“Одисея” и Одисей

“Илиада” и “Одисея” — сравнение. Още в античността се поражда съмнение, че “Илиада” и “Одисея” са дело на един автор1. И наистина толкова дълбоки са в някои отношения различията между двете поеми, че въпреки единната художествена атмосфера като че ли се чувствува разноликата творческа природа на двама създатели. Затова се явява и компромисното мнение, че “Илиада” е дело на Омировата младост, а “Одисея” — на старостта на поета. “Одисея” е безспорно по-късна2. Като мирна поема, тя отразява по-късна материална култура и обществени отношения с вече Оформена социална диференциация. Затова “Одисея” може да служи за пряк исторически източник на сведения за Омировото общество с неговото наемни-чество и робска зависимост, развито земеделие и скотовъдство. Като поема на настоящето, тя е значително по-реалистична3 от “Илиада”. Но разликите идат не само от материалния и социален свят, който отразяват двете поеми. Те са построени по различен начин. Макар и нестройна и по-скоро натрупана, “Илиада” се ограничава в темата за гнева на Ахил и отмъщението за Патрокъл. “Одисея” се отправя с първия си стих към съдбата на Одисей. Разбира се, и в тази поема Омир заслужава похвалата на Аристотел. Той не разказва хронологически и еднакво подробно всички събития на връщането на Одисей, както биха постъпили циклическите поети, а концентрира своя разказ в последните четиридесет дни на връщането. Разликата все пак остава и тя е формулирана от Аристотел. “От двете негови поеми, казва философът в “Поетиката”, “Илиада” представлява проста и патетична творба, а “Одисея” — заплетена и… нравоописателна”4 . Разлики могат да се открият и в представянето на Олимпийския свят. Сравнени с капризните егоистични божества на “Илиада”, боговете в „Одисея” са много поетични и божията промисъл е много по-непротиворечива. Освен това в „Одисея” сравнително рядко се среща любимата фигура на Омир — разгърнатото сравнение5. Всъщност разликите изхождат не от два творчески подхода, а от широката амплитуда на един мощен гений, чиято обхватност и композиционна сила могат вовеки да служат за образец. 1 Античните филолози, поддържали този възглед, се наричат „хоризонти”, т. е. разделители. 2 Вероятно към 700 г. пр. н. е. поемата вече съществува в този си вид. 3 Празничното и в “Одисея” продължава да бъде една от устойчивите черти на епическия стил, но наред с него по-често, отколкото в “Илиада”, се търсят делничните битови страни на човешкия живот. f Аристотел. П о е т и к а , гл. 8. Според „Поетика” (гл. 24) “Одисея” се усложнява от т. нар. узнавания и породените от тях перипетии. 5 Знае се още, че в „Одисея” има двойно повече абстрактни съществителни и сентенции, от-колкото в “Илиада”, което също навежда на мисълта, че е създадена по-късно. Минало и съвременност в “Одисея”. Зърното на “Одисея”, нейното фолклорно минало, е много по-старо от основата на “Илиада”. Началото му трябва да се търси в приказките за чудните приключения на моряка, разпространени в басейна на средиземноморието още преди идването на гърците в Егейската област. Една египетска приказка от 2000 г. пр. н. е. разказва за смелия моряк, претърпял корабокрушение и доплувал на останка от кораба до пустинен остров. Чудови-щето-змей, което го посрещнало там, се оказало добро и го оставило да се върне в родината си. Егейците, които много преди гърците познават морето, обичат да слушат такива приказки. Постепенно те потънали в забрава, тъй като не будели интерес у сухоземния елински народ. Много преди да се свърже с героическия епос, приказката за Одисей развива традиционния сюжет за завръщането на мъжа, който се открива и в индийската “Рамаяна”, и в скандинавските саги. Скитал по света и дълго отсъствувал от дома си, съпругът се завръща в момента, когато неговата вярна съпруга е заставена да се омъжи отново; познат по трите белега — лъка, белега от рана на крака и леглото, което някога направил сам, в най-критичния момент той възстановява старото семейно щастие. В сложния процес на свързването на старото и новото приказният Одисей се оказва между героите, воювали срещу Троя в гръцката коалиция начело с микенския цар Агамемнон. В троянското сказание към приключенските