ОСОБЕНОСТИ НА ПОЕТИКАТА В „ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД”, „СВЕТЛО УТРО” И „КРЪГОЗОРИ НАДВЕСЕНИ”- Лилиев

Общата минорна тоналност, подчинена на страданието; темата за невъзможната любов, погубвана от ежедневието, и ми¬сълта за кръговратите в природата и в човешкия живот да ват основание трите сти¬хотворения на Николай Лилиев „Тихият пролетен дъжд”, „Светло утро” и „Кръго¬зори надвесени” да се възприемат като триптих. Лирическите миниатюри изповяд¬ват стремежа към себепознание. Драма-тични по основното си звучене, те обвър¬зват няколко типа художествено изображе¬ние. Първото впечатление е, че преоблада¬ва импресионистичният подход към тема¬та. Лиризмът на наблюденията деликатно отнема директно поднесения смисъл на поетичния образ. Създава усещане за фор¬мално отношение към словото. Очевидно е влиянието на символистичната поетика. Художественият образ е символ (знак) за подтекстово внушени чувства. Романтично е изживяването на срещата с природата и човека тогава, когато вътрешната нагласа за общуване се сблъсква с неразбиране и самота. Неслучайно още навремето лите¬ратурният критик Иван Мешеков опреде¬ля Николай Лилиев като „романтик символист” поради етичната деликатност на творческата личност, даваща отражение и върху лириката му. Музикалността на стиха, която веднага се налага на вниманието на читателя, показва Николай Лилиев като творец, за когото мелодичността е доминанта и дава възмож¬ност да се изпита естетическа наслада от съвършената художествена форма. Чувст¬вото за самотност и отчужденост също го¬вори за символистичния тип изказ, при кой¬то сблъсъкът на противоречиви чувства во¬ди до невъзможност да се осъществи диа-лог с общността във време на всеобщ раз¬пад на ценностите. Висока е нравствената себепреценка на поета като личностно присъствие чрез бягство от комерсионалността и унификацията на времето. Съкровеността на изповяданите чувства се вну¬шава посредством богата символика. Антитезността на чувствата във всички случаи кореспондира с образа на света. И понеже символизмът е водещ в европейски мащаб, логично е един поет с възможностите на Николай Лилиев да търси поетическото съ-вършенство на модернизма, за да изрази чувствата си предимно подтекстово. Но не-зависимо от факта, че първото впечатле¬ние за лириката на поета е свързано с музикалността на стиха, ясно се долавя болката на изповедта в богатия смисъл на сло-вото. И Николай Лилиев, както и Димчо Дебелянов, е символист с лирично-романтични преживявания. Но връзката между мечта¬та и спомена в поезията на Николай Лили¬ев е осъществена чрез импресия. Компо¬зицията и на трите му лирически миниатю¬ри е затворена (циклична – на „Тихият про¬летен дъжд”, концентрична – на „Светло утро”, и стъпаловидна – на „Кръгозори надвесени”). Както е известно, при никой модернист формалната страна на творби¬те не е за подценяване, а разглежданият ав¬тор е перфекционист в отношението си към нея. Затова дематериализацията на словото, за която говори Иван Мешеков, се усеща и в триптиха. Ключовите думи „дух” и „Време”, чрез ко¬ито се „влиза” в поезията на Николай Ли¬лиев, са привидно абстрактни, невинаги пряко назовани, но имплицитно присъст-ващи в произведенията му. Силното духов¬но начало се усеща в привидно безплътна¬та му, ефирна лиричност, излъчвана от об¬щата тоналност на стихотворенията. Вре¬мето е свързано с любовта като чиста ду¬ховност-дори когато не носи определено послание, както е в „Кръгозори надвесе¬ни”. Няколко са архетипите, чрез които може да се изтълкува значението на всяка отдел¬на творба от триптиха. Първият от тях е водата („дъжд” в „Тихият пролетен дъжд” и „Рьми…”- в „Кръгозори надвесени”). Ка¬то символен образ на битийното време, жи¬вата вода в тези творби напомня за движе¬нието и неспокойствието, за промяната и необятността на тайнствата, в които чове¬кът се опитва да проникне през целия си съзнателен живот. Това настроение се усе¬ща много отчетливо в „Тихият пролетен дъжд”: Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха, с тихия пролетен дъжд колко надежди изгряха! Друго е настроението в „Кръгозори над¬весени”, където водата се свързва с тъж-ния есенен сезон – особено предпочитан от символистите заради лиричната мелан-холия на изживяването. Като втори архетипен образ се налага зе¬мята като начало на живота и на силното женско присъствие, на хармонията и