Пайсиевата „История славянобългарска”

Паисиевата „История славянобългарска” ( 1762 година ) отразява важни тенденции в българския обществен живот през 18 век. Тя възкресява историческата памет за славното минало и е съществен фактор за формирането на националния дух през епохата на Възраждането. Атонският монах патетично отстоява идеята за светостта на родното и сурово заклеймява всички опити за заличаването на народностната идентичност. „История славянобългарска” е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър – патриотичната кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово. Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения – народ, отечество, език, християнска вяра, културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи, като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза, определя своеобразието на Паисиевата „История”, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното. Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход. Основният обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която е сваляла от трона недостойни царе и е въздигала силните и неустрашимите: „ Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война… След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин. ” Паисий изгражда романтично извисен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели, които могат да пробудят у съвременниците му гордост, себеуважение, национално достойнство: „Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. ” Създавайки митологизираната картина на миналото величие, възрожденският будител изпълнява родолюбивата мисия да формира самосъзнанието у сънародниците си и да им внуши, че са наследници на славни деди. За светогорския книжовник историческото знание е щит срещу духовната асимилация на народа, затова то е издигнато на пиедестал като необикновена сила, която преобразява хората и ражда вярата в бъдещето на родината. Разсъжденията в първия предговор за изменчивата съдба на „големи царства” внушават идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надеждата за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на фатализма и робското примирение с трагичните обстоятелства. За хилендарския монах идеята за родното включва свещената триада народ – език – отечество. Българското слово, осветено от вековната книжовна традиция, е прославено като крепител на народностния дух във време на сурови изпитания. То е упора за формиращата се нация и изразява съкровената същност на православната вяра, съхранява националното своеобразие, укрепва гордостта от изключителните постижения в сферата на културата. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на историографа да изяви възторга си от родолюбивото дело на първостроителите: „ От целия славянски род най – напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение ” , „ българите по-рано от всички славянски народи приели православието и започнали да четат на своя език ”. Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово – символ на връзката с народа, с миналото, настоящето и бъдещето на родината: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! ” Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му придава облика на непосредствено общуване с родолюбивите „ читатели и слушатели ”. Чрез реторични езикови средства – повелителни глаголни форми, повторения, синонимни изрази, лаконични или разгърнати обръщения – книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните си думи: „ Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество … ”. Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждава раждането на една нова общност – на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина. Основният обект на Паисиевото възмущение са онези сънародници, които са дистанцирани от драмата на своята родина и отправят най – жестоките обвинения към съотечествениците си. Хилендарският книжовник е непримирим към чуждопоклонниците и саркастично заклеймява отричането от народностната принадлежност: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? ” Експресивната емоционално – оценъчна лексика, презрителните обръщения ( „ глупавий човече ”, „ безумний ” ) издават несдържания гняв и болката на родолюбеца. Сатиричната острота на Паисиевите думи не може да прикрие страданието на възрожденския книжовник, чиято мъка е породена от робската психика на родоотстъпниците. Безпощадният сарказъм на патриота се преплита с елегията, с тъжните, пропити с пареща болка констатации за отродяването от българското. „ История славянобългарска ” е сътворена от любовта, но и от омразата на възрожденеца, от благоговението, но и от възмущението, от възторга, но и от гнева. Паисий адресира своята „ книжица ” колкото към българите с чувство за национално достойнство, толкова и към „ отцеругателите ”, които се стреми да изобличи, но в същото време и да поучи. Светогорският монах не може да пренебрегне дълга си на пастир, затова укорът изразява и неговата загриженост, тревога, желание да просвети „ неразумните ”. Будителят упреква и наставлява, настойчиво търси път към съзнанието на опонентите си. Той не е изгубил надеждата, че може да ги спечели за националната кауза, и поради тази причина привежда толкова много аргументи, за да обоснове възгледите си. Доводите му са библейски, историографски и народопсихологически. С особена сила са изводите на Паисий за своеобразието на националния характер, който е основание за гордост, а не за срам: „ По – добра е българската простота и незлобливост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и културни ( гърци ) никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят несправедливо ( … ) ” През епохата на Възраждането „ История славянобългарска ” е сакрализирана като националната библия, която съдържа митологизираното предание за миналото и пророческото прозрение за бъдещето на отечеството. Гласът на атонския монах, стоически превъзмогнал личното страдание, достига до младото поколение на България, за да формира у него патриотична гражданска позиция – да се брани непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа и да се издигат в култ родният език, народностните добродетели, духовното знание.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three − 3 =