черти на образа се присъединяват важни мирогледни модели, които във взаимодействие със старата основа дават историята на Одисеевото завръщане — това чудно постижение на гръцката епика. Като се мотивира в божествен план, приказката за скитането и завръщането на мъжа получава типичните за епичното светоусещане широки мирогледни измерения. Очевидно “Одисея” възниквала като песен за завръщането на героя, за премеждията, които изпитва, гонен по морето от гнева на боговете, и за щастливото пристигане в родния дом. Постепенно тази история се превръща в дълъг разказ, но и в мит, който винаги се нуждае от нова перспектива, за да запази жизнеността си. Гърците бавно възприемат егейските море-ходни традиции. Но когато през 9 и 8 век пр. н. е. вътрешните икономически стимули, разпадането на родовата община и нуждата от метал6 ги подтикват да се отправят по море отначало на запад, после на изток и север, те по необходимост стават моряци. Предпазливо покрай брега, на твърде първобитни мореходни съдове7, изложени на капризите на вятъра, те се впускат в това опасно дело и постепенно се разселват по целия басейн на Средиземно море, откриват нови светове и с промяната на начина на живот променят и светоусещането си. Вече търговци и колонизатори, те откриват в Одисей нов модел на поведение и извор на вдъхновение. Разбира се, като се вдъхновяват от него, те му придават черти, които той по-рано не притежава. Новите моряци си припомнят и приказките на старите мореходни 6 Основният стимул на тези походи е нужда та от желязо и особено от олово, необходима съставка на бронза. Гърците търсят олово на запад в Етрурия. И наистина гръцката колонизация, разселване-то на елините в Средиземномо-рието, веднага след завладяването на бреговете на Мала Азия, се насочва в западна посока. 7 За това го вори и Т у к и д и д в първата книга на своята „История”. Корабите им са без палуба, само с едно платно, ориентират се единствено по звездите. времена, като естествено ги приспособяват към своето време. Одисей става също моряк и приключенец, дързък откривател на нови земи. И „Одисея” трябва да се роди като поема на новите колонизатори, за да се направи значително настоящето и да се освети в древността на един мит. В „Одисея” пряко не става дума за колонизация и морска търговия. И макар съвсем явен намек за нещо подобно да има в песента за пристигането на Одисей на остров Схерия (Омир казва за феаките „Навзитой, боговидният вожд ги посели… със стени града им опаса… делба на полята извърши”), невъзможно е да се идентифицират местата, по които скита Одисей, и да се търси в поемата действителният път на тогавашната колонизация. Вероятно е блаженият остров на феаките да е именно Коркира8 , които служи за важна станция в морския път от Гърция за Италия и Сицилия, и вероятно е митичните самоходни кораби на феаките да не са само химера на отрудения моряк, но и реално сведение за развито корабостроене на този остров. Но “Одисея” не е нито география9, нито история в съвременен смисъл. Хаотично, от отделни реални факти в митичен план тя представя епохата на гръцката цивилизация само косвено. Пътят далече на запад е може би пътят към оловните рудници на Етрурия и пътят на север и изток може би напомня за овладяването на крайбрежието на Черно море, но Омир няма точна представа за границите на самото море и посоките на Одисеевото скитане. И свръхестествената сила, която тъй леко пренася героя от единия на другия край на тогавашния свят, действува безпрепятствено тъкмо защото на Омир почти липсва усет за посока и пространствен обем. “Одисея” по-убедително от “Илиада” показва творческия гений на Омир. В поемата има изключителни примери за органична творческа рецепция на традиционни мотиви. Там, дето в старата новела стои древното узнаване по трите белега, Омир внася разнообразието на своята епоха, която все още пази вкуса към фолклорната стандартност, но вече мисли разчленено и субективно. Пенелопа узнава Одисей само по историята на брачното легло, докато белега от раната на крака открива Евриклея. А третия белег — лъка, Омир разгръща в сцената на отмъщението. Героят не просто опъва трудния лък, за да докаже самоличността си, той си