Патриотичният подем и духовното израстване на българския народ в “Под игото”

Творчеството на Вазов е художествена изява на един от най-драматичните и преломни моменти в националното ни развитие. То е символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, неотделим компонент от историческата ни и културна памет. Патриотизмът е ръководен принцип в гражданската и творческа биография на писателя, предаността и любовта към България са мерило за нравственост. Родината и историческото и духовно битие на народа са основен идеен и тематичен център в творчеството на автора. Творбите, в които той пресъздава Възраждането, се отличават със своя реализъм и революционен романтизъм, те възвеличават делото на българските герои. Вазов – свидетел на най-върховния миг в народното ни самоутвърждаване – освобождението от османско робство, превръща изображението на националноосвободителната ни борба в основен аспект на художественото си внимание. Едно от неговите най-съвършени творчески достижения – романът “Под игото”, е свързано именно с претворяването на полетите и паденията на българския дух по време на Възраждането. През последните години от робството народът извършва своеобразен скок от примирение и бездействие към готовност, желание за борба и саможертва в името на извоюване на свободата. Вазовото произведение проследява цялостния битово-исторически живот на България от навечерието на Освобождението, описва нейните звездни мигове, нейното всекидневие, опиянението на патриотичния възторг, духовното израстване на народа и неговите прояви. Революционният подем е съпроводен с духовно “възмъжаване” на нацията и преодоляване на вековния страх от поробителя. Романът-епопея отразява движението на монотонното, еднообразно и спокойно съществуване на българина към осъзнаване на революционната идея и следване на патриотичния дълг, това е време на вълнения, устреми и извисяване на ценностите, като в най-висша от тях се превръща свободата. Тази промяна се извършва предимно в психиката на сънародниците ни, които превъзмогнали робското мислене и страха осъзнават себе си като личност, способна да промени собственото си положение. Вазовата творба пресъздава едни от най-възвишените и същевременно най-трагичните моменти от историята на народа ни. Авторът изгражда образа на съотечествениците си чрез тяхното отношение към борбата и обвързаността им с нея и така показва качествата им, доказани в огромното изпитание на сили и воля – Априлското въстание. Бунтът е осмислен в широк народопсихологически план – като преломен момент от развитието на националния характер и съдба. Разсъждавайки за опиянението на народа ни по времето на “прелюдията на борбата”, Вазов достига до съществено заключение: ”Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота …”, а в лирическото отстъпления, с което той завършва “Пиянството на един народ”, отбелязва: “… прелюдията на борбата … е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва”. Тематичната основа на романа е определена от самия автор в подзаглавието на произведението: “Из живота на българите в предвечерието на освобождението”. Вазов създава широко епическо платно, в което са включени различни по приобщеност към революционния кипеж герои, като целта му е да пресъздаде живота в родните земи по онова време с цялото негово многообразие и пъстрота. Тази историческа рамка създава впечатлението за достоверност и правдоподобност, макар че не всички образи са действителни исторически личности и не всички случки – исторически факти. Въпреки наличието на основна сюжетна линия, пряко свързана с определен герой, истинският художествен обект в творбата не са характерът и съдбата на този герой, а битът, душевността и съдбините на неговия народ. Делата на Бойчо Огнянов са ярка пътеводна нишка, която спомага да се разгърне широкото битово- реалистично изображение на българското общество. Романът е отчетливо ограничен във времето. Той започва с появата на Кралича в двора на чорбаджи Марко и завършва с крушението на несъстоялото се, на практика, въстание. Психологически това представлява върхов миг на героично проявление, докато в произведение като “Чичовци” например, не се случва нищо съдбовно – това е самата епична, равна, незабележима тъкан на народната съдба. С помощта на своето принудително бездействие чичовците (а това е статистическият българин от преди Освобождението) овеществяват своята пасивна съпротива срещу националната несвобода. Те се противопоставят със самото си съществуване, защото оцелели те са потенциално опасни за поробителя. Същите тези чичовци от “Джаковото кафене”, които се разбягват само при слуха, че онбашият идва, сега вече в “Ганковото кафене” са преосмислили своите идеали. Постепенно затвореността на патриархалния бит в така и невъстаналата Бяла черква се разкъсва и не само пропуска света в себе си, но нейните жители копнеят да се измерят с чуждия свят. Мичо Бейзадето е постоянният защитник на Русия; Хаджи Смион безспир повтаря заслугите и делата си в “Молдовата”; всички трепетно следят бунтовете в Херцеговина; кака Гинка иска да