Отечество любезно, как хубаво си ти!

Основен мотив в стихотворението е възторгът от красотата на България. Сам Вазов пита защо толкова малко български поети възхваляват природата на майка България. По повод това стихотворение той казва: „Може би България затуй ме обича, че и аз страстно съм я обичал.” Не случайно България е наречена „отечество любезно”, тя дарява всеки със своите блага дори неблагодарните и тези, на които тя е чужда на сърцето. Още с първите редове Вазов иска да ни покаже как макар малките си размери, България е безкрайна за тези, които я обичат и разбират нейната красота. Как с всеки миг тя се променя, за да стане още по-прекрасна за своите чеда. „Как чудно се синее небето ти безкрайно! Как твоите картини меняват се омайно! При всеки поглед нови, по-нови красоти:” В следващите редове виждаме разнообразието на природата в различни форми и цветове. Такива от които всеки би трябвало да остане запленен. Вазов рисува картини изпълнени с динамика и живот. „тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти…” В края на първата строфа, авторът все още не може да скрие своето въодушевление и отново възкликва: „Отечество любезно, как хубаво си ти!” Вазов задава риторичния въпрос : „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”, с който овенчава началото и края на втора строфа, след което пояснява на всички, които биха си помислили, че има по-красива и по-богата страна от Родината, именно защо няма друга на света като България. „…Ти сбираш в едно всички блага и дарове: хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове, на Изтокът светлика, на Югът аромата, горите ти са пълни с хармония и хлад, долините с трендафил, гърдите с благодат…” В началото на трета строфа авторът се обръща с въпрос към родината: „Отечество, не си ли достойно за любов?” В тази и следващата строфа той иска да разбере как може някой дори да си помисли да не люби и цени достойнствата на майка България. Вазов се опитва да разбере какво му липсва на отечеството, че не всички го любят безрезервно, както самия той. Четвърта строфа започва с едно признание към родината и поредния упрек към народа: „Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?” Вазов е огорчен от отношението на хората към тяхната родина. Той вярва, че ще види още много от красотите на България, които стоят скрити, защото знае, че тя дава всичко на тези които я обичат. А за хората които се срамят да се нарекат българи и не желаят да опознаят и обикнат земята си, тя ще остави благата си скрити. „…Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами! Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава? Какви ли тайни дремят, богатства, красоти по твоите долини, поля и висоти?…” Вазов осъзнава, че дори тварите в гората и птиците, които изпълват висините познават по добре България от колкото нейните чеда. Той е наясно, че за народа важно е че отечеството му дава храна и подслон, но не изпитва нужда да я опознае и залюби Родината. Тя обича неблагодарните, както майка люби чедата си, но за тях тя винаги ще остане чужда и те ще умрат в прегръдките и като чужденци.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + 12 =