служи с него, за да накаже ония, които желаят смъртта му, разпиляват имуществото му и се подиграват с неговите близки. Така Омир разсейва традиционните средства на узнаването10, изважда ги от неподвижната схема на новелата и ги приспособява към огромните размери на епоса. Особености на епическата композиция в “Одисея”. Формално погледнато, “Одисея” може да се раздели на три части. Една основна — историята на Одисеевото завръщане и свързаната с нея история за отмъщението и възстановяването на семейното щастие, и един на пръв поглед добавен епизод — Телемах търси Одисей в Пилос и Спарта. Литераторите от аналитичното 89 К о р к и р а е днешният остров Корфу (Керкира). Още в античността се отнасят с насмешка към опитите да се установят местата, по които скита Одисей. Александрийският филолог Ера-тостен например казва, че тези места ще бъдат открити тогава, когато се намери майсторът, съшил кожените мехове на Еол. 10 С това, че Евриклея узнава Одисей по белега от старата рана, се създава своеобразно услож-нение, опасност да се забави или обърка изпълнението на Одисее-вия план, създава се един вид перипетия. направление виждат в уводната част на поемата късно прибавена песен за сина, който търси баща си — древна новела, която може да се открие и в немския средновековен епос. В нея се разказва за бащата и сина, които се срещат и, без да се познаят, влизат в бой и взаимно се убиват. Естествено тази мрачна версия на мита не може да се приеме от оптимистичното Омирово време. В малко изменен вид тя се явява в цикли-ческата поема „Телегония” и в загубената драма на Софокъл „Смъртта на Одисей”. Според варианти на Одисеевия мит Телегон е син на Одисей и Кирка и като Телемах също тръгва да търси баща си. Но случайно, без да го познае, го убива в двубой. След това пристига в И така, отвежда Пе-нелопа и Телемах на острова на своята майка, където се оженва за Пенелопа, а Телемах за Кирка. Тъй в друг вариант завършва историята на Одисеевото семейство. Епическият поет не само тълкува, но и избира. Омир предпочита Телемах и оставя Телегон да потъне в забрава. Или както’смятат аналитиците, без да нарушава единството на поемата, един по-късен поет присъединява историята за Телемах към по-старата „Одисея”11. Забелязва се обаче, че имената на Телемах и Телегон са епитети и означават “далекобоец” и “далекороден”. Според една теория отначало епитети на Одисей, те по-късно се откъсват от него и се хипостазират в нови лица, в негови синове. Това става, когато историята толкова натежава от варианти, че образът на Одисей вече не може да обхване единно цялото повествование. С делене и хипостазиране от подвизите на бащата се явяват подвизите на синовете. Затова историята на Телемаховото пътуване в произхода си представя част от вероятното Одисеево пътуване и следователно е вътрешно сродно със сюжета за завръщането на героя. И в “Одисея” има пасажи, които звучат несвързано, неединно с цялото. Може би прочутото слизане на Одисей в царството на сенките в единадесета песен или поне разговорът с душите на великите жени да е интерполация (допълнително вмъкната). Но единството на епическата творба, създадена за изпълнение и предполагаща връзката и с друга епическа история, не може да се мисли също като единството на Дантевата “Божествена комедия”. Композиционният опит на романа, буржоазния епос на 19 век, подсказва нещо важно за Омировата творческа техника. Гонен от желанието да покаже живота на второстепенен герой от вече завършен роман, Балзак започвал нов роман, който естествено пораждал същото желание, и тъй устремен към обемност и изчерпателност, той като че ли никога не би могъл да завърши своята “Човешка комедия”. Телемаховата история е точно такова разширение, извършено в стремежа за пълнота може би от същия автор, който създава и останалата част от поемата, като се подчинява на законите на епичното мислене. На аналитиците в 19 век прави впечатление двойното представяне на божествения съвет в началото на първа и в началото на пета песен. В това те виждат най-силния аргумент, че пасажът с Телемах е присъединен. На този съвет по молба на Атина Зевс трябва да се погрижи за завръщането на Одисей и да сложи край на неговото