стане байрактар на Любобратич. На крилете на подобни безразсъдни, но изключително стойностни духовни полети, българският дух окончателно надмогва робията в душата си. Вазов улавя най-характерното за епохата – революционният подем и духовното израстване на народа, като проследява Априлското въстание до погрома му и най-значително място в романа отделя на неговата подготовка. Времето на разпалване на борчески ентусиазъм е време на приобщаване към обществено значимото дело. “Под игото” общува идейно, разказвачески и стилово с “Чичовци” и “Немили – недраги”. Общността е обусловена от единството в гледната точка при отразяване на великото и на дребното в националната психика. Промените, настъпили в съзнанието на героите, авторът вижда в някои символични събития, наречени от него “знамения на времето” – това са предвестниците на опиянението, което обхваща масата, “метаморфозата” в колективния дух. “Под игото” е роман за “полудяването” на разумния, обикновен и трезв българин и неговото включване в общото дело. Най-показателен за настъпилите изменения е образът на чорбаджи Марко – изразител на традиционно българското като поведение и нравственост. Патриархалният бит и морал на нашенеца са пресъздадени от автора чрез дома на този възрожденец – червените килими, шарените черги, полиците, сабите създават национален колорит. Ермитажът в къщата е свидетелство за любовта на българина към Русия и за възрожденския му стремеж да се приобщи към културното развитие на Европа. Така редом с националното Вазов откроява и новото, в което намира проява възраждащият се български дух. Писателят налага динамична социално-психологическа характеристика на българина от онова време – от патриархалния му семеен живот и култ към просветата, през пробудилото му се вече национално съзнание и страха, напластен в душата му през петте робски столетия, през фанатичната му вяра в чутовния дядо Иван, през стремежа му да достигне културна Европа, до величието на внезапно избухналия революционен дух. Етапите от това развитие са свързани със сцените, изобразяващи бита на чорбаджи Марковия дом до “Новата молитва на Марка”, носеща духа на революцията, обладала целия народ. Същият патриотично настроен герой дълго не приема идеята за въстание, мъмри Огнянов, спори с Мичо Бейзадето и в гласа му звучи тревогата на препатилия пет века човек: “- Играйме си с огъня! … Бунт? Такова нещо не дай, боже, то ще бъде пропаст!” Той не вярва, че във време, когато “Само да мръднем и ще ни изколят като овци” е възможно “хлапаци с чамаклии пушки” да съборят “петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят”. Но сменяйки бунтовническите книжа, за което Соколов по-късно ще каже “… Ти наричаш това безчестие – то е слава, то е подвиг! … Такава услуга баща на син не би направил”, Марко не само помага на доктора, но и се обръща срещу дотогавашните си морални норми. Робството като национален и психологически феномен въздейства двояко – от една страна, то провокира родовото съзнание към саможертва, към най-високи нравствени помисли, към себеотрицание в името на голямата цел (това се проектира в художественото слово чрез героизацията – поезията на Ботев, “Епопея на забравените”, “Чичовци”, “Немили – недраги” на Иван Вазов) от друга страна, робството засилва усещането за активно родово съхранение и повишава земната, сетивната чувствителност на нацията. Най-ярък пример за тази промяна, наложена от времето и обстоятелствата върху характера и разбиранията на човека, е чорбаджи Марко – скромният му патриотизъм, изразен в желанието да помогне на доктора – “Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него, ще си заложа къщата и децата” и фактът, че в тия тъмни времена, когато “никой никого не познава”, чорбаджи Марко приема в дома си – най-сакралното пространство за българина възрожденец, своя нощен гост – беглец от Диарбекир, го нареждат сред най-достойните защитници на българското и сред най-симпатичните герои в романа. Ето как авторът обобщава “значителния преврат” в убежденията на чорбаджи Марко: “Революционното кипене, което обхващаше Бяла Черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен … То го заинтересува, учуди, стресна … Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се увлече от общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа …”. Процесът на идейното и нравствено обновление у Марко Иванов се извършва под влияние на “цял ред факти внушителни”. Най-напред стои непоносимият робски живот, в който все повече растат злодеянията. Решителната подготовка на младежите за “едно безумно, но гордо предприятие” убеждават чорбаджията, че “лудите ако направят, лудите ще направят нещо”. “Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му … Той се молеше за България.” – молитвата на българина излиза извън традиционното. В епохата на всеобщото въодушевление, тя придобива нов смисъл, фокусира в себе си трагично-величавото израстване и духовно пробуждане на народа. Характерът и нравствената същност на Марко са разкрити не само чрез взаимоотношенията в семейството му, но и чрез любовта му към