ПЕЙО ЯВОРОВ – „ЗАТОЧЕНИЦИ” – СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

Яворов е един от рядко оригинални¬те поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, за¬щото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свеще¬ните български предели. Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите зави¬наги и насилствено ги откъсват от лю¬бимия роден край, от близките и се¬мействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борба¬та. Яворов изобразява човешкото стра¬дание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чез¬нат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „зато¬ченици”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците. Глаголът „чезне”по-силно раз¬трива болката по нещо, което е не¬възвратимо: „…някога за път обратен, едва ли ще удари час…”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обх¬ванали заточениците. Силна е тяхна¬та мъка при спомена за високите пла-нини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яво¬ровите стихове: А Вардар, Дунав и Марица… …ще греят нам до гроб зарица сред спомена един… Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настро¬ение в душите на заточениците. Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на Бъл¬гария, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните въл¬ни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, по¬родени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание: Рушители на гнет вековен — продаде ни предател клет; служители на дълг синовен – . осъди ни врага заклет… Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родина¬та – „рушители на гнет вековен”. Тра¬гична е тяхната мечта. Предател¬ството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отде¬лени от свободното бъдеще на роди¬ната, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свобо¬дата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид-на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата: А можехме, родино свидна, ний можехме с до краен жар да водим бой – съдба завидна, край твоя свят олтар. Състоянието на пленниците и тях¬ната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Тоi е наситен с безпредел¬на покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия. Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той от¬нася и надеждите им. Напрежението на¬раства, изразено чрез възходящата гра¬дация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухот¬ворен от Яворов, а чрез глаголите „ле¬ти”, „отнася ни” той го прави съпричас¬тен на вълнението на заточениците: Простира нощта трилото си и веч едва се мяркат очертани замислените великани на чутния Атон. Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отмина¬ването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват лю¬бимите образи. Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е го¬ляма: И през сълзи насипели обръщаме за сетен път назад, към скъпи нам предели угаснал взор за сетен път. Простираме ръце в окови към наший изгубен рай… горчива скръб сърца ни трови – прощавай роден край! Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната аго¬ния. Те са безпомощни и силата на тра¬гичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъга¬та по изгубената родина. Заточеници¬те обичат от все сърце отечество¬то си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си. Всичко, което е свързано с родина¬та, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочава¬щата се болка в душите им. Метафората „сълзи насипели” подчер¬тава трагичното чувство при сбогу¬ването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувс¬твата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточе¬ниците доказва, че те не познават раз¬двоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родина¬та: „Прощавай, роден край!”. Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на стра¬дание и обич към поробеното оте¬чество.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 − 5 =