страдално скитане, като накара Калипсо да пусне 11 Вероятната причина за добавянето е може би желанието “Одисея” да се свърже с по-късно създадената поема на А гид Трезенски “Връщания”, разказвала за трагическото завръщане след победата при Троя на братята Агамемнон и Менелай. своя пленник. Но Зевс праща Хермес при Калипсо чак в пета песен, докато в първа песен сама Атина слиза да подбуди Телемах да тръгне да търси своя баща. Двете действия биха могли да станат успоредно. Но понеже според закона за хронологическата несъвместимост Омир винаги представя като следващи успоредните събития, затова за Телемах, който в четвърта песен се намира вече в Спарта, трябва да настъпи едно мъртво време чак до петнадесета песен, когато Атина го призовава да се върне в Итака. За да могат да се случат всички останали събития, които всъщност би трябвало да започнат в началото на поемата, през цялото това време Телемах не прави нищо. Тази особеност на Омировия стил обяснява привидната лоша скрепеност на историята за Телемах с Одисеевото завръщане. Наред с това, което от съвременна гледна точка е първобитно и архаично, в композиционната техника на “Одисея” личи зрялото майсторство на сигурна ръка, изтънчеността на вековна литературна традиция. От дългото скитане на Одисей Омир предава в разказ само последните две спирания по пътя към Итака — пленничеството при Калипсо, и то само последните моменти, и гостуването при феаките. Там на пира, устроен в негова чест, след като се открива на домакините си, Одисей разказва в първо лице всички свои приключения. Този похват, използуван от Вергилий в “Енеида” и векове по-късно от Гьоте във “Вилхелм Майстер”, дава пълна възможност за концентрация и едновременно запазва необходимата за епическия разказ перспектива на миналото. Най-специфична черта на епическата структура и в “Одисея” остава архаичната склонност към обособяване на елементите, към самостоятелност на отделните части. Описанието на белега на Одисей се превръща в цяла поема, и то на място, където действието като че ли не би търпяло забавяне. При най-малкия повод Омир е готов да се отклони в описание, да се освободи от логиката на следването и връзката с цялото. Невероятно е спокойствието и винаги равният ритъм, с който той се придвижва към композиционните си цели. За да заведе Навзикая на брега на реката и да я срещне с Одисей, той бавно разстила предмети, цветове и преживявания в пълнотата на едно материално единство. Всеки момент на придвижването към срещата може да се отдели, един низ от настоящи моменти, между които движението се поражда не толкова от необходимостта да се мине нататък, колкото от нуждата да се започне нещо ново, след като предишното е пределно изпълнено. Затова последната 24 песен, създадена, за да доведе действието до пълно примирение, не удовлетворява съвременните представи за край на литературно произведение. Като че ли по-нормално би било поемата да завърши с края на 23 песен, когато Одисей затваря очи за сън до толкова желаната Пенелопа. Но епическият поет има друга представа за цялостност. „Одисея” завършва малко неочаквано без символно събиране на цялото в напрегната крайност, защото Омир не мисли нейното единство за уникално. Той я вижда служеща и продължавана. В краен случай той я вижда като примерен епизод за връщането на един герой от Троянската война и кроткият й край като че ли предполага и други истории, с които тя би могла да бъде свързана. Човекът в поемата. Одисей. И в „Одисея” Омировият човек е също тъй обаятелен, както в „Илиада”. Едва ли ще бъде възможно отново поет да сътвори поетичен къс като срещата на Одисей и Навзикая на брега, толкова чист и едновременно толкова веществен. Любовно вълнение отвежда прекрасната дъщеря на Алкиной край реката в онова утро, когато Одисей се събужда на брега на острова на феаките. Атина — образ на любовното желание — се спуска “като полъх” в съня на нежната дева и заговорва гальовно. Навзикая чува укор, забравила е колко “скъпи одежди… непрани се валят”, да поиска от татко си “мулета рано да впрегнат в колата” и заедно с дружките да иде на брега на реката, защото наближава нейната сватба. Точно в стъпките на тия думи Навзикая изтичва