образованието. Характерното за българския род преклонение пред науката е присъщо и на Марко: “Сам останал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от рода на ония родолюбци, жъдни равнители на новото умствено движение, с грижите на които в късо време България биде засеяна с училища… Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света. То вярваше в науката, както вярваше бога, без разсъждение”. Още в първата глава той подканя сина си: “Разкажи нещо за Русия … Например за Ивана Грозния, за Бонапарта, кога запалил Москва и тайно се надявал тази държава да помогне за освобождението на Българя”. Русия става гаранция за успеха на въстанието и причина за разпалване на всеобщото въодушевление – “Руски генерали още от сега чакат в Букурещ!”, “Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!”. Марко Иванов вижда как едновременно присъстват и двете реалности – битовата и революционната, които по своята същност са близки и различни: “Ето какво е светът – помисли си той; там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре …” Освобождението от робския манталитет е най-важното условие за започване на борбата, както и за довеждането и до победен край. Решителните думи на доктора – “… Нас ни колят и секат и без да правим нещо … Колкото по се вовчоваме, толкова по ни бият …”, категорично отхвърлят психологията на робската примиреност. Не е случаен фактът, че бай Марко става единствената жертва на въстанието от Бяла Черква. Смъртта на героя бележи последния етап от процеса на духовното пробуждане на българина в навечерието на Априлското въстание. За Кралича авторът казва – “От всички чувства страхът беше най-малко развит у него.”, Вазовият тип човек от романа прави силно впечатление със своя идеализъм, смелост до безумство, честност до саможертва и влюбеност в България до фанатизъм. Най-напред писателят разкрива отражението на революционните действия на Огнянов върху съзнанието и психологията на народа. Описанието на случката във воденицата на дядо Стоян и диалоът между двамата герои са показателни за това как конкретното действие предразполага към сближаване между хората, как породените чувства от преживяното улесняват възприемането на определени идеи. Двете заключителни реплики са доказателство за духовния подем: “- Ще ти разкажа после, дядо; засега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин … * Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам…” До същото убеждение достигат и селяните от Веригово: “… Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе и душа даваме!”, което дава право на автора да направи заключението, че “Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ.”, а на Огнянов да заяви: “… Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България… Обичам я тъй силно и за това, че тя ражда прелестни създания като тебе…” Нравственото израстване на народа, неговия патриотичен подем, Вазов изразява и чрез сцени от обществения живот. Неразделна част от този процес е просветното издигане на българите – “Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата, а образът на Св. Кирила и Методия погледваше из кръжило от трендафили и росни цветя и клончета от ела и чемшир” (“Радини вълнения”). Празничната атмосфера преди изпита, вълнението, обхванало деца и родители, са свидетелство за традиционното преклонение на българина пред науката и стремежа му към познание. Психологическото състояние на Рада по време на годишния изпит показва от какво голямо значение е да срещнеш “топло и братско участие” от един непознат – Бойчо Огнянов. Този “Истински герой, велика душа” в очите на Соколов, се представя на общността за първи път именно на изпита. Радва се на радушен прием от всички, защото в неговото поведение има много искреност, човечност и отзивчивост – “Той беше героят днес; той имаше на своя страна всичките честни сърца и всички майки.” Писателят откроява новото в живота на българина, като дава гласност на идеите, които вълнуват умовете и сърцата. Техен изразител е “малката Събка” – “От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско ще ги избави цар Александър от Русия!”. Детето изрича онова, което българинът таи зад високите огради на своя дом, за което скришом мечтае. Патриотичният подем на народа е отразен и чрез отношението на белочерковци към малкия революционен акт: “само трима четворица … последваха излезлия Стефчов” и дръзките думи на обаятелната кака Гинка – “Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг!” Тук са първите изяви на Кириак Стефчов, който винаги враждебно се противопоставя на общите настроения, особено, когато те са свързани с настъпващото революционно раздвижване – “Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям …” Подобно е неговото поведение в цялата творба – той е против бунта и също като чорбаджи Юрдан не променя своето отношение към него. Стефчов принадлежи към оная група герои, предатели и поддръжници на турските власти, чиято житейска философия е “Да живее негово величество султанът!”