“Преди да се родя” – Ивайло Петров

Повестта „Преди да се родя” предлага нео¬бичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, се¬мейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното об¬щество е обвеяно с романтиката на един под¬реден, изконен свят, в който се формират ис¬тинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния ха¬рактер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е предста¬вен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непри¬нуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление сво¬ите истини за един свят, осъден да остане в миналото. Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го пре¬одолява чрез добродушно осмиване. Ирони¬ята и самоиронията са основно средство на изображение. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е и участник в повествованието, и наблюдател на случва¬щото се, и коментатор на събитията, и съдник от позицията на духовното превъзходство на човек, който съпоставя модерния, бързо раз-виващ се свят с изостаналия селски бит. Неп¬рекъснато се променя гледната точка и се прескача в различни времеви измерения. То¬зи начин на разказване създава динамичност на повествованието и усещане за неустойчивост на модела на патриархалния свят. Самоиронията е средство за дистанциране отбита, който трябва да бъде показан в истин¬ската му светлина. Ивайло Петров разколебава идеализираната представа за патриархалното общество, което създава и съхранява ис¬тинската нравственост, високите духовни стой¬ности и вечните ценности. Преобърнатият свят в повестта говори за желанието на авторовото поколение да развенчае мита за неповторимо¬то минало, към което трябва да се изпитва неп¬реодолима носталгия. В повестта е отразен не само погледът на човек, живял в две общества – патриархално и тоталитарно, а и конфликтът между поколенията, който, отричащ или доб¬ронамерен, води към развитие напред. Иро-нията и самоиронията на Ивайло Петров са насочени към минало и настояще, към начина на мислене и отношение към света и се осъ¬ществява чрез различните, често самоизключ-ващи се езикови и стилистични пластове, кои¬то създават усещането за абсурдност и хумористичност на възприемането. Самоиронията при всички случаи е добронамерена, а не от¬ричаща, защото е подплатена с обичта към най-близките, към рода и родното. Самоиро¬нията е средство да надмогнеш онова, което не приемаш в света около себе си, да се дистанцираш от него и да съхраниш духовните си търсения. В непрекъснатата съпоставка на вре¬мената – преди и сега, разказвачът осмисля съществованието си, открива и утвърждава действително стойностното и се прощава с ус¬мивка с низкото, с духовната ограниченост, с невежеството и простотията. Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най-ум¬ните, но първата значима глупост извърши ед¬ва на шестнадесет години и два месеца”. То разколебава и преобръща изконните патри¬архални ценности: уважение към родителите, почит към по-възрастните, спазване на родо¬вата йерархия, послушание и подчинение. То е знак за другомислие, за преоценка и съмне¬ние. Бавно, стъпка по стъпка, Ивайло Петров ри¬сува картината на селския бит, в който трайно са се настанили мизерията и мръсотията, прес¬метливостта и лукавството, невежеството и хит¬ростта, духовната ограниченост и самомнителността, но едновременно с това съществуват здравите човешки взаимоотношения, отговор¬ността към близките, спазването на общопри¬етите морални норми. Абсурдният разказвач – нероденият още син, наблюдава и оценява от дистанцията на времето и пространството случващото се. Сливат се и се разграничават минало, настояще и бъдеще, едно събитие е представено от различен ъгъл, „Видяно”е през „различни”очи. Авторът желае да накара хора¬та да преценят и преосмислят времето откъм обикновената, делничната му страна, да отк¬рият истината, която винаги е разнолика, да потърсят смисъла на битието и да се запитат „защо сме такива? ”, за да могат да си обяснят настоящето и бъдещето. Най-важното събитие, което ще доведе до появата на разказвача на бял свят – женитба¬та на родителите му, е представено максимал¬но хумористично, като иронията засяга и вън¬шния вид, и духовния свят на създателите му. Бащата е едва на „ шестнадесет години и два месеца” – възраст твърде незряла за ролята, която трябва да изпълнява – глава на семей¬ство. С добродушно принизяване авторът опис¬ва вида му: „…баща ми подсмърчаше в някое кьоше, обираше мазилката на стената и не сме¬еше да погледне встрани, да не би да стане нужда да отговаря, ако някой го запита нещо. Така че до момента, в който решиха да го же¬нят баба и дядо, той можеше да разлайва селс¬ките кучета, да си връзва самостоятелно по¬турите и да си бърше носа с ръкава на антерията.” Единствената цел на женитбата е „да се сдобият с още две работни ръце”. Момъкът е длъжен да изпълнява всичко, което му нареж¬дат. Неговите желания са неопределени и ни¬кой не се интересува от тях. Каква красота и романтика може да има в този начин на живот,когато липсва самостоятел¬ността на избора, а личната воля няма никаква стойност. Ограниченост и безнадеждна изос¬таналост определят