при Алкиной и поисква колата, но “за сватба мечтана от свян пред баща си тя не издумва”. Веднъж пречистено в образа на Атина, любовното желание се явява втори път, свенливо скрито в мисълта за сватбата. То може да съществува само функционално в пълнотата на човешкия живот, едновременно на-гонно и социално, като сила на привличането, но и разумно оформено в желанието за брак. Цялата картина на брега на реката е огряна от светлината на тази хармонична неразчлененост на човешкото битие. Прането не уморява, момичетата се къпят, играят, Навзикая пее. И любовта, строга и архаично невинна, се ражда естествено в изблика на радостната дейност. Свенливо сдържана, тя само за момент става обект за-наблюдение. Дори в реалистично оцветената “Одисея” сериозната обемност на епоса не губи своя свян за интимно човешкото. Трудно е да се говори за Омировия човек изобщо. И в този пункт между “Илиада” и “Одисея” съществува значителна разлика. Общо взето, чужд на целесъобразното действие в “Илиада”, човекът в “Одисея” се издига в богатия и сложно развит характер на Одисей. Разбира се, не бива да се мерят с една мярка обикновеният човек и героят, чиято природа е обогатена с възможностите на хитрото разсъдъчно божество-покровител. Никъде в античната литература не може да се открие толкова богат и проблемен образ като Одисей. Като самата поема той е едновременно символ и реалност. Одисей служи за идеал на много поколения с различни страни на многоли-ката си природа. Любим герой на йонийските търговци и моряци, тия, които му даряват находчивостта и практическия си дух, в епохата на трагедията в Атина той излиза на сцената по-често като подлец, като софист и демагог, по-скоро с лошата страна на своята природа. Малко по-късно философите-киници му връщат положителния смисъл и също като Херакъл той започва да буди интерес със своята борбеност и самозадоволяващ се индивидуализъм. Историята на Одисеевци може да стане дълга, ако потърсим праобраза на Одисей преди “Одисеята”, онзи египетски или егейски смелчага, любознателен скитник от тъмните времена, вечно търсещия човек, винаги по-добен и все пак достатъчно различен, за да няма нужда да се говори за него. За щастие литературният образ не е жив човек, затова винаги остава обозрим. Преди него по сложност му съперничи само Ахил в “Илиада”. Одисей е наследник на същата героика. В него обаче тя престава да бъде чудо на случайно стекли се обстоятелства. Родена в приказното минало, оплодена с опита на новото време, Одисеевата активност изразява един реален дух и в кроткия тон на разказа за мирното всекидневие тя изглежда по-вероятна, отколкото в химна за военната победа. Одисей сред лозите и ябълковите дръвчета в градината на баща си е нещо по-вечно от Одисей в търбуха на дървения кон. Ако надвишава идеологически и естетически Ахил, то е, защото е единен. Той не е разноли-ко естество, а цялостна личност, символна в своя връх и реална в рсновата си. Находчив йонийски колонизатор — това е историческата му природа, човекът, изправен срещу света в активна борба за щастие — това е символното значение, израсло на основата на историческата природа. И като че ли за благодарност родената всеобща идея огрява със светлина своята майка — действителния Одисей, и му се отплаща с това организиращо единство, което просмуква всички негови действия. Това не може да се случи с Ахил. Изобразяват го обикновено с брада и кръгла шапка, каквато носят гръцките моряци. Трябва да си го представяме не много висок, силен и красив, разбира се. Дори в напреднала възраст, нормално като всички герои Одисей има амбиции на атлет. Той побеждава на празничното състезание у феаките, макар не в дисциплините, които подхождат на младата възраст. В тия черти на Одисеевата физика прозира и реалният грък, но може би повече идеалът. Гъркът на епическото време си представя идеала з.