„ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА” ПЕСЕНТА – ИЗПОВЕД И ВЪЗХВАЛА НА ЧОВЕКА

Стихотворението „Песенза човека” прославя и възвеличава човека, способен на нравствено прераждане и духовно извисяване. Песента на осъдения на смърт е прозрение за зле устроения свят и за мястото му w него, но в същото време тя е и откровение, и изповед за вярата му в бъдещето: Животът ще бъде по-хубав От песен, по-хубав от пролетен ден… Песента за преродената човечност доказва нравствената и гражданска позиция на поета в едно време на „дива жестокост/препускаща лудо напред”.

В края на 40-те години на ХХ век, според ужасите на Втората световна война, темата за човека и за неговата същност е особено актуална и необходима. Вапцаров откликва на надеждите и разочарованията на обществото, на вярата му в доброто и в общата болка на падението на човешката личност. „Песен за човека” отразява не само позицията на Вапцаров като хуманист, считащ човека за висша ценност, но и разкрива вярата му в живота и в бъдещето. В неговия поетичен свят обичта и вярата се съотнасят така, както човек – бъдеще от съответната позиция. Затова основната тема на творбата е не друга, а именно „Човекът във новото време”. Написана в диалогично-полемична форма, „Песен за човека” поставя един от универсалните за всички времена въпроси: същността на човека, предизвикала толкова спорове и различни мнения. Вечният проблем за човека е осмислен в диалог между лирическия говорител и дамата – в сблъсъка на новата, прогресивна позиция с остарялото, консервативното мислене. В динамичната епоха на жестокост, насилие и противоречия човекът страда и греши, дори губи човешкото си лице, но все пак има потенциалната сила да осъзнае стореното зло, да го преодолее и да види бъдещото през призмата на преродената си обичц и изстрадана вяра в живота. Това е личната позиция на поета и на човека Вапцаров, създал една уникална творба, в която възхвалата и възхищението се приплитат със суровата истина за злото и за човешкото падение. Песента на осъдения на смърт обаче надмогва не само злоденянието, но дори пространството и времето, зазвучавайки като прослава на човека въобще.

