“ПОТОМКА” – БАГРЯНА

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ? е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм. С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност на духа на поетесата носи лирическите копнежи, събрани в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година. С изящна художествена пластика на поетично слово и лирически образи е изразен свободният полет на мисълта и въображението. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот. Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическата героиня. В монологична АЗ-форма поетесата изповядва тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Стиховете на Багряна настойчиво дирят родовото минало в съвременния пулс на житейското битие: Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Динамично се сменят чувства и настроения. Но усещам, че в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот подчинява душата и поетичното съзнание, разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват: Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан. Романтичният филтър изсветлява образа. Нощта става дълбока и светла. Поривът на душата и земната страст на чувството създават усещане за светла и свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за отминал живот. Душата ликува, „взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния конски тропот на уловена романтична изповед: Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини и спасил е двама от кинжала вятъра, следите изравнил. Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магнетично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам винаги е вълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават. Споменът за нея идва и си отива като милувката на вятъра – любим метафоричен образ в поезията на Багряна, свързващ незримо с тайната на любовта минало и настояще. Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян. Любовта за лирическата героиня е волна и свободна, витална стихия на духа, тя носи горещата страст на споделеното чувство. Поривът на сърцето бие с пулса на радостта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съмнението за вечната сила и постоянство на чувството. Може би съм, грешна и коварна, може би сред път ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта като наследствен родов закон разпалва „жаравата” на обичта в душата на потомката, която е „само щерка – вярна” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата” жена -„грешна и коварна” в поезията на Багряна.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × five =