Познанието, тъгата и спасението в лириката на Далчев

Екзистенциалните въпроси за живота и смъртта, за смисъла на битието, за страданието, за спасението и за самотата винаги са били обект на литературни търсения и биват осмислени различно в контекста на специфичните за различни епохи и школи естетически виждания. Какъв е модерният човек на “Новото време” (говорим за 20-те години на ХХ век), способен ли е да достигне (и по какъв начин) до истинно знание за себе си и за заобикалящия го свят? Затвореността и статиката на ежедневието не обезличават ли индивида, не го ли превръщат в поредната вещ в неговото съществуване- непотребна и забравена? Щом битието е извор на страдание, а не поражда познание, то нима това не е вечната човешка драма? Къде се крие смисълът на живота и не е ли смъртта единственият изход от болезненото, задушаващо съществуване? Тези въпроси си задава модерната българска литература на новия, ХХ век.Това са и основните проблеми, вълнуващи “философската” лирика на Атанас Далчев. Мотивацията ни да я разглеждаме като такава (както е определена от редица критици като философска) не е една- единствена. Цялостното виждане на поета за изкуството, за ролята на твореца и за целта на творческия процес говорят за “философското”в Далчевата поезия. Ранните години на неговата литературна дейност съвпадат с формирането на екзистенциализма в Европа. Става дума за двадесетте години на ХХ век, (когато самият поет завършва философското си образование)- едно търсещо, авангардно време в българската литература. Екзистенциалната проблематика, обаче, не е единствената, намираща отражение в Далчевата лирика. Теориите на Артур Шопенхауер за “волята за живот”, за двойствената същност на познанието, за вечното и безконечно страдание, за смъртта като цел формират в най-висока степен мирогледа на поета. Възгледите на немския ирационалист са пресъздавани в литературата ни и преди Далчев. Но докато Пенчо Славейков говори за себенадмогването, самотата и духовното израстване на човека- /и/ творческия гений, а символистите интерпретират мотивите за съзерцанието, отчуждението и нерадостното битие, то Атанас Далчев заимства идеите за волунтаризма (субективен принцип на разбиране на нравствената действителност) и философския песимизъм на Шопенхауер. Така разгледаните “тези” за човека и света определят философското начало, новаторството и другостта на Далчевата поезия. Философската проблематика става актуална за интерпретациите на модерната лирика още от времето на кръга “Мисъл”. Начинът, по който Далчев я поставя в своето творчество, обаче, сам по себе си говори за уникалността на неговата поезия. Славейков въвежда философската проблематика, използвайки характерните за творчеството му мистификационни и фолклорни елементи; при символистите екзистенциалните въпроси са изразени чрез символиката на образите и пространствата, чрез алегориите на чувствата. В Далчевата лирика зад философската поетика се крият буквалният страх от обезценения човешки живот, болезненият стремеж към познание, раздвоението между физическия и духовния свят, действителният копнеж по смъртта. Както поетът- философ сам заявява за себе си в едно свое писмо, той внася в българската поезия ” до голяма степен тоя стремеж към реализъм и предметност.” В лириката си Атанас Далчев представя потискащото, монотонно, лишено от емоционален заряд битие, което маргинализира и ограничава модерния човек. Макар и заобиколен от множество книги- образци и извори на мъдрост, той не успява да достигне до истинно знание за себе си и за смисъла на своето съществуване. Невъзможността на познанието, липсата на общуване, кризисът в човешките отношения, девалвацията на ценностите пораждат страданието- те водят до самота, отчуждение, отдръпване от света в една своя “реалност”. Единственото спасение човекът търси в простотата на първичното битие, в любовта, в интуицията и вярата в сетивата, но може би напразните му стремежи и изгубените ценности чертаят само бавния и несигурен път към смъртта. В Далчевата поезия стремежът към познание е изначален; той е заложен в самия човек. В процеса на самопознание и себеопределяне (намиране на себе си, на своята роля в света) лирическият герой започва да си задава въпроси за смисъла на своето съществуване, за постижимостта на идеалите си и да търси трескаво техните отговори. Този стремеж към разбиране на себе си и на заобикалящия свят e инстинктивен, безусловен, но осъзнат. Той тласка човека към развитие, изваждайки го от статиката на ежедневието. Така търсенето на отговори- този двигател на човешката същност, се превръща в белег на духовно извисената личност, която чрез знанията за себе си и за света се издига над дребнавостите на делника и студенината в междучовешките отношения. Познанието в Далчевата поезия има амбивалентни стойности. В контекста на Шопенхауеровата теория за двойствената му същност (то бива всекидневно- на волята, и истинско- на съзерцанието) поетът го разглежда в различни посоки. Ранният Далчев говори за теоретичното (всекидневно) познание, което се достига чрез книгите- извор на знания и мъдрост, но то се постига с цената на изолация, отдръпване от хората, очуждение от света. Човекът сам решава да се скрие, да се откъсне от обществото и установения ритъм на живот, смятайки, че постигнатата самота ще му донесе