“ПЛОВДИВ” – ТРЕГЕДИЯТА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ – ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Първото произведение за несъвършенството на хората, за желанието на ограничените, на филистерите, както е определял този тип хора поетът, да смазват, да унищожават всяка свобода-лична, народна, духовна, виждаме в стихотворението “Пловдив”. Филистерството е било проява на еснафство,меркантилизъм, материалистична оценка и преценка н а света и човечеството, основа на съюзяването на духовно ограничените в така нареченото “общество”, самообявило се за арбитър и управник във всички сфери на живота. Първият сблъсък на Димчо Дебелянов с това “общество” и законите му е в Пловдив-града носител на най-европейското у нас-от духа до пороците. Младежът (той напуска града на 17 години – разбиращ, оценяващ, осъждащ) вижда под воала на новия морал лицемерието, фалша, двуличието на новото общество, прозира далечната му цел да покори най-вече духовно хората, да ги превърне в роби без мисли, без чувства, без философия. И най-страшното – без любов! Тук първи път чух възглас: – Престани да вярваш и да ги дириш – забранен е на любовта плодът – и в зли страни мечтите ти навек ще бъдат пленни. В този прекрасен и съвършен като форма, като изказ, като материализиране на чувствата сонет, поетът поставя ред проблеми на битието мирогледа. Вълнува го опитът да бъде ограничено, да бъде спряно правото на човека да вярва, да очаква. Това е право на живота, защото без него няма личност, а само съществуващо в настоящето материално тяло. Вярата в идното, вярата в силите на човека, вярата в душата му правят съществото личност. А тази личност търси, не замира на място и във философията, и в материята. Това пък търсене довежда до висшата награда на личността – любовта. Любов към хората, любов към духовното, любов като светоусещане, като база за преценка на света. И оттам – затваряне на вълшебния кръг – любовта води до вяра, не може да съществува без нея, а от вярата започва новият кръг на човешкото израстване. Кратко, ясно, естетически съвършено Димчо Дебелянов очертава и пътя на всяка личност към самоусъвършенстването, към духовните висини- вяра, търсене, любов и борба. Борба срещу ретроградите, срещу надзирателите, срещу се да покорят човека чрез забрани, чрез ограничения, чрез застой. Тези размисли на поета съвсем не са оптимистични. От тях лъха откровена скръб (Как бяха скръбни моите детски дни!”), песимизъм (“…аз бродя за утехата наред – и кат загубен в пустошта огромна”), но и силата на прогледалия, разбил оковите на “обществения морал” човек. В едно писмо да Николай Илиев той, както обикновено самокритично оценява света и себе си в него: “…защо ние всичките се оплетохме във въпроси- за други най-лесно разрешими, а за нас страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по- висш духовен живот , да изпитваш самопрезрението на безсилния?” Силната личност на поета не го задоволява. Неговият стремеж е да промени света , издигне хората на висотата на своя поглед. И оттам , от високото над делника и бита, да покаже красотата на света и силата на човека. Мъката на Димчо Дебелянов не е личностно ограничена, това е мъката на духовното пред низините на материалното. Не напразно тези тежки спомени са от детството, от изживяното вече: Как бяха скръбни моите детски дни! Оценката е направена- значи опасността от загуба на себе си, на личността е изградена. Скръбта е по малкото момче в големия град, свърталището на филистерството и духовния гнет, по всяка възможна – минала, настояща и бъдеща жертва на времето, на бездуховността. Поетът назовава стихотворението “Пловдив”и от тази гледна точка то носи автобиографичен характер, но в стиховете не споменава повече конкретни данни, а обобщава,анализира и прорицава. Символният образ на града се среща и в други негови творби (“Спи градът”, “Аз искам да те помня все така”). Като типичен символист Дебелянов вижда греха, убийството на личността и морала, смазването на духа в града – в новото, в материалната цивилизация. Противопоставя му гората, полето, градините и най-вече –силата красотата и любовта. Градът (Пловдив,София или който и да е) е гибелната пустиня, пясъците на забравата, нераждащи нищо, поглъщащи всичко. В тази пустиня бурята е страшна, защото няма подслон, мракът води по неверни пътища,безкрайният хоризонт затваря завинаги като най-сигурна тъмница на мечтите вярата,любовта. Тези мотиви се срещат и в други стихотворения на Дебелянов: затворът (“В тъмницата”, “Помниш ли”), бурята (“Черна песен”, “Аз искам”), пустинята (Черна песен”, “Легенда за разблудната царкиня”), мракът (“Never more”, Разяжда гърдите ми кървава рана”), а темата за песимизма и погубената вяра е като че основна в лириката на Дебелянов. Силната личност, някогашното дете, успява да победи в борбата за себе си. Но това е малко за него. Води до друга идея, друг копнеж –борба в името на доброто и красивото. Не напразно той прави съпоставка (писмово до Лилиев) между делничните въпроси на хората и общочовешките проблеми пред хуманистите, пред неограничените личности. В тази пустиня –света на материята поетът търси, въпреки забраните, път, търси бъдеще чрез миналото. Спомняйки си за детството, той мечтае да излезе от плена на границите на света –стена за мисълта и виденията. Скръбта не е само от спомена, а и от настоящата безизходица: И днес аз бродя в тоя скръбен град- едничък дом за мойта скръб бездомна- аз бродя за утехата наред- и кат загубен в пустошта огромна. Тук като че има логически неверни постановки –градът, символ на бездуховната забава,е “скръбен”, той е и дом на авторовата скръб, а тя е “бездомна”.Като град е изпълнен с къщи, сгради, градини, а е “пустош”.Това противопоставяне на физически и материално съществуващото на духовното прави картината мрачна, трагично вярна, поетично извисена. Защото за силната личност, успяла да преодолее невидимите стени на ограниченията, за лирика Дебелянов, този град е струпване на безполезна и затлачваща пътищата към висините на духа материя, съществуваща извън света на материя, съществуваща извън света на разбиранията и мечтите му, пречка и за останалите роби на приземеното да се освободят и потърсят своя пътека към човешкото. Последните два стиха звучат като че ли песимистично, но тяхната сила е именно в противопоставяне на минало и настояще: И толкоз черни мисли ми тежат, Че аз не искам нищо да си спомня. Поетът все пак помни, знае, цял живот носи в себе си раните от тези спомени, но са стреми да ги отбегне, да ги остави далеч зад себе си. Борбата за лична духовна свобода е най-тежката борба, в нея врагът е открит, оръжието е невидимо, то поразява сигурно и завинаги. Победил в битката за себе си, поетът скърби не толкова за пораженията, нанесени върху духа му, колкото за другите, онези, които са в многобройните домове, но в пустош, приели са ограниченията и забраните, решили са делничните си въпроси “нормално”, предали са в плен мечтите си. Затова и стихотворението “Пловдив” е не само спомен от миналото, но и трагична картина на настоящето, скръб не само по детството, но и песимизъм за сегашните негови връстници, не само вопъл от някогашно страдание, но и вик за пробуждане на личността в духовния роб на “обществения морал”, на материята, на принизеността и делника. В стихотворенията на Димчо Дебелянов преобладават меланхолията и мъката от спомена. Тези чувства се преплитат и с огромната му вяра в силите на човека, с безкрайната му любов към хората, с духовната му свобода и стремеж към съвършенство, плод на който е сонетът “Пловдив” –едно от класическите произведения в литературата ни, искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 + eighteen =