Порив към свободата в “Кукувица”

Поезията на Елисавета Багряна навлиза в българската литература, търсейки нови духовни пространства за човека, като чрез своите стихосбирки утвърждава вечния порив към свобода, непокорство,стремеж към непостижиmото и далечното. Бързо скъсала с подражателството и със символизма, талантливата млада поетеса не се обвързва с определено литера¬турно течение, а дава глас и образ на своята женска чувствителност, на индиви¬дуалните си виждания, на личния си художествен усет и на собствените си твор¬чески дадености. Новаторските стихове на Багряна се вписват – макар и непряко – в борческия и свободолюбив дух на епохата от 20-те години на XX век. Те носят в себе си и повеите на възрожденски идеи, с които осветяват неосветени дотогава пространства на лична¬та свобода. Затова няма да бъде пресилено да се твърди, че стихотворения като “Кукувица”, “Амазонка”, “Стихии”, “Потомка”, “Младост” и др., отнесени към бъл¬гарската жена, прозвучават както навремето песните на Чинтулов и Ботев за българската народностна общност. Като предлага на човека – и на жената в час¬тност – освободеност от всякакви вериги, ключове и ключалки, Багрянината поезия творчески осъществява едно стремително втурване в нови простори и по нови пътища.

Сред съществените характеристики на Багрянината поезия, които се изявяват още в първата й представителна стихосбирка, са естествеността и виталността на нейната лирическа героиня. Те са определящи и за поместеното в нея стихотворение “Кукувица”, в което под формата на диалогизиран монолог тя изповядва своята индивидуална същност. В него най-силно се откроява неудържимият й порив към личностната свобода и воля да я брани от наслоени репресивни патриархални традиции и еснафски ограничения и да я отстоява като неотменно човешко право. В текстовото единство на стихотворението, за което допринася и астрофичният му характер, в смислово отношение се открояват три части: лирическата героиня отхвърля зависимостта от мъжа; търси причините за своята волнолюбива природа и нейната същност; разкриване на нови духовни и материални пространства пред себе си.

Още в първата част интонациите на женския глас издават твърдост и решителност, но особено категорично звучат във финалната реплика, с която лирическата героиня окончателно и безвъзвратно се противо¬поставя на другия участник в драматичния сблъсък: “Ходиш, гледаш, сякаш обезсвестен, не помагат билки и магии, залудо пилееш дни и нощи, кой каквото иска да говори – божий свят ти станал, казваш, тесен. няма нивга аз гнездо да свия, Не видя ли, не разбра ли още? рожби румени да ти отгледам, Неведнъж: ти рекох и повторих: вкъщи край огнището да шетам”. Думите и интонациите в стиховете, словесен жест на непокорството и бунта, определят лирическата героиня като жена, изживяваща себе си в патриархалното пространство, но презряла живота в тесните рамки на ежедневието. Още тук – в непривичните думи, които засягат родово-общественото предназ¬начение на жената, „няма нивга аз гнездо да свия” – в съзнанието на читателя се налага представа за кукувицата, която не прави свое гнездо, а снася яйцата си в чужди гнезда. Още по-неприемливо прозвучава решението, противопоставящо се на вечната и свята природна предопределеност на жената да дава живот, за да се осъществи продължението не само на рода, но и на човечеството: „няма нив¬га […] рожби румени да ти отгледам”, което влиза в разрез с обичта на българка¬та към децата. Подтекстово обаче думите са задействали познатия механизъм, изтласкващ и нежността към „рожби румени”, и копнежа по майчинство. Двой¬ното отрицание „няма нивга”, като отхвърля най-ценното достойнство на една омъжена жена – да бъде майка и весталка на домашното огнище („вкъщи край огнището да шетам”), прозвучава с дръзка провокативност. Те утвърждават свободолюбивия порив и в разрез с патриар¬халното го издигат като върховна ценност и необходимост. Волнолюбивата жена приема, че различното у нея е дошло не по родов път, а от тъмни митични и свръхестествени сили, но не търси лек срещу тях, нито приема да бъде лекувана, за да се върне в коловоза на традицията, а защитава своята необикновеност, различието си от другите, като не само го брани, но и го изтъква като нещо по-добро и по-достойно, което й дава сила и криле за полет. Стихийността на героинята не е израз на влечение към първичното. Тя е съхранила у себе си светоусещането на българката от народните песни. Вписването в стихотворението на традиционни словесни фигури от фолклора утвърждава връзката й с българката от отминали епохи и дълбоко заложеното в нея волно-любие. Думите й провокират ръждясали схващания, а одумванията („кой какво¬то иска да говори), отлъчването от общността не я плашат.

