ПЕЙО ЯВОРОВ – „ГРАДУШКА” – СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЗЛОТО В ЧОВЕШКАТА СОЦИАЛНА СЪДБА

Изповедният тон и дълбоката психологична дра¬ма на душата обвързват вътрешните мисловни пространства на Яворовите поетични прозрения в стихотворението „На нивата” и поемата „Гра¬душка”. Трагичната обреченост на човешкото присъст¬вие в природния кръговрат на живота изпълва със социална дисхармония мотива за труда и човеш¬кото трудово усилие. Мисълта е напрегната, раз¬мисълът е тревожен. В душата се раждат дълбоко изстраданите изповедни слова на особена молитва-размисъл. Ритуалният ритъм насъбраната и преживяна, сякаш от векове, човешка мъка определя драмата на лирическия герой като прадревна, ми¬тологична прокоба: Една, че две, че три -усилни и паметни години… Годините стават векове. Мъката расте. Животът се обезсмисля. Вярата в труда е разколебана. Чо¬векът губи своите устои. Ценностната му система се руши. Не вярва в себе си, в доброто. Остава без нравствена опора. Съмнението е двойно: към себе си и към божествения олтар. Обръща се към душата и към нейното страдание. Условността на обръщението: „Боже,…”, е художествено средст¬во за навлизане в психоразмисъла на човешката душа: „Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ по-дигна ти и нас наказа.” Молитвата-размисъл преминава в „диалог” меж¬ду Бога и човешкото страдание, изразено с третоличната местоименна форма: „нас”. Хората оста¬ват неназовани. Присъстват само със своето страдание. Те са анонимни свидетели на изповя¬даната мъка от лирическия герой. Той е техен пред¬ставител в „диалога” със социалното зло, обезверило душите и обезсмислило човешката съдба, сякаш множеството от страдащи хора започва да „говори”, да звучат гласовете на страданието в изповедната риторика на Яворовия лиричен АЗ: Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар че вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! Анафоричното наричане: „Да беше…”, градира в низходяща гама изповедния тон на пробудилия се размисъл. Той е наситен с болка, дошла сякаш от миналото. Носи горестта на погребалната песен, на оплакването. За миг е очертан светът на отвъд¬ното, според митологичните представи на древни, митологични култури: „че в гроба гърло не гла¬дува,/ни жадува!” Анафоричният ритъм на словото внушава сила¬та на задълбочаваща се болка. Нейният сетивен досег до страдащия разум на човешкото съзнание връща картината на реално преживяното, макар и като скръбен спомен: А то – градушка ни удари, а то- порой ни мътен влече, слана попари, засух беше – в земята зърно се опече… Споменът оживява. И в неговото художествено психологично пространство зла стихия заиграва. Ускорява ритъма на трагично прииждащия, като „градушка”, „порой”, „слана”л „засух”, скръбен спомен за отминалото време, „погребало”надеж¬дата за по-добър живот дълбоко в душата на чо¬века. Но действителността със своите горчиви усети се е завърнала. Реалният живот принадлежи на човека и той обръща поглед към настоящето. Плаха надежда изпълва душата му: Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита и знойно лято позлати до вчера злачни широти. Синхронът между човек и природа възражда „кръговратния” ритъм на живота, който обаче не е цялостен. Цикълът от природни сезони е предс¬тавен от „зима снеговита”, „пролет дъждовита” и „знойно лято”. Липсва есента с богатите пло¬дове на човешкия труд. Въведен е контрастът, усе¬щането за дисхармония, прокобно повтарящи се в трудовия делник на човека. Но над раздвоени¬ето и завърналия се спомен за преживяна болка застава силата на живота. Поражда се желание за надмогване на безнадеждността. Контрастно е със¬тоянието на човешката душа. Социалните реалнос¬ти на миналото пречат на обремененото с болка съзнание да приеме оживлението в природата ка¬то обещание за по-добро бъдеще. Не надежда, а молитвено пожелание обгръща човешката душа. Възражда се пантеизмът, желанието за сливане с природата. Упование в един могъщ природен ра¬зум раждат молитвените слова на Яворовия лири¬чески герой: Затопли радост на сърцето, усмивка цъфне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст, ръка набожно прави кръст: „Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекна ще и тежко бреме, на мъките ни края до ще.” Пожелателната функция на глаголната форма: „Да бъде!”, внушава чрез усетите на душата ези¬ческа вяра в труда и неговите плодове. Човекът се взира в бъдещето. Отново търси смисъла на тру¬довото усилие, за да се възроди силата на живота в помръкналата му душа: Додето сила има, селяк без отдих труд се труди… Почивка – ей я, би ще зима. Сега, недремнал, и се буди: не кръкнали петлите първи, дори ни куче да залае – на крак е той… Природата е одухотворена. Дава сила за нов живот. Радостна суетня обхваща всички. Поетич¬ният диалог става реален, а не условно психоло¬гичен. Изразява потиснато вълнение, което расте и предвещава страшната буря на идващо зло, предусетено първо в човешката душа: …”Катран и върви, бре, мъжо, взе ли от пазаря?” Знае невяста ранобудна – всичко готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; самичко сърце си знае как се стяга. Надеждата е просветлила усетите. Човек и при¬рода трепетно очакват ритуалния миг на жътвата. Тя е кулминационен израз на човешкото трудово усилие, очакващо щедрия дар на природата. Но предусетеното зло идва като огнена поличба от небесния свод, пронизан от прокобните знаци на социална злина. Те са въплътени в одухотворения, изпълнен с враждебност образ на слънцето: Навсякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. Космогонните стихии на природата застават сре¬щу човека и неговата социална съдба. Огънят – символен знак на пречистването, но и на съграж¬дане силите на живота в природата – вещае изпе¬пеляващо страдание за човешката душа. Яворов разкрива нейното динамично психопространство чрез контрастната битка на стихиите в реалния природен свят, обгърнал човека. Той е враждебен и настръхнал: Преваля пладне. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небото. А то е сиво, мъгловито. И слънцето жълтей сърдито. Отчуждението между природа и човек е симво¬лен знак за бурята в душата, която ще донесе болка и безкрайно страдание. А в реалността на човеш¬кия живот социалната враждебност на екзистен¬циалното битие духовно ще умъртви надеждата и ще отнеме смисъла на човешкото трудово усилие. Обезнадеждена е душата, безсмислен е животът на човека. Мрачните акорди на поетичния финал категорично отричат силите на злото в природата и в социалните условия за живот: Вихрушка, прах… Ей свода мътен продран запалва се-и блясък – и още – пак-о, боже!… … Спри… Недей… Труд кървав, боже, пожалей! Молбата остава нечута. Злото е многоизмеримо, както всеобхватния, експресивно динамичен об¬раз на градушката, който действа с митологична¬та прадревна разрушителна сила на неовладяната природна стихия, превърната в поемата „Градуш¬ка” на Яворов в символно осъзнато социално бед¬ствие и безкрайна човешка несрета: И всички емнали се боси, с лица мъртвешки посивели, отиват: вечно зло ги носи към ниви глухо опустели. Човекът е опознал злото. Преживял е чрез природното бедствие трагичната си социална съдба.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 + 19 =