ис¬тинското битие – живот и смърт, успокое¬ние и забрава, движение и покой. В „Тихият пролетен дъжд” образът на земята е оду¬хотворен посредством използваната от по¬ета синестезия: „слуша земята и тръпне”, а в „Светло утро” хиперболично-метафорична е връзката със света: Ти безбрежна шир събуди, звънна в моите стъкла – И третата стихия – огънят – присъства в триптиха на Николай Лилиев като архети¬пен образ посредством синонимите на светлината („ изгряха ” и „ искрици изтляха” в „Тихият пролетен дъжд”, „ всяка пара и мъг¬ла” – в „Светло утро”). Огънят като соларен символ води мисълта към духовното триединство – вяра, надежда и любов, в пътя към човешкото щастие. Той дава си¬гурност на колебаещия се и го води към светлината в борбата с мрака и страдание¬то. Затова не е чудно, че в „Кръгозори над-весени” този символен образ не се явява с нито едно от ореолните си значения. Интересни наблюдения могат да се нап¬равят върху архетипните образи на пепе-рудата и крилата в „Светло утро” – твор¬ба, която кореспондира с „Пеперуда” на немскоезичния австрийски поет Николаус Ленау. Като символен аранжимент на про-летта и утрото, пеперудата насочва към въл¬ненията на човека, към очакванията за щас-тие в света на пътищата без изход. Тя носи тайнството на възкресението и мисълта за възможното безсмъртие на душата, пости¬жимо чрез метаморфозите на тленното и вечното духовно битие. Крилете само под¬силват усещането за полет на духа в света, лишен от красота и хармония. Затова пос¬редством двустишния рефрен Николай Ли-лиев насочва възприятията към изцяло ду¬ховни търсения в свят, лишен от истински високи пространства: пеперуди, пеперуди, тънки, сребърни крила. Мракът като архетипен образ се противо¬поставя на светлината, типична за първите две стихотворения от триптиха – „Тихият пролетен дъжд” и „Светло утро”, за да заз-вучи тежко и ангажиращо в „Кръгозори над¬весени” със синонимите си, прогонващи ка-то че ли всякаква надежда за спасение. Той напомня за първичния хаос, за безнадежд-ността и страданието в този свят, лишен от красота и взаимност. И ако в последната строфа на „Тихият пролетен дъжд” само се предусеща мигновено припламналата „искра” на ново чувство, то е, защото, без да бъде назована, тревогата е вече нагласа за продължаване на пътя: В тихия пролетен дъжд сълзи, възторг и уплаха, с тихия пролетен дъжд колко искрици изтляха! В „Светло утро” първата строфа напом¬ня за отминалите премеждия, свързани с тревогата и напрежението: Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла – А „Кръгозори надвесени” е мрачно, тъм¬но, безнадеждно – дори когато думите не назовават пряко мрака, а неговите синони¬ми: Кръгозори надвесени и сплътени тъми. Рьми, есен е. В глухи жалби унесени, ние бродим сами. Рьми, есен е. И сезонът, и настроението, и чувството за самота („ние бродим сами”) сгъстяват усеща¬нето за предопределеност и водят до почти апокалиптичното изживяване на човека, за¬губил посоката в света на обезценяващите се стойности. Но и тук, като в „Тихият про¬летен дъжд”, се налага още един архетипен образ – на стряхата, приел изразната сила на синекдоха. Желанието за дом и закрила е внушено чрез графичното оформяне на творбата, в която по-дългите стихове са „над¬весени” над самотника, търсещ изход в дъж¬довната есен. Но по-интересно е предста¬вянето на този образ (стряхата) в първата творба, където вертикалното пространство очертава духовните търсения на човека, го¬тов да посрещне светлината заради жела¬нието за живот: Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха… Внимателното вглеждане в синтаксиса на стихотворенията показва, че Николай Лилиев има определено предпочитание към повествователните изречения. Като из¬ключение може да се посочи „Тихият про¬летен дъжд”, където има и възклицателни конструкции, издаващи все още ненарушеното чувство за хармония у лирическия изповедник. Но и тук избраните глаголни форми показват развитието на изживява¬нето – от очакване и надежда – към при¬мирение („звънна”, „изгряха”, „слуша”, „тръпне”, „шъпне”, „изтляха”). Много по-убедително тръгването към светлината като очакване се усеща в „Светло утро” („прокуди”, „събуди”, „звънна” и „затрептяха”). Но в „Кръгозори надвесени” глаголните форми показват окончателното затваряне на лирическото чувство в болката от само¬тата поради липсата на перспектива („Ръми”, „е”, „бродим”). И трите произведения