духовния мир на момъка, кръгозорът му е максимално стеснен, но по това той не се различава от околните. Светът за него се заключава в пределите на селото, до¬ма и полската работа. Бедността е съпътствана от простотия, невежество и примитивност на бита и на мисълта. Със силна ирония авторът описва „изключителните обстоятелства”, при които стават годежът и женитбата: „Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си… “Той изпълнява безро¬потно всички ритуали, изисквани от традиция¬та, но нищо не стига до сърцето му. За разказ¬вача „единствената умна постъпка”, която баща му е извършил през живота си, е „философското” понасяне на жестокия побой след седянката, без да отвръща на ударите. Съзна¬телното принизяване се отнася до традицион¬ното послушание, което изключва проявата на собствена воля или характер, на желание сам да направляваш живота си. Разказвачът гледа на бащата от дистанцията на времето, на ду¬ховно разграничилия се човек, който има пра¬во да се надсмее над героя и над света, защо¬то е бил част от него, познава го, но е успял да го преосмисли и да се дистанцира. В отношението към бащата са чужди понятия като ува¬жение и почитание. На него е погледнато като на типичен представителна родовото общес¬тво, който носи всичките му недостатъци и дос¬тойнства. Разказвачът не си затваря очите пред неговата простотия, нечистоплътност, необразованост, духовна ограниченост: „Той знаеше само стотина думи от родната си реч, с кои то си служеше в крайни случаи, и сега му беше невъзможно да изрази сложните си преживява¬ния”; „ Тьрговчето, което не знаеше да умножи три по четири, не откъсваше очи от козиняви-те си цървули… ” Рисуваният свят би бил отб¬лъскващ, ако зад всяка дума не прозираше самоиронията на човек, който беззлобно се надсмива над миналото, но и над себе си. Ав¬торът преобръща патриархалния свят и го представя откъм делничната му сивота. В този свят жената заема неравностойно място. Задомяването й е повод за материално догова¬ряне и недостоен пазарлък. Оглеждането, оце¬няването, краденето и продаването са обичай¬ни ритуали. Но и жената носи своите недоста¬тъци, формирани от времето – без да се отли¬чава с особени достойнства, майката се стре¬ми към по-заможен съпруг, като любовта е пос¬ледното нещо, което гарантира благополучие¬то й и което я интересува. Водещият материа¬лен интерес е силно иронизиран в епизода с краденето на невястата. По погрешка отведена в друг дом, майката няма нищо против да остане в богаташката къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, изпъстрен с кръстчета от ко¬коши крака, и тихо заплака за този двор, за го¬лямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее от сега нататък.” Тя обаче безропотно се примирява със съдбата си и отреденото й място в бедняшкия дом. Иронично са представени и добродетелите на българката, опоетизирани през вековете и във фолклора, и в българската лирика: „Като всич¬ки българки, и тя живееше на този свят за една¬та чест и очакваше с нетърпение някой дай я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я вземе за лекомислена” или: „ Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя ка¬пак, и Вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невин¬ността бяха чист капитал за девойките и май¬ка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо.” Иронията е насочена към фал¬шивата същност на изпразнените от съдържа¬ние ценности. Авторът отрича онова поведе¬ние, което не е плод на действително осмисле¬ното и прието като духовна същност човешко съществование, а е робуване на общоприета задължителна традиция. Времето безвъзвратно разрушава устоите на родовото общество, защото човекът става значим като личност, а не като част от рода, и трябва да съизмерва себе си с новото, а това задължително минава през отричането и освобождаването от родо¬вите традиции. Старият свят събужда поняко¬га носталгия в душата на разказвача, защото миналото, където остават детството и родният дом, винаги е обвеяно с романтика и обич: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните но¬щи, пълни с караконджули и конекрадци! ”Това е гласът на чувствата, но разказвачът е воден по-често от гласа на разума. А разумът, заедно с парадоксално-пародийното виждане на мина¬лото, отхвърля света, в който водещи са мате¬риалната мизерия и духовната ограниченост. В повестта самоиронията се свързва с неп¬рекъснатия паралел преди – сега. Абсурдният разказвач – нероденото дете, е свидетел на събитията отпреди появяването си на бял свят и гледа отвисоко на случващото се. Но той жи¬вее и в друга епоха – на забравените патриар¬хални ценности. Съпоставяйки минало и настояще, авторът не се ограничава с иронизира¬не на миналото. Самоиронията засяга и насто¬ящето, защото светът на модерния, забързан и променящ се град също носи своите негати¬ви. Така в повестта се оказват противопоста¬вени минало – настояще, патриархален свят – тоталитарно общество, село – град. Авторът е едновременно дистанциран и от семейството си, и от рода, и от нравите, и от духовността. Различните епохи изграждат различни ценнос¬ти, но въпросът, който стои и пред твореца, и