а човек физически красив и силен, защото преди да вижда отделно добродетелите на духа, той ги осезава в качествата на тялото. Одисей е типичен дребен владетел от епохата на Омирова Гърция. Демократичен водач и защитник на своите подчинени, той е отделен от тях само по достойнство и имущество. Поетът окръжава героя с ореола на една конкретна справедливост. Стъпил в своето имение, царят Одисей въздава всекиму заслуженото: благодарност и обич за добрите слуги и жестока смърт за неверните. Но Омир се затруднява да представи докрай реално възстановяването на стария ред в Итака. Като че ли без божията намеса Одисей не би се справил с бунта на роднините на убитите женихи. Гърмът на Зевс и преувеличената точност на Одисеевата стрела поетично прикриват трагедията на разслоението в архаична Гърция. Поетът желае победата на Одисей, затова я представя справедлива и успешна, но в романтичната трактовка много по-ясно, отколкото в епизода с Терсит, звучи историческата истина – разслоението ражда и бунта. Поетът обича героя не по каприз. Все още е невъзможно царят Одисей да бъде отрицателен, защото все още е изразител на колектива, който представя. И тъкмо в името на справедливостта, защищаваща собствеността му, той има право да бъде и жесток съдия. Неговата жестокост е защитена юридически, докато жестокостта на Ахил в “Илиада” е хаос и прищявка. В образа на Одисей могат да се открият много конкретни черти на гръцкия живот. Той е всичко — моряк и пътешественик, практичен колонизатор, който гледа земята на циклопския остров със съжаление, че не му принадлежи, за да я обработи. В сърцето си той е земеделец, като своите далечни предци, които с боязън приближават морето и дълго живеят далече от брега. В основата на Одисеевата носталгия по Итака е този древен земеделски зов към родната земя, към твърдта на почвата, която ражда и която е толкова различна от нераждащото море. И предсказанието на гадателя Тирезий, че Одисей скоро пак ще тръгне да скита по море и едва когато стигне с лопата на рамо навътре в земя, дето хората не познават солта, и срещне човек, който няма да е виждал весло, едва тогава ще се завърне завинаги в родния дом, за да дочака в дълбока старост щастливата смърт, това предсказание е смътен зов към чистата земеделска старина и жажда за покой. Морякът и колонизаторът са видими, земеделецът е приглушено минало, скритата сила, която влече Одисей към Итака. Като неотменна цел, тя дава перспектива и смисъл на скитането му. Образът функционира като че ли в затворен кръг. Макар да се бави, Одисей е отправен към дома си, и макар да се движи към дома си, той се бави. Наистина бави го външна сила, гневът на Посейдон. Веднъж той дори пристига в пристана на Итака, но празното любопитство на другарите му, които отварят меха на Еол, го връща отново далече назад. Противната сила е преувеличена, тя митично представя ужаса от стихията, с която премерва сили йонийският моряк. Но тя има и композиционна функция. Ако липсваха митичните премеждия и ако към нови земи го тласкаше не външна сила, а собствената воля, как щяха да бъдат удържани в правдоподобно единство любознателният, търсещ наслада и печалби мо-ряк-пират и лелеещият топлината на дома и твърдта на орната земя стопанин? Мотивирана в божествен план, древната приказка за скитането по далечни земи не противоречи на сериозната нравствена същност на героя от епоса и образът на Одисей запазва своята цялостност. Той иска да се върне в дома си, но за щастие му се случва толкова дълго да скита. Щом не по своя воля трябва да обходи толкова земи и щом божество го задържа далече от дома, следователно само божество може да го върне в Итака. Одисей наистина скърби на брега на морето, вперил очи в далечината, но за да потегли от острова на Калипсо след седемте години не съвсем неприятен плен, има нужда от висше решение, от регулираща важното действие сила, която той не притежава. И в този пункт започва да действува магията на епоса. На пръв поглед героят послушно зависи от своята покровителка Атина. Тя всичко подготвя сама, приема нови образи, съобразява и с трогателно упорство осъществява добрините на героя, докато човекът Одисей доволен се ползува от нейната протекция. Но отношенията на героя и богинята са прекалено човешки12, облъхнати от симпатия и почти любовна интимност. Всъщност героят не зависи от богинята. Тя е образ на щастливата му съдба и на социалната му сила, предварително осигуреното щастливо стечение на обстоятелствата. Извадена от мита, богинята е това просто “върви му на Одисей”. Ако