. Техни антиподи са борците за свобода – Огнянов, Соколов, Иван Боримечката, които също не променят своите възгледи и застават от началото до края зад идеята, че трябва да се постигне национално освобождение на всяка цена. Между тези два противоположни модела на поведение се намират и останалите личности в романа, които постепенно променят убежденията си и чрез които авторът успява да проследи настаналото извисяване на нацията, драматичното изменение в психиката на българите, което кара всички да действат единно, организирано по време на подготовката на въстанието, следвайки заветната си цел: “Прочее въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то вземаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията: старо и младо се беше заловило за работа … Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата” (“Пиянството на един народ”) Това повтаря една от основните идеи на Вазовата “Епопея на забравените”, формулирана в одата “Каблешков”, която синтезира националния смисъл на конкретния исторически момент: И в няколко дена тайно и полека, народът порасте на няколко века … Културното издигане също е неотделима част от духовното израстване на народа. Свидетелство за това е пиесата в Бяла Черква. Пленената от магията на новото за нея театрално изкуство, благоразумната до скоро тълпа запява бунтовната песен на Чинтулов: “ … Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата. Тия силни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я – и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва …” Употребените глаголи динамизират повествованието, а пространството достига космически мащаби, с което се откроява идеята, че съзнанието на българина е изцяло извън ограничеността на патриархалните корени и се е издигнало до големите национални и епохални проблеми, до повелята на времето – необходимостта от борба. В “Ганковото кафене” – този “малък парламент” вече открито се говори за бунта и за свобода. Съзнанието на българина надхвърля бита на градчето и ограничеността на патриархалните условности и задължения, за да откликне на Херцеговското въстание. В разговорите Вазов откроява позициите на хората от различни социални и нравствени категории и така дава изява на идеята за всеобщността на революционното съзряване. Въпреки потисничеството и страха, насаждан от векове – “Ех, така зная аз, и нази с турци са ни плашили… Седемдесет годишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде благочестивото!”, духът на българите се запазва, за да възкръсне отново през възраждането: “Погледнете народната песен, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни”. В главата “Тлака в Алтъново”, заедно с песента на момците за сиромах Стоян, в българския дом навлиза и ново време. Отличава се не само естетизирането на подвига в народната памет, но и звучене на призив за борба. Мисълта на Огнянов: “Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда. Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш – ето разковничето на победата …”, е идея изказана от позицията на героя-водач и става неделима част от пробуденото национално самосъзнание, това е типът българин, нужен на борбата. В романа многостранно е изобразен битът на народа с постепенно навлизащото ново в него и същевременно със запазените обичаи и традиции. Той е показан в три плана – семеен, нравствен и социален, което обуславя трите описани топоса – дома, нивата, полето и кръчмата – символ на обществен живот. Чрез бита не само се постига близост до реалността, но и се разкриват характерите, той доизгражда образите на героите. Новото, белег на промяната, прониква в живота на народа. Нови са песните, които се пеят (“Представлението”,”Тлака в Алтъново”), нови са игрите на децата, нови са дори отношенията в семейството – патриархалната традиция се нарушава, извършва се трансформация на ценности, в следствие на което децата се обръщат срещу волята на родителите си. Доскоро плашени с турци, малките момчета заявяват: “Бабо, аз кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци!”. Този процес най-точно се наблюдава в дома на градския първенец чорбаджи Юрдан – враг на революционното движение, поддръжник на тираните и насилниците и “най-верния царски човек”. Той, строг и деспотичен в собственото си семейство, счита народните закрилници за “хайдуци” и “нехранимайковци”. Изхождайки от неговия мироглед – “Бунтуват се! Против кого! Против царя, против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата…”, предателството е съвсем естествено. Чорбаджи Юрдан не се присъединява към всеобщата “лудост” и нито за миг не го напуска здравият разум – “Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе”. Образът му е подчертано негативен, изрисуван предимно с тъмни краски, той принадлежи към “отрицателните” герои на епохата, тъй като е отчужден от своя народ, от неговите стремежи и желания, враг е на всеки революционен акт, който застрашава положението му. Героят прави разкрития в собствения си дом, които засвидетелстват, че патриотичната вълна и общият революционен кипеж обхващат и неговото семейство – факт, който е в подкрепа на идеята на Вазов за всеобщо възраждане, за