пред читателя, е дали новите ценности са по-съвършени от старите, дали новото време е по-добро от изминалото, стават ли хората по-добродетелни и духовно издигнати. Разказва¬чът отхвърля света на своето детство, защото в него е открил лицемерие, хитрост, скъперни¬чество, посредственост, пресметливост, гру¬бост, невежество. Той е израсъл в този свят, бил е част от него, но е успял да се отърси от онова, което не харесва и не приема. Духовно дистанциран, повествователят се присмива над всичко, останало в миналото, но и над се¬бе си. Способността за самоирония му дава възможност да се вглежда критично и в своята съвременност, и в своя живот, да не приема особено на сериозно себе си и околните и така да запази бодрия си дух и свежия поглед към реалността. В различен вид или под различна форма авторът открива същите недостатъци, които отрича в миналото, в новия свят: „Разби¬ра се, времето безпощадно променя всичко, про¬меня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъв¬ременено, но другояче не може и да бъде, прог¬ресът си казва думата във всички наши намере¬ния. Никой не краде вече моми… Крадат от дър¬жавата или от кооперативното стопанство”. Авторът, който умее да се самоиронизира, има право да „разголи” и стария, и новия свят. Той трудно намира своето място, защото погледът му улавя всички деформации в обществото, а това неминуемо води до дистанциране от действителността. Чрез самоирония Ивайло Петров обяснява и повода за написване на повестта – тази свое¬образна „автобиография”: „Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх” -от страх да не бъде причислен към аристокра¬цията, защото тази „презряна класа” в новите времена е отречена и отхвърлена. Авторът се надсмива над всичко, но присмехът му съдър¬жа добродушие и добронамереност. Надсмиването или самоиронията се постигат и чрез смесването на различни езикови и стилистич¬ни пластове. Патриархалният свят не е пред¬ставен само със собствените си езикови нор¬ми. В авторовите разсъждения и описания, в речта на героите са „вмъкнати” думи и изрази, характерни за модерния свят или за специали¬зирана област от живота. С това смесване се внушава абсурдността на ситуациите и е из¬вор на смях. Авторът внася думи от обществено-политическата лексика, от „езика” на воен¬ните, от фолклора и митологията. Избирането на невеста е представено с изрази като „визи¬ти”, „тактика на изненадата”, „пратеник” и „контраразузнаване”. Преговорите, сватосва-нето и годежът се свързват със „строги инст¬рукции”, „строгите правила на дипломацията”, „етикеция”, „икономически проблеми”, „фатална тактическа грешка” и „контрибуции”. Ключовите фигури Патладжана и Каракачанката са представени като „двамата външни минис¬три”, „отличен психолог”, „законспириран шпи¬онин”, които съблюдават „принципа на мирно¬то съвместно съжителство”, притежават „ес¬тетически вкус”, спазват „етикеция” и т.н. То-зи „висок” стил силно пародира и принизява случващото се. Сами за себе си тези изрази са силно претенциозни и създават асоциации, бу¬дещи смях. Те звучат не на място, абсурдно, когато се свържат с изобразявания изостанал патриархален свят. Думите и изразите, взети от фолклора и народния говор, стилистично отго¬варят на изобразяваната епоха, но също вну¬шават претенциозност и опростеност. Бащата е „истински сополанко” или „хвалипръцко”, стои, „както го бяха посадили”; децата също нееднократно са наречени сополанковци, а па¬зарлъкът между сватовете – „пуешко надува¬не”. Самоиронията се оказва за разказвача на¬чин за оцеляване в света и за усвояване на особената мъдрост на духовно извисените личности, които водят обществото напред. Неслучайно в края на повествованието авто¬рът определя любопитството като много ценно качество на личността: „любопитство, ко¬ето щеше да ме води за носа цял живот и ни-кога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, огорчения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувст¬ва и да ме води напред. ” Само човек, задаващ си множество въпроси за света, може да ус¬тоява на живота и да върви напред. Тези въп¬роси са същност на личностното развитие и са път за намиране на собствено място в би¬тието. Те осмислят делника, те са част от жи¬тейския път и търсенето на смисъла на живо¬та: „А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя ли циганското лице, или ще подбия опашка и ще стоя мирно пред него? ” Тези така образно зададени въпроси вълну¬ват всеки човек. Различни са пътищата, но важ¬ното е всеки сам да има възможност и да умее да прави своя избор. Тогава животът се превръ¬ща в ценно благо. За автора „животът, това е едно безкрайно човешко любопитство”. Съм¬нението, размисълът, вечното търсене правят човека стойностен. Това е внушението на по¬вестта, събрано в последните изречения: „Кой знае, може да се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природа¬та, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи работи или бог знае още какво. ” Отворе¬ният финал на творбата поражда множество въпроси, които си задава всеки от нас и на които търси своя личен отговор.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five + 8 =