можеше да бъде представен напълно реално, той сам щеше да се досеща за всичко, което му подшушва Атина. Но Омир не може да си представи бъдещото събитие реално като сноп от възможности, затова и човешката съдба му изглежда предварително разрешена. Щастливата бъднина на героя не просто се случва, тя е извадена от времето и опредметена в образа на богинята. Ако Омир би могъл да бъде последователен, Одисей щеше да прилича на Еней от „Енеи-дата” на Вергилий. Но той не е фатално зависим герой. Напротив, въпреки честата помощ на Атина Одисей изглежда самостоятелен. Върху основата на пасивния, направляван от божеството, герой на стария епос Омир създава неповторим образ на човешката активност. Находчив и изобретателен, с несломима мисъл Одисей по човешки продължава съзидателния разсъдък, на който по-рано право има само божеството. Затова той толкова прилича на своята покровителка Атина с малката, но съществена разлика, че за богинята пречките са магически преодолими, докато за Одисей те са твърди прегради, с чието преминаване той се калява и придвижва към 12 Съвреме нен изследовател разглежда отношението на бога и човека в трите противополож-ности — близост и отдалеченост,съчувствие и жестокост, справедливост и своеволие. Очевидно в “Одисея” в противоположност на “Илиада” се забелязва превес на първите членове на тези двойки — близост, съчувствие и справедливост. съвършенство. Атина съществува в „Одисея”, за да служи на Одисей, а героят е Одисей, защото, без да е божество, постига качества на божество. Епизодите, в които той действува сам, без подкрепа, доказват, че човекът на онова време вече вярва в собствената си сила и може да си представя своето съществуване в човешки причинен ред13. В блестящо разрешеното с чисто човешки разсъдък премеждие в пещерата на Пи-лифем Одисей е свободен и цял, а Атина е очовечена в качествата на бойкия му ум. С времето Сизифовата природа14 докарва лоша слава на Одисей. По-късни епохи, които умеят да мислят аналитично, разделят хитростта и майсторския разсъдък и добродетелно ръзвъл-нувани от лъжещия Одисей, го натоварват с отрицателни значения. Но в “Одисеята” лъжата и хитростта са конкретни състояния на активния ум на героя, функция на действуващия срещу трудната преграда на обстоятелствата разум, подражание на коварството на боговете и отражение на реалната находчивост на човека от онази епоха. Многоопитният мъж използува неистината като инструмент със същата сръчност, с която сковава сала, за да потегли от острова на Калипсо. Също като Атина, която се въплътява в различни лица, той обича да мени лице и име, за да преодолява препятствия. Лъжата и преструване-то са умствената сръчност на цивилизования герой на новото време, когато истината се чувствува вече като активно състояние и включва не само целта, но и средствата за постигането й. Одисей притежава всички обаятелни черти на йонийския моряк15 — неговото упорство, любопитство и любознателност, дръзновението да изпитва наслада дори при смъртна опасност. За да чуе вълшебното губително пеене на сирените, той прави изобретение, което гениално съчетава ираци-онално любопитство и хладен разсъдък. От десетте години страдално скитане по света Одисей прекарва осем в прегръдките на Кирка и Калипсо. Наистина не може да избяга от богините, колкото и силно да го влече родната земя. Но все пак героят малко подозрително се бави, ако “Одисея” не само условно може да се смята за поема на съпружеската вярност. Дали в това кротко съчетание на носталгия и жажда за удоволствия не се крие някаква хитрост и не се осветява вечното негласно право на мъжа да се чувствува свободен, когато е далече от дома си. Проблемът е привиден, защото Одисей и Пенелопа са свързани не в съвременната представа за вярност, а в една дълбока проява на човешка свързаност, която вече е история. Древният съпруг Одисей се връща при пазителката на бащиното огнище, при майката на неговия наследник и субективната му привързаност към жената Пенелопа става значителна поради строгата същност на съпругата. В този смисъл Одисей не изневерява на Пе-нелопа. Затова, върнал се при нея, 13 Въпреки че в сравнение с „Илиада” божествата в „Одисея” са морализира-ни, съдбата, която владее еднакво и тях, и хората, не се развива до крайна и неотменна причина за събитията. Хората често постъпват “въпреки съдбата” (hyper moiran). 