своеобразно възкръсване на народа. Завладяващо е ясното българско самосъзнание, което кака Гинка демонстрира, когато баща и я заварва да меси пексимет – “Не сме на гроб камък я! Благородни българи сме …”. Въпреки, че самият Юрдан е върл противник на националноосвободителното движение, децата на чорбаджията леят куршуми, а един от синовете му е член на революционния комитет. “комитаджилъкът” е “молепсал” и “челядта на чорбаджи Юрдан – най-верният царски син, у когото слизат каймаками и паши …”. Духът на епохата води до промяна във възгледите на хората и въпреки отрицателното отношение на отделни герои към идеите на времето, Вазов обобщава: “Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете не средата им.” Малко са тези, които остават равнодушни или настрана от общото настроение. Не всички се превръщат в революционери и не всички взимат участие във въстанието, но повечето се променят. Лалка не успява да предупреди комитета за предателството на мъжа си, но смъртта и и опита и да стори това, я приобщават към делото в името на което се жертва. Така тя по свой начин се включва в нареченото от Вазов “пиянство”. Патриотичният подем на народа е съпроводен с невероятното поведение на някои от героите, поведение, което влиза в противоречие с тяхната обща характеристика. Викентий, за когото, при срещата му с Огнянов, авторът казва “… Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни прочувствени слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни…”, ще извърши кражба, за да се наложи историческо-етичният патос на едно време, в което идеалът на общонационалното дело обръща вековни понятия – “Ако има кражба свещена, има и грях праведен”. Турският шпионин Заманов, чието лично достойнство “беше умрело у него, но съвестта остаяше жива”, ще спаси революционния комитет в Бяла черква и даже ще пожелае на участниците в организацията “Добър успех и победа!”, за да може Огнянов да провъзгласи тържествено: “Господа, това е знамение на времето.” Постъпката на “Българският предател и шпионин: Заманов” се вписва в общия дух на епохата и дава основание на Бойчо да заяви: “Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народният дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!”, тоест “благоприятната почва” за благородната мисия е създадена. Марко Иванов ще се присъедини към лудите глави, а Капасъзчето ще “яхне” пияния турчин пред “всичкия свят”. В тези приповдигнати сцени Вазов търси “знамението на времето”, за да утвърди всепроникващия народен патос. Масовото израстване на народа до идеите на борбата и революционната жертвоготовност в името на България, намират своето обобщение в главата “Пиянството на един народ”. Метафората в заглавието насочва към мащабността на подготвяното дело, към революционната устременост на един народ, духовно пробуден, благодарение на великите идеи на възрожденската епоха. Най-сетне авторът казва, че “Една дълга върволица от предтечи-сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието” Словата на Соколов: “Борбата наша ще бъде велика… Отечеството ни призовава… Всички, всички нека бъдем…”, на Каблешков: “България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа.” са дали резултат и са оставили своя отпечатък в съзнанието на българина. Народът, който “… пет века е бил овца”, се възражда за нов живот с идеята, че “звяр да бъдеш е по-добре…”, и че “Да имаш милост към немилостивите е така подло, както и да я очакваш от тях”. Тази решителна преоценка на човешкото поведение се изисква от целите на борбата, защото българинът трябва да изрази своята физическа и морална сила пред врага. Вазовото становище за патриотичния подем на народа е, че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”. Творецът смята, че българинът-възрожденец е достигнал върха на духовното си израстване и този връх “ще удивлява потомството”, ще го кара да се прекланя пред “умственото опиянение”, пред “сюблимното безумство на народа да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили!”, защото “Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…” Независимо от драматичния край на въстанието, Бойчо Огнянов също дава своя оценка на извършеното, която е исторически вярна и се противопоставя на традиционното разбиране за позора и престъплението – “Ние изпълнихме една человешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв – не успяхме… Това е жално, но не стидно… Позор и престъпление ще бъде само ако скръстим вече ръце… ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България…” (“Продължение на историята”) В романа “Под игото” Вазов изгражда реалистична представа за душевността на българина възрожденец. Под въздействието на революционния идеал, обхванал целия народ, в съзнанието на човека се извършват дълбоки духовни промени, преосмислят се традиционни ценности, утвърждават се нови нравствени критерии. В Априлското въстание – връх на националноосвободителната ни борба, и в условията на скоро извоюваната свобода, българският народ достига своето величие и безсмъртие.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × 5 =