Образът на Тартюф

Освен с интересния,завладяващ сюжет,оригинална композиция и остроумен диалог,комедията “Тартюф” впечатлява и с изградените характери.До голяма степен това са образи-типове,но големият талант на Молиер не е могъл да се ограничи само в типа и е създал ярки,колоритни,пълнокръвни индивидуалности. Още с вдигането на завесата,зрителят вижда своеобразна колективна снимка.От нея постепенно се открояват отделните лица. Всеки герой преследва строго определена задача в развитието на конфликта.Тартюф,Дорина, Елмира,Оргон, Дамис,Клеант,Валер,Мариана – това са хора от плът и кръв,те живеят на сцената – всеки със своите характерни особености,които същевременно са част от един съзвучен хор.Сред тях се откроява образът на Тартюф.Още преди появата му,той е вече завършен като портрет.Публиката знае всичко за него.В образа на Тартюф,Молиер влага характерните белези на типа – лицемер,чието изображение и изобличение е основна авторова задача. Тартюф стои и в центъра на конфликта,неговото поведение е двигател на действието.Още името на героя ни насочва към измамническата му същност.До самия край на комедията той не сваля маската си на лицемер. В първо и второ действие героят не се появява на сцената,но той е блестящо охарактеризиран от останалите действащи лица.Молиер,чрез Дорина,Елмира и останалите,ръководещи се от принципа на разума,успява да разкрие истинското лице на двуличника Тартюф.Когато в трето действие,втора сцена се появява Тартюф,той вече предварително е грабнал нашето внимание и с репликите и постъпките си,и така живо и релефно завършва замислената от автора фигура,че се откроява от останалите персонажи.Госпожа Пернел и Оргон през тъмните очила на религиозния догматизъм виждат у Тартюф само привидните му качества на християнски моралист : смирен,изпълнен с любов към ближния,безкористен и целомъдрен.Но зрителят не възприема направената от тях характеристика,защото тя е продиктувана от чувството,което според естетиката на класицизма води до грешки в поведението на човека.Тартюф много умело успява да излъже Оргон, прикривайки истинската си природа зад мнимата набожност.Във всички епизоди на комедията той носи невидима маска.У Тартюф е наблюдава явното разминаване между думи и дела.Той непрекъснато зове небето и говори за благочестие,а не се отказва от житейските съблазни.Както казва Дорина,”той лапа за шестима”,изяжда “две пилета на шиш и половина бут”,”с литър вино сам закусва сутринта”. Контрастът между проповедите му за отказване от земните радости и настойчивото търсене на наслади е също една от характерните черти на този образ.Но не лакомията е най-страшният порок на Молиеровия герой.Той пренебрегва законите на гостоприемството и си позволява да живее като паразит в дома на Оргон и похотливо ухажва съпругата на своя покровител,за когото казва: “аз този харен мъж го водя за носа”.В сцените с Елмира,той си поставя друга маска – на искрено влюбения,който не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е разобличен от Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина.Неговото оръжие е фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли не,за невинно оскърбена жертва. У Тартюф липсва всичко човешко,истинският Тартюф е алчен,жесток и коварен. Аморалната му природа е толкова силна,че той не се спира пред никакви нравствени прегради.Чрез лицемерната си набожност принуждава Оргон да му препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел тайна,която после безсрамно използва срещу него.Голямото му нахалство не му пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет,въпреки нежеланието и отвращението на Мариана. Подлостта и цинизмът на героя достигат своята кулминация в сцената между него,Елмира и скрития Оргон.В обясненията между Тартюф и Елмира авторът е обрисувал цялостно и майсторски образа на лицемера и е разкрил душата му до дъно.За да постигне целите си Тартюф обосновава постъпките си на най-възвишени принципи.Това,което за другите е греховно,за него не е и го оправдава с волята божия.Тартюф открито и нагло заявява на Елмира,че познава добре изкуството “що света приспива”. Осъжда ни света на туй що стане знайно. и ний не вършим грях кога грешиме тайно. Тартюф намира оправдание за всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за човек,усвоил извъртливата логика на йезуит.И когато двуличието,лицемерната преструвка(“как вярвате ли вий?”)не помагат,идва заплахата,откритата бруталност: Ще си вървя не аз ще си вървите вие! Това е мой имот… Добре ще ви платя! В последните епизоди мнимият благочестивец се явява с офицер от кралската гвардия,за да изгони Оргон и семейството му от дома.Явно е,че,съображения като дълг,благодарност,чест,не превождат съвестта на Тартюф.Важно е на всяка цена да постигне целта си.Той не успява,но победата над него е нелогична.Тя е по-скоро резултат от благоразположението на Молиер към Краля-слънце. Майсторството в изграждането на този образ,осигурява дългия живот на пиесата,но наред с това обогатява европейските езици с едно нарицателно: ”тартюф” и “тартюфщина” – синоними на лицемер и лицемерие.През цялото време на драматургичното действие,авторът недвусмислено внушава на зрителя,че лицемерът е трудно победим и вечен.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

sixteen + 14 =