В текста се води борба между две визии за жената: жената, на която природа¬та е вменила в дълг да роди и отгледа деца, а обществото – да съгради, в духовен план, дом и да бди над него, и жената, която не се бои да следва призивите на собственото си сърце, жената – веда*, самодива, вакханка. Водещ мотив във втората смислова част е желанието на лирическата героиня да опознае самата себе си и да открие причините за непреодолимата си различност от другите – влечението си към скиталчески и бохемски живот: “Мен ме е родила сякаш веда дай ми сборове, хора, задевки – и ме е прокобила несрета. – другите да слушам без насита Дай ми мене по света да скитам, и сама да пея на припевки”. Стиховете създават представа за жена с делийско** сърце. Осезателно зачестената употреба на пълни и кратки местоименни форми за първо лице единстве¬но число: мен ме, мене ми, ме, ми, както и прилагателното “сама” разкриват заяв¬ката на лирическата героиня да бъде самата себе си и да отстоява своята лич¬ност, своята воля, своя бунт. Желанието да излезе от делничното импулсира желанието за живот, поредица от празници на сърцето. Необикновеното само е потърсило необикновени източници за обяснение и узнаване на себе си – родена от веда, прокобена от несрета. Та не са ли самодивите от народните песни и приказки израз на копнежа по вечна младост и без¬грижие, по красота и волност? Бунтовницата не се възприема като ощастливена от съдбата или като нейна галеница. Но и не се е стъписала пред драматичната прокоба сама да стане несретница, нито изправя волята си срещу своя свободо¬любив порив, макар да знае за фаталните последици от него. Щастието от ра¬достен и неограничен от забрани живот в залеза на младостта се заплаща с не¬щастието. Кукувичата волност се следва от кукувича самота.

Багрянината героиня от “Кукувица” не е изтъкана само от чувственост, тя притежава буден и остър ум. Въпреки че волният живот и любовта я зашеметяват, тя не само че не затваря очи пред драматичната развръзка на своя живот, която сама си подготвя – приемайки за свой аналог птицата, самоосвобождаваща се от грижи, тя приема и нейната обреченост на самота. “Моите очи се ненаглеждат, иедогаснал огъня потушвам… моите уши се ненаслушват. И така живота ще премина Не допридам свилената прежда, ненаситена, ненаживяна”. Своята неспокойна природа и жаждата си за живот лирическата героиня характеризира оригинално и с пълнота – чрез шест отрицателни глаголни форми („ненаглеждат”, „ненаслушват”, „не допридам”, „недогаснал”, „ненаситена”, „не- наживяна”) в текст от шест стиха. За нея трагичната прокоба и самопрокоба е за предпочитане пред ограниченията:” А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стана”. Нейната изстрадана мъдрост, че и за свободата се плаща висока цена, е намерила израз в цитираните два финални стиха – една силна поанта, – изпълнени (контрастно на другите) с примирение, което обаче не означава осъждане или отхвърляне на веднъж приетия начин на живот.

Всеки елемент от стихотворението – от заглавието до финалните думи – участва в осъществяването на творческия замисъл на голямата поетеса – протест срещу ограничаването на жената, възприемането й единствено в тесните рамки на дома и семейството. Самата тя отстоява заявените от своята героиня права не само чрез творчеството, но и с живота си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 − 2 =