Отрицанието на войната в “Последна радост”

Отношението на Йовков към войната е сложно и противоречиво като характера на самите събития от 1912 –1918 г. Писателят вижда войната от различните й страни – като участник на фронта, придобива впечатления от ужаса и смъртта, а като творец я съпреживява заедно с героите си. От позицията на хуманизма и на човешката си съвест Йовков категорично отрича войната, посочвайки антихуманната й същност. Тя носи разруха, страдания, осиротяват домове, майките слагат черни забрадки. Но най-страшни са пораженията за човешката душевност – ограбена, унизена. Потъпкани са мечтите на човека за спокоен и мирен живот, за радост, за дом, за щастие. Военните разкази на Йовков запазват и до днес силата си на документ за войната. Писателят бързо преминава от очерка, в който преобладава повествованието от 1л.ед.ч. и оставя читателя “сам да следи живота, който става пред очите му”. Във военната проза се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, за верността към войнишкия дълг, за саможертвения героизъм на българския войник с благородната скръб за поруганата човечност. В очерка “Пред Одрин” Йовков прави характеристика на безименния български войник, която отразява авторовата оценка за неговия патриотизъм и чувство за дълг: “Той е смел, храбър, честен и добър… Бъдете спокойни!” С болка звучи гласът на писателя хуманист в разказа “Последна радост”. Чрез образа на Люцкан Йовков разкрива драмата на човека, станал жертва на “една нова стихия”. Това е разказ протест срещу войната и зов за човеколюбие . “Последна радост” е равносметката на Йордан Йовков за години на изпитания в пламъците на спечелените сражения и на загубените войни, на вьзторга от победите и на отчаянието от погрома. Съдбата му отрежда да бъде едновременно летописец на войните и сам да бъде герой, награден с орден за храброст. Разказът е поделен на десет части, от които пьрвите пет са посветени на мира, а вторите — на войната. Действието е пренесено в града, героите са “граждани” и дори повествованието започва с образа на града – той е мирен и спокоен, с малки къщурки сгушени в гъст листак от овошки и асми. Колоритни са и гражданите му – дядо Слави, Рачо самсарът, Кръстан касапинът. He е трудно да се разпознае в града Добрич, сърцето на Добруджа, от която той е разделен. Така Йовков внушава идеята, че във войната еднаква заслуга имат както селяните –земляци така и “гражданите” и “всички” те победиха и после “всички” загубиха. Люцкан не може да разбере смисъла на войната, но едно вътрешно чувство му подсказва, че тя ще донесе беди, сълзи и страдания. Тази война според нежния мечтател е “безмилостна и страшно и главно неясна и неоправдана”. Люцкан е особен тип герой – обикновен човек на пръв поглед, но в същото време странен, затворен в собствен свят на мечти и красота. Йовков подчертава изключителната човечност на цветаря. За всекиго той намира добра дума и подходящо цвете, с което да разтвори душата му, да вдъхне радост и надежда. Светът на Люцкан са цветята, които носят красота за душата. Героят е по детски романтичен и това го прави лесно уязвим и беззащитен. Героят е странно чужд на живота в града. Странник ще си остане и на фронта, сред огрубелите от битки войници. Изграждайки света на Люцкан, Йовков разкрива и своя култ към един мечтан свят на хармония, красота и добро. Мобилизацията разрушава идилията на героя. Изведнъж животът показва истинското си лице – грубо, античовешко. Съдбата изпраща възторжения мечтател сред куршумите и шрапнелите. Огорчен, героят има чувството, че ще умре от мъка по изгубения рай, той се чувства “най-злочест и най-сиротен от всички хора на света”. Преди да се разболее от студа и дъжда Люцкан е вече с болна душа. Грубите обноски на войниците, техните навъсени погледи, мрачните и озлобени лица, подигравките им, предизвикван душевните страдания на героя. Той твърдо понася и глада, и студа, стиска зъби пред лицето на смъртта, върви редом с всички из калните пътища и вече му е все едно – “на всичко, което става наоколо му, той гледа с тъпо и вцепенено безразличие”. Люцкан се самоизолира като защитна броня срещу всечовешкото зло. Угасва светлата му жизнерадост и той става една от хилядите безсмислени жертви на войната. Йовков изгражда образа на Люцкан като мъченик и страдалец, който носи в себе си най-силното отрицание на войната – чрез силата на човешката си драма, чрез психологическата трагедия на личността. Трогателна е смъртта на мечтателя. Покосява го болестта, а след нея и вражески куршум. Мисълта му в предсмъртните мигове отново се връща към прекрасния свят на цветята и любовта. Червените пламъчета от куршумите в помраченото му съзнание се превръщат в червени лалета, а те означават любов, само любов към човека и живота. Той сякаш чува единствено гласа на Цветана, струва му се че момичето му се усмихва. Представя си как със сълзи на очи й подарява бяла хризантема, което означава прощаване, сбогуване. Изведнъж прекрасното видение изчезва, героят губи сили. Пред очите му се появяват два странни кръга – по-големият бял, а по-малкият –жълт. Това е мъничката бяла лайка кой знае как оцеляла под тежките войнишки ботуши. Той протяга ръка към нежното цвете. Този жест носи символичен смисъл – копнеж по красотата и доброто, опрощаване на земните грехове и злото. Подпоручикът няма да разбере този смисъл, за него Люцкан умира като обикновен войник на фронта.. Писателят хуманист страда заедно с героя за нарушената хармония, отрича войната като всечовешко зло. Красивата смърт на Люцкан е колкото трагична, толкова и оптимистична – човешкият дух и стремежът му към красота и добро не може да бъде победен. В Йовковото творчество Люцан е образът на чудака, който има дарбата да открива тайните на човешката душа, непознати за обикновените хора. Неговото светло примирение пред грубото лице на смъртта е всъщност едно дълбоко прозрение на мъдреца, който умира изкупвайки и опрощавайки греховете на безумното човечество.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × one =