са изградени вър¬ху основата на антитезата. Чрез нея се раз¬криват полюсните чувства и изживявания на лирическия герой още в „Тихият проле¬тен дъжд” („тихият”, „шъпне” – „звънна”; „ изгряха ” – „ изтляха “; „ сълзи ” – „ възторг” -„уплаха “). В „Светло утро” антитезно са по¬казани различните състояния на природа¬та, резониращи върху преживяванията и на лирическия герой („Светло утро” – „пара и мъгла “; „ прокуда ” – „ събуди”; „ безбрежна шир” – „моите стъкла”). Но най-силно лирическо изживяване провокира изпол¬званият оксиморон „ние бродим сами” в „Кръгозори надвесени”, където неназованите „аз” и „ти” очертават пътя на двама самотници по света. Художествената функция на епитетите в пространството на творбите е разнород¬но. „ Тихият пролетен”, „моята” и „пролет¬ни” в „Тихият пролетен дъжд” внушават представата за възраждане на живот в чув¬ствата и преживяванията. Повечето епите¬ти в „Светло утро” („Светло”, „тънки, сре¬бърни”, „безбрежна”) водят към широките и високи пространства на духа. Тягостно чувство пораждат „сплътени” и „глухи” в „Кръгозори надвесени”. Изказът на Николай Лилиев е определе¬но метафорично-подтекстови – дори тога¬ва, когато се създава впечатлението за изчистеност на картините. В „Тихият про-летен дъжд” метафорите са предимно метонимични или са синекдохи („звънна над моята стряха”, „слуша земята и тръпне”, „шъпне”, „колко искрици изтляха!”), като по-някога са обвързани и с алегорията: тихият пролетен дъжд пролетни приказки шъпне. В „Светло утро” метафорите са в опози¬ция („светло утро” – „пара и мъгла”) или са алегорични („Звънна в моите стъкла”). Ме¬тафоричният изказ в „Кръгозори надвесе¬ни” създава чувството за безприютност и заплаха. И трите лирически миниатюри са изгра¬дени от Николай Лилиев на основата на множество повторения. В рефрена на „Ти¬хият пролетен дъжд”те са плеонастични. В „Светло утро” рефренът е градиран: пеперуди, пеперуди, тънки, сребърни крила. Повторенията в „Кръгозори надвесени” са импресивни и експресивни, внушаващи чрез звукописа определени зрителни и слу¬хови картини и впечатления („есен е”). Анафорите („колко” в „Тихият пролетен дъжд”), тавтологиите (и в „Светло утро”) и синонимите на светлината и движението („бродим”) доближават творбите до най-добрите образци на изповедната европейс¬ка лирика. Чрез повторенията се изграж¬дат зрителни и слухови картини заради музикалността им („Тихият пролетен дъжд”): Тихият пролетен дъжд слуша земята и тръпне, тихият пролетен дъжд пролетни приказки шъпне. По естетически път е внушена предста¬вата за хармония и красота, към които са насочени лирическите стремления („Свет¬ло утро”): Затрептяха изумруди, цяла мрежа светила – пеперуди, пеперуди, тънки, сребърни крила. Под силното влияние на Пол Верлен, Ни¬колай Лилиев доказва символистичната ос¬нова на своите търсения и в трите произве¬дения. Тази е и причината, заради която литературният историк Светлозар Игов оп¬ределя стиха на поета като „най-звучния, най-музикалния”, способен да изгради „съ¬вършени поетически мелодии”. Неслучайно и по-голямата част от съвременниците на твореца го сравняват нееднократно с Димчо Дебелянов. И досега поетът е меж¬ду големите европейски символисти, до¬казали естетическото въздействие на съвър¬шената поетическа форма. За това въздейс¬твие особена роля играят рефрените, вну¬шаващи определено емоционално настро¬ение. Чрез тях се надгражда темата и се осъществява връзката между автора и чита¬теля. Засилва се вътрешният смисъл на по¬етическото послание и се показва родст¬вото с универсалните ценности, без които е невъзможно съществуването на индиви¬да. Поетичният рефрен води до песенно звучене на триптиха, а това е условие и за безпрепятственото му възприемане отстра¬на на читателската аудитория. Обикновено Николай Лилиев търси раз¬нообразие и в ритмичните стъпки, посред¬ством които постига определено внушение. Дактилната ритмична стъпка в „Тихият пролетен дъжд” придава умереност на ри¬тъма и внушава усещането за обновление. Хореят е съчетан с пирихий в „Светло ут¬ро” и звучи радостно и възторжено. Анапесгьт е съчетан с ямбични и дактилни стъп¬ки в „Кръгозори надвесени”. Неслучайно тази творба звучи дисонансно с останали¬те две, но затова пък очертава посоката на лирическите търсения и на поета, и на не¬говите съвременници с модернистична наг¬ласа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × four =