Патриархалното семейство в ”Преди да се родя” – Ивайло Петров

Творбата на Ивайло Петров е литературно явление, част от новата българска литература, което носи особена сетивност и особен поглед към света на миналото, несрещан у писателите, творили преди него. Българската литература трайно изследва характеристиките на патриархалния свят – още от времето на Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин, Йордан Йовков. Традиционно творецът запазва дистанция и респект към старината. Много различни са писателите-съвременници – Николай Хайтов, Йордан Радичков, сред тях и Ивайло Петров. Неговият иронично преценяващ поглед търси своето място в големия свят на хората, лута се между остарели и нови ценности, за да открие, че стойностите и светът се променят много бързо и нищо не може да бъде вечно. Различният от утвърдения поглед, който приема писателят, е искрен и духовит, находчив в оценката за света ”преди” и живота на хората от него “след”. Това е така, защото авторът непрекъснато е в спор с времето и със себе си. А литературната критика твърди, че Ивайло Петров е своеобразно допълнение на своя предшественик /от една и съща област –Добруджа/ – Йордан Йовков. Това допълване е в посока към отрицание и иронизиране на “прадедите”, което не е правено преди него. Всъщност Йовков показва една страна на живота на хората от този край /Добруджа/ – красотата, а Ивайло Петров – разкрива дивотията, калта, простотията на същия този живот. Така авторът – разказвач търси себе си, своето проектиране в света, своето място, своите отличителни белези на времето, в което се е родил и трябва да преживее, дошъл на този свят не по своя воля. Преобладаващ в тази повест е хуморът, изобилстващ в творбата с формата на автобиография. Чрез нея авторът прави художествено обобщение за живота на българите в добруджанския район от периода на двете световни войни. Вероятно този маниер /почерк/ на изграждане на повествованието е приет, за да могат по-лесно да се възприемат, да се погледнат от смешната им страна тежките условия на живот в добруджанското село от началото на века. Хуморът освобождава духа на човека и го сближава с другите, особено когато се надсмиват над едно и също нещо. Така авторът-разказвач продължава да търси пътя към себе си, своята стойност и мястото си в света. Иронията му помага да се защитава персонално и да развенчае илюзията, че българското село от началото на века е “рай”. То е “рай”, но на неграмотността, закостенелите разбирания, елементарното сиромашко щастие, преклонението пред силните и богати хора, от които разказвачът се дистанцира, за да потърси друг, нов поглед към себе си, към индивида. И това е новото в българската литература, в жанра на българската повест. Това е едно смело разчупване на традиционната композиция на повестта – невинният живописен и битов разказ към иронични и саркастични бележки. За да се постигне тази ирония – смело се съпоставят явления, смесват се времената, гради се антитезно постройката на текста. Така се създава едно напрежение между “преди” и “сега”, за да се премине през авторовата критична оценка – като средство за персонална защита. Развенчава се митът за българското село, иронизира се представата за честния и затова щастлив селянин. Оказва се, че бащата на повествователя “не бе от умните, но първата значима глупост извърши едва на шестнадесет години”, “зелен глупак”, а майката – готова да пристане на всеки по-богат момък. Това обаче не е само ирония и присмех, това е и обич, особен поглед в търсене на опорна точка за човека. Така се налага определението, че провокацията е основен подход в начина на разказване. Нейната цел е да накара човека да мисли – да преценява всяко нещо от всички страни, по този начин да открива относителността на всички ценности, да открие себе си. Чрез иронията авторът защитава себе си и търси мястото си в света, изграждайки противопоставяне между езика на селото и езика на цивилизацията, между ценностите на селото и ценностите на модерния свят. Затова уговарянето на годежа е представено като военни действия, женитбата – като недостоен пазарлък, а любовта – като желание и навик на някои от героите да се възползват от всяка попаднала пред погледа им хубава жена. Светът на селото през погледна на разказвача в повестта е преобърнат с главата надолу, ценностите са разколебани, погледът – скептичен. Така се открива трагичното и комичното в човешкия живот, които се смесват невъобразимо, за да пародират настроенията към”селската” тема от средата на шейсетте години в българската литература, за да подложи на преоценки – представите за роден дом, семейство, род, родители. По този начин творбата отбелязва скъсване с провинциалния манталитет и патриархалната старина. С ирония, смеейки се, човекът се разделя със своето минало и търси пътя си към бъдещето, търси своето утвърждаване и себедоказване. Затова повестта – автобиография / без да съдържа типичните изисквания за автобиография – проекция на своя живот на значими исторически събития / има ролята на своеобразно разделяне с миналото и средство за персонална защита, разказвайки за живота на патриархалното семейство в Добруджа. Иронизирайки, авторът-разказвач защитава себе си, търси мястото си в света – който е странен и противоречив, в който трудно човекът открива своята опорна точка. По такъв начин повестта “Преди да се родя” е най-близко до читателското преживяване, разколебавайки утвърдени модели на мислене за патриархалния свят в българската национална литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one − 1 =