Началото на стихотворението лаконично въвежда в спора двамата събеседници. Дамата категорично заявява: „Аз мразя човека./ Не струва той вашта защита”, и гневно разказва за поредното страшно престъпление. Лирическият говорител „смутено потръпва” от чутото, но „полека,/без злоба,/ човешки”, изразява своята позиция,, привеждайки като пример друга подобна история. Коментарът и изводите му обаче са съвсем различни. Коствено се внушава идеята, че истината не омже да се постигне с гняв, нервни изблици и омраза, особено когато им се противопоставят здравият разум и добронамереността. Разказаната от лирическия говориел случка в село Могила насочва към най-честите конкретни причини за престъплението.( „Бащата бил скътал/пари./ Синът ги подушил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил.” Ако нервната дама в своя разказ набляга изключително върху изначалното зло у човека-братоубиец, който не намира възмездие дори и в християнския храм, то случилото се в село Могила престъпление е обяснено с оскотяващия човека мизерен живот. Метафоричните глоголи „подушил” и „затрил” загатват за отношението към убиеца, загубил човешкия си облик. Използваната народно-разговорна реч подчертава реалистичната позиция на лирическия говорител към героя и извършеното от него престъпление. Той не оневинява „злодея злосторен” и затова използваната етимологична фигура даже засилва извършеното страшно зло, което може да бъде възмездено единствено със смърт. Попаднал в затвора на хора, човекът се променя. Той осъзнава и изкупва стореното зло, пречиства се и се преражда чрез „някаква песен”. Тя е спасение, духовна опора и надежда, че поне идващите след него няма да живеят в такъв несправедлив свят. Чрез песента довчерашният злодей осъзнава извършеното престъпление и открива причините за него в „зле устроения свят”. В ограниченото тъмно пространство на затвора човекът отваря душата си за света, за да стигне до светлината на идеите и до прозрението. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може… Той възстановява връзката си с другите хора и преоткрива себе си. Липсва каквато и да е конкретизация на песента, която вдъхновено пее преди екзекуцията си. Не знае нейното съдържание и мелодия, а и това не е необходимо, защото поетическия фокус е насочен към преоткриване на човешкото, постигнато чрез песента, на границата между живота и смъртата. Тя се превръща в метафора на духовното прозрение за личната участ на човека като част от света, на копнежа му за по-добър живот. Песента свързва настоящето с бъдещето, горчивата истина с мечтата, разрушаваща се от приближаващата смърт. Започнал духовното си прераждане с „някаква песен” , човекът многократно се връща към нея.: „запявал той/своята песен, / запявал я бавно и тихо.” Внушението, че пред осъдения на смърт „живота/ изплавал, чудесен – и после / заспивал/усмихнат”, обогатява заложената в творбата идея за сложната и противоречива човешка същност. Душевното успокоение и просветление, постигнато чрез песента, е поставено на изпитание в последния миг преди изпълнението на смъртното наказание. Лирическият герой отново не идеализира своя герой, а реалистично говори за страха, проличаващ в неговите видими прояви: „скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед/ на бик” Художествените детайли от поетическия разказ обективират както естествения страх от смъртта, така и преодоляването му с помощта на просветлената душевност: „И някак в душата му/ станало светло.” Увереността и просветлението на затворника контрастират на мрака в затвора и пораждат учудване, съчувствие и смут сред стражите му: Войникът си казал: „Веднъж да се свърши.. Загазил си здравата, брат.” Човекът сам поема към бесилото, продължавайки пъту си, започнал от мрака на злото и греха, към светлината на пробуждащат се зора, „в която се къпела с блясък звезда”. Пространствената опозиция земя-небе съответства на противопоставянето мрак-светлина и отвежда към мисълта за извисяването и възкресяването на човека. В предстмъртните си мигове той отправя поглед към зората, предвестник на новото. Това осмисля неговия трагичен житейски край: и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба. „Тя – моята – свърши… Ще висна обесен.” Стъпаловидното графично подреждане на епитетите онагледява трагичното пропадане на личността в мрака на земното човешко битие. Извисяването и пропадането, светлината и мракът косвено напомнят още веднъж за изначалната противоречивост на човешката природа. Преди смъртта си обаче човекът намира утеха и спасение в песента: „Усмихнал се топло, широко и/ светло,/ отдръпнал се, после заспал.” Макар отново да не е конкретизирана, песента не е оплакване, а е оптимистичен израз на мечтата, че „Животът ще дойде по-хубав/ от песен, / по-хубав от пролетен ден…” Същността на предсмъртната песен се подразбира както от променения духовен облик на човека, така и от въздействието й върху другите. Метафоричният стих: „В очите му пламък цъфтял”, изразително показва обновлението в душата му, „разцъфнало” от светлината и топлината на преродената обич и надежда. Усмивката е видимият израз на победата на човека, който чрез песента надмогва злото и смъртта и се доближава до вечността. С песента си той поражда страх и смут у своите палачи, които „го гледали/ с поглед безумен”. Сякаш се отдалечава от тях и чрез песета си се издига над всички. Дори затворът като символ на злото и греха „треперел позорно”. Запомнящите се олицетворения представят песента като променяща и обновяваща сила. Тя преодолява мрака на земята и достига до висотата и светлината на звездите: Усмихнати чули звездите отгоре и викали: „Браво, човек!” Това е връхната точка във възхвалата на просветлената душевност, достигнала предела на човешкото извисяване – песента-изповед достига до звездите, отнасяйки преродения дух във вечността. Физическата смърт е факт, „но там, в разкривените,/ в сините устни/напирала пак песента”. Победата на човешкото у човека е победа на живота над смъртта, представена в нейния най-отблъскващ натуралистичен вид. Песента „напира” и звучи, духът пребъдва, въпреки тленния край на човека.

Вапцаров създава песен в песента, използвайки диалога, полемиката и редуването на поетичните фрази с народно-разговорната реч. А това е новаторко постижение за българската поезия от 40-те години на ХХ век. В сблъсъка на различни мнения относно човека във новото време” е въвлечен и читателят, ангажиран емоционално с определена нравствена позиция. Ужасът, на „бедната дама” е обезсмислен от посланието на поета, което звучи като последен акорд на песента – възхвала. Финалните стихове са насочени към всички, способни да се вълнуват от трагизма, величието и победата на човешкия дух: Той пеел човека. – Това е прекрасно, нали?”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen − 6 =