търсените отговори и желаната хармония със себе си. Хората от “външния” свят нямат какво да му дадат; те не го “познават”, не го разбират. А може би е така, защото лирическият субект умишлено избягва контакта с тях, защото те са “обикновените” хора, лишени от философска дълбочина на мисълта, с непретенциозни, “простички” стремежи и идеали, погълнати от монотонността на забързаното, сиво ежедневие, и той няма какво да научи от тях. Но подобна изолация има двойствен характер. Освен че е предпоставка за личностово духовно израстване, в Далчевата поезия тя е и един от основните носители на тъгата, на страданието. И така човекът, затворил се в собствения си свят, обградил се от множество ненужни вещи, книги, се самообрича на дистанцирано, но болезнено съзерцание на “другите”: И за да заглуша в себе си скръбта, Понякога аз сядам на прозореца И яростно оттам замервам хората. … аз съм една ненужна жалка мърша и мога ли да бъда техен брат? (“Дяволско”) Избраната самота като път към духовно развитие все пак не носи необходимото удовлетворение на лирическия герой. Тя го потиска и лишава от общуване, от човешки взаимоотношения, от непосредствен контакт с “външния” свят. Затворен между заключените врати, глухите стени и черните, неми прозорци, субектът чувства липсата на сърдечния разговор, на успокояващия поглед на близък човек, на стотиците непознати (и въпреки всичко интересни) лица, които среща всеки ден по улицата. И това го кара да се чувства несигурен, непълноценен, “ненужен”, недостоен да бъде част от обществото. Лирическият герой започва да си задава въпроси с трудно постижим отговор. Възможно ли е себеосъществяването извън рамките на обществото? Важно ли е общуването и признанието на хората за нашата самооценка т.е. да позная /намеря/ себе си в очите на другите? В това е и драмата на човека- изолацията и теоретичното познание, които той сам е избрал, са извор на собственото му страдание, разколебаващо житейските му принципи. Но за Далчевия лирически герой е присъща онази ницшеанска гордост и самодостатъчност: Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта. И аз ще се изплезя на света, Обесен върху черния прозорец. (“Дяволско”) Привидно силен духом, лирическият субект не признава своята самотност и непълноценност. Макар и да твърди, че е сам, но самодостатъчен, той е твърде горд, за да признае страданието си и своите неосъществени идеали за постижимостта на познанието и щастието. Лиирческият герой не търси съчувствие, защото има “всичко”- неговата последна утеха и спасение е смъртта. В ранната Далчева лирика тя, подобно на познанието, не е изведена еднозначно. Наистина, смъртта е представена като “цел на битието”, като добра необходимост, показваща преодоляването на “волята за живот”. Шопенхауер казва, “че по-добре би било, ако нас съвсем ни няма”, а Далчев пише: “Чу ли някой вестта за убийството?/ На площадите нямаше никой.” (“Убийство”). Смъртта е избавление, изход, възможност да изчезнеш незабележимо и тихо, както, всъщност, си и живял. От друга страна, тя е прието, очаквано наказание за непълноценното, лишено от смисъл съществуване; за напразно пропиления живот в търсене на истини сред книгите и самотата. Смъртта, вече зловеща и заплашителна, бавно приближава и не може да бъде спряна: Вратите, вашите врати напразно вие ги заключвате. Вий няма никога, уви, да бъдете зад тях спокойни. Когато вслушва се нощта и вият сепнатите кучета, не могат те да ви запазят от Нея- вечната разбойница. (“Вратите”) Затвореността на битието не носи сигурност и спокойствие; тя не може да скрие човека от “вечната разбойница”, затова е и безсмислено той да се страхува и бори с “Нея”. Защото тя е единственото спасение от потискащото пространство на дома, на къщата, чиято врата е “всякога затворена”, “а мракът спи и през деня във стаите” (“Къщата”). Обръщението в трето лице множествено число е носител на посланието на лирическия говорител към “другите” като него, търсещи познанието в собствената си самота и затвореност в себе си. То е символ и на прозрението, че домът вече не съхранява домашния уют и хармония, а е демоничното място на страданието. Сякаш “сам дяволът е дал под наем” къщата, но незнайно на кого. Празният дом е алегория на опустялата, загубила се в търсене на знания, лутаща се в мрака душа: Годините растат и те затварят, и те зазиждат в твойта самота, врази ти стават старите другари и опустява медлено света. (“Съдба”) Времето в Далчевата лирика също има демоничен характер. Със своя неспирен ход то обезличава и не пожалва никого, пораждайки отново страдание. Годините отминават, а обреклият се на самота човек не е постигнал нито вътрешна хармония със себе си, нито търсените истини. Но защо? Нали именно към това се е стремял (постигането на познание с цената на изолация) съзнателно, целенасочено? Защо познанието е останало непостижимо? Обричането на дистанцирано съществуване, сам- без “другите”, е довело само до липсата на необходими контакти с хората, до неизживяната любов и до нужния приятелски разговор. Далчевият лирически герой осъзнава своята безпомощност, своята самота и обреченост: Аз не помня, аз не съм видял Минаха ли моите години? (“Молитва”) Зарад какво да живея? Нямах Любовница, нито познат… (“На заминаване”) Ако не бях останал глух към Повелята на любовта, Аз бих се сподобил