мига на раждането преобръща много от традиционно установените практики. На много места постигнатите комични ефекти карат читателя да се забавлява, но намеренията на автора са по скоро с тъга да пародира онзи изостанал, битово принизен свят от детството му. Всички важни семейни ритуали са загубили традиционния си възвишен и тържествен характер. Хората и техните действия са глуповати, изпълнени с невежество, духовна недоразвитост и липса на ценности. Обвързаността между двамата герои – Бера и Петър – не се представя като едно нормално семейно начало. Чувствата са притъпени. Липсват душевни терзания, колебания. Има само простоват свян и първичност. Вероятно поради това, Ивайло Петров почти не отделя място в творбата, за да разгърне темата за любовта. Вярно е, че за патриархалния свят е по-важно продължението на рода. За любовта като проява на чувственост – място няма! Но самата сватба е разиграна по твърде отблъскващ начин. Решението за нея е оповестено в обора. Намесват се сватовници. Предстоят тежки, подобни на военно сражение, преговори. Следват пазарлъци за откупването на мома. Повествователят предлага не просто една комична гледна точка към събитията. Той създава у читателя усещането за алчност и високомерие. Крайният резултат е една набързо стъкмена сватба, споменът от която носи усещането за бреме, отколкото за нещо вълнуващо. Авторът е още по-краен в опита да преосмисли иронично патриархалното, когато представя как бъдещата родилка е подложена на изпитание – пада от диканята и едвам се спасява от смъртта. Още по-разтърсващо е представянето на самото раждане. Самото разказване за него върви заедно с разказа за раждането на мъжко теле. Това до голяма степен омаловажава стойността на човека и го приравнява до животинското. А това разкрива и мястото, което родът отрежда на човека! Не онзи идиличен, патриархален род, а родът на Ивайло Петров, чийто бит е сведен до вековна кал, мръсотия и бълхи. По-страшното в случая е нежеланието за промяна, което е обсебило хората на този род. Ивайло Петров със смях отхвърля ценностите на своето време – и това, в което се е родил, и в това, в което живее като възрастен. Авторът е потърсил гледната точка на търсещия модерен човек, който се прощава с миналото, белязано от духовна ограниченост, материална нищета и примитивност. Но в същото време не се заблуждава, че настоящето, макар развито и модерно, ни прави подвластни на други фалшиви и отблъскващи прояви.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two + 11 =