14 Сизифова, т. е. лъжовна. Одисей често съчинява истории (напр. пред Атина и Евмай). Сизиф е митичен герой, символ на хитрец, наказан за това, че из-мамва боговете, в подземния свят да тика вечно ка~ мък, който постоянно се връща назад. Според една версия става баща на Одисей. 15 Йонийският моряк — т. е. произхождащ от Йония, от об- ластта на Мало-азийското крайб- режие на Егейско море. След 9 век пр. н. е. там се развива т. нар. йонийска култура, в новите предприемчиви тамошни градове, които изпращат експедиции по море и основават колонии в целия басейн на Средиземномо-рието. Най-известен от тези градове е Милет. безхитростно разказва всички свои премеждия. Затова и Пенелопа не може да се съмнява във верността му, тъй като я разбира не в тесния план на емоционалното равенство, както я разбираме ние. Субективната вярност на съпрузите Одисей и Пенелопа представлява само незначителна красива проекция на дълбоката родова вярност, която строго ги свързва. Омир изпитва тази вярност на Одисей при Калипсо и феаките. Никакъв друг свят, колкото и съвършен да е той, дори безсмъртието не могат да отклонят героя от щастието на първичната свързаност със земята и родните. Нищо по-съответно за хитроумния герой от находчивата Пенелопа. Историята с разтъкаването на платното повтаря в нов план Одисеевите притворства. Достойна за този, когото чака, Пенелопа с подобно упорство на чувствата и ума в покоя на женската съдба също се издига до героизъм. Тя дори надвишава Одисей. Наистина архаичният мъж има право на живот и смърт над съпругата. Но функциите й на пазителка на огнището и домашните богове и на продължителка на рода я обожествяват. Пред светия покой на женската природа съпругът, който има право да се откъсва от дома, изглежда слаб и несъвършен. Това обяснява и ритуала на узнаването между Одисей и Пенелопа. Колкото и облъхнат от напълно разбираемо човешко колебание, неговият смисъл иде дълбоко от един тип човешки отношения, които невъзвратимо остават в историята. Интимният театър на узнаването на двамата съпрузи крие важния акт на приобщаването на откъсналия се от родния дом съпруг, връщането му в лоното на предметния свят, създаден от него и от предците му и не външен на личността му, а естествено продължение на живия човек, предметно битие на създателя си, действително усещано като самия създател. Затова Пенелопа рони сълзи над лъка на Одисей и като над лишено от дихание битие на Одисей. С връщането си в Итака Одисей не прилепва механично към света, чиято организираща сила е бил преди две десетилетия. Има нужда от драма на приобщаването, от ритуал на очистване от чуждото тяло на отсъствието. Колкото по-високо в йерархията на дома се изкачва Одисей, толкова по-труден и по-условен става актът на освобождаване от бремето на изтеклите години. Старото куче веднага дава вид, че е познало господаря си, то реагира непосредствено, защото е само животно. Докато твърдата организираност на рода и семейството правят Пенелопа много по-значителна от жената Пенелопа и я задължават да извърши обреда на узнаването строго, с известно подчертаване на обективната вина на тъй дългото отсъствие на Одисей, не само за да провери, но и за да върне мъжа в неизменния свят на дома му и като че ли отново да го прогласи за съпруг. Всички проблеми на Омировото общество за човека и света притихват омекотени в поезията на епоса и се освобождават в разказаната конкретност, за да се слеят в единството на едно вечно значение. Именно затова става толкова трудно да се отдели майсторът Омир от колектива, който е въплътен в “Одисея”, дългата поредица народни певци и поколенията скромни слушатели, търсили мъдрост в древните стихове. Но само там, дето въображението на поета живее в единство с духа на човешката общност, може да бъде сътворено съвършенството на подобна неизчерпаемо жива поезия, която надвишава като че ли представите ни за възможностите на човека и точно затова служи за чудесен стимул срещу всяко неверие.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten − 8 =