в света… (“Нищий духом”) Лирическият говорител (респективно герой) съзнава вече своята съдба, която сам е съградил, но на която е станал жертва. Той разбира, че затвореността на битието и теоретичното познание на книгите и прашните библиотеки не спомагат за духовното развитие на човека, а са просто извор на цялостното му страдание. Той се затваря в мрачни пространства, зад заключени врати, обграждайки се с множество предмети- книги, огледала, часовници, прозорци, отварящи “дяволски” пътеки. Но тези затвореност и предметност вещаят обреченост. Те създават илюзорното чувство на сигурност, защитеност. Те компенсират липсата на общуване, на любов, на непосредствен контакт със света, карайки човека да се чувства пълноценен и самодостатъчен. Но това е поредната заблуда, илюзия, измама, носеща единствено печал. Затова и като краен изход и “цел” на съществуването е представена смъртта. Тя е спасението от самотата, от страданието, породено от непостижимостта на познанието и превръщането на човека в още една прашна, безлична и непотребна вещ в “черния” му дом. До това прозрение достига късният Далчев, като променената му концепция за живота най-ясно е изведена в стихотворението “Книгите”: Пред мен е книгата разтворена И денем, и нощем; все сам, аз не познавам хората, не зная и света. /…/ Години да четеш за чуждия Живот на някой чужд, А твоят, никому ненужен, Да мине глух и пуст. … и аз изгубих зарад книгите живота и света. Осъзналият участта си човек е изгубил ориентирите в света. Животът му е минал пусто и глухо без любов, без познание, без щастие и радости. Лирическият герой става сам, непознат и непознал, чужд на другите, на света и на себе си. Но нима няма спасение от тази обреченост и къде да го търси човек? И така стигаме до другата идея за познанието в Далчевата поезия. Истинното знание не е скрито единствено в книгите, в старите библиотеки и затворените, пусти пространства. Далчев извежда идеята на Шопенхауеровата философия за интуитивно познание. То се постига чрез съзерцание на света, но и чрез участие в неговия живот- чрез комуникация и контакт с хората, с природата. Истинското познание е сетивно, интуитивно, базирано на непосредствения опит на личността. Изучаването на света единствено от материалната му и теоретична страна винаги е безрадостно за хората, обречено. Не можеш да научиш повече за хората и техните взаимоотношения, без да се докоснеш до “техния” свят. Защото контактът провокира различни ситуации, които отключват различни реакции и мотиви на поведение. Така чрез другите човекът има възможността да опознае себе си. Затова той трябва да се стреми към простотата на нещата. Отваряйки сетивата си за тях, той преоткрива красотата на света и истински стойностното: … а ликът ми падна омагесан в ручея въз бързата вода… (“Ручей”) Давайки свобода на своята сетивност, лирическият герой бива омагьосан, пленен от “малките тайни”, които започват да му се разкриват. Красотата на природата бива оценена през детските очи на прегърнатите братче и сестриче, вървящи под мрежа от сребърни клони, (посребрените “листа (…)/, дъждове от листа (…)” от стихотворението “Прозорец”. Затова и лирическият субект отправя молитва “към Бога”, за да му позволи да опознае тези “простички неща”: /…/ Ти не ме оставяй да загина, Господи, преди да съм живял! Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота:… Да усещам своя радостта На невинното дете, което първите снежинки от небето… И без свян да мога да говоря с простите на прост неук език… Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора. (“Молитва”) Обръщението “Господи” не е конкретно отправено към определен Бог, то е абстрактно. То е използвано, за да си внуши лирическият герой сигурност, увереност, непоклатимост, че може да се откъсне от волята си за живот и да се отдаде на съзерцание, на непосредствен контакт със света; да се освободи от сложните екзистенциални въпроси и дилеми и да заговори на простичкия език на “другите”. И той успява, въпреки всичко, да го постигне: И ето грее слънце: ден е. Синее стихналата вис. Светът блести, цъфти пред мене като старинна стъклопис. (“Ангелът на Шартър”) Човекът, излязъл от “укрепеното” си убежище, е отворил сетивата си за заобикалящото го и светът неочаквано е заблестял, разцъфтял. Изгрява слънце, а с него надеждата и стремежът към малките, първоначално невидими, радости – носители на истинското удовлетворение и щастие. Човекът е преодолял екзистенциалната си криза; надмогнал е трескавото желание на всяка цена бързо да открие търсените отговори в книгите. Той е надживял страха си от неизвестността и несигурността на “външния свят” (света извън, дома, извън къщата), на общуването с хората, защото, да, затвореното и дистанцирано съществуване не крие непредвидими обрати и опасности, но то обезличава със своя застой и “убива” индивида. Човекът е осъзнал, че самотата и отчуждението не носят познание, а страдание, от което единствен изход е бавната и тиха смърт. Истината на живота се крие в съзерцанието на света, във вглеждането в себе си, в интуицията, в опита, в контакта и общуването с другите, в малките и непретенциозни неща като една снежинка, като слънцето или една детска усмивка, които са реално стойностни и носят